Определение № 306 от 31.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1864/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Р. Ф. от [населено място] срещу решение № 11590 от 20.07.2020 г. по гр. д. № 4777/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е намален размерът на присъденото на касаторката обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 05.03.2016 г. и предявеният от нея иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата от 30 000 лв. до 40 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Твърди се, че определеното от Софийски апелативен съд обезщетение за неимуществени вреди противоречи на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, тъй като не са отчетени в достатъчна степен всички важни за случая обстоятелства, а именно – че пострадалата е със счупен крак; че е „тежка жена“, което допълнително усложнява възможностите й за обслужване и грижите за нея; че се е наложило използването на подлога и набавянето на инвалидна количка. Релевирано е изрично оплакване и срещу извода, че не е доказано увреденият крайник да не е възстановен. Според касаторката, съдът неоснователно е игнорирал показанията на свидетелите в тази насока. За допускане на касационното обжалване са заявени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с твърдението, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в т. II на ППВС № 4/68 г. по следните въпроси: „Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Понятието „справедливост“, поради паричния израз на обезщетението, е всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото му възприемане на даден етап от развитието на самото общество в конкретната държава“. Ответникът по касация – Застрахователна компания „Лев Инс” АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 02.10.2020 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за причинените на ищцата неимуществени вреди от получени травматични увреждания в резултат от пътно-транспортно произшествие на 05.03.2016 г. Поради това, че първоинстанционното решение не е обжалвано за присъдената сума до размер на 21 000 лв. и че в жалбата на застрахователното дружество не са релевирани оплаквания във връзка с фактическия състав за ангажиране отговорността му, решаващият състав е счел, че следва да се произнесе само по спорния въпрос за размера на дължимото на ищцата обезщетение с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. След задълбочен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в т. ч. и заключението на медицинската експертиза, въззивният съд е приел, че справедливо обезщетение в случая се явява сумата 30 000 лв., а не присъдената от първата инстанция сума 40 000 лв. Този извод е направен, като са съобразени следните обстоятелства: получените от ищцата физически увреждания – закрито счупване на дисталния край на лявата голямопищялна кост, довело до трайно затруднение на движението на левия долен крайник за срок, по-дълъг от 30 дни, порезна рана на втори пръст на лявото стъпало и контузия и разкъсно-контузна рана на тилната област на главата; извършената оперативна интервенция – открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация на голямопищялната кост с пирон и винтове; претърпените от пострадалата болки и неудобства от физическо естество, присъщи на увреждането, включително търпените интензивни болки в първите няколко дни; характерът и продължителността на лечението с общ възстановителен период от 6 месеца; необходимостта от чужда помощ за извършване на обичайни дейности и от използване на помощни средства за придвижване, водещо до зависимост от други лица за определен период от време; обстоятелствата, при които е причинено телесното увреждане (на пешеходна пътека); негативното отражение на травматичното събитие върху емоционалното състояние на пострадалата. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав е съобразил и икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, както и съответните нива на застрахователно покритие към този момент. Същевременно обаче въззивният съд е взел предвид това, че няма доказателства движението на увредения крайник да не е възстановено, въпреки твърдението на свидетеля, че пострадалата не ходи „както трябва“, доколкото от заключението на медицинската експертиза не може да се направи извод, че ще останат трайни неблагоприятни последици за здравето на ищцата откъм обем на движение и функции на долния крайник, както и това, че не е установена сериозна психотравма и промяна на личността й в социален план в резултат от произшествието. С оглед на тези изводи, след частична отмяна на първоинстанционното решение, претенцията на ищцата по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е отхвърлена за разликата над сумата 30 000 лв. до уважения размер 40 000 лв., т. е. за сумата 10 000 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Преди всичко следва да се отчете, че касаторката не е изпълнила задължението си да посочи и формулира конкретно въпросите, за които твърди, че са от значение за изхода на спора. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, се съдържат единствено цитати от съдебната практика, които обаче не представляват „въпроси“ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Само по себе си, това обстоятелство е достатъчно за недопускане на касационния контрол, в каквато насока са задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които касационният съд може само да уточни и конкретизира, но не и служебно да извежда релевантните за делото въпроси, доколкото това би нарушило принципа за диспозитивното начало. Независимо от това, дори да се счете, че като значим за спора касаторката е поставила въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД, касационното обжалване отново не би могло да бъде допуснато, тъй като не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Този въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. Напротив, като е посочил конкретно обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в случая, в т. ч. и икономическите условия в страната, проявление на които са лимитите на отговорността на застрахователите, решаващият въззивен състав е съобразил практиката по приложението на чл. 52 ЗЗД. Правилността на изводите, до които е достигнал в резултат на извършената преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. От друга страна, наличието както на задължителна съдебна практика (посочена от самия касатор), така и на обилна казуална практика на ВКС по чл. 290 ГПК, изключва поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При това, заявено бланкетно, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 лв., определено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК