Определение № 2365 от 24.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 355/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Д. срещу решение №75/08.10.2024 г. по т.д. №113/24 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение №20/29.05.24г. по т.д.№30/22г. по описа на Окръжен съд Ямбол, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от него срещу „И. 2004“ООД и „Технострой инженеринг 99“АД иск по чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД – за прогласяване нищожността, поради противоречие с добрите нрави, на сключено между ответниците споразумение от 20.10.2021г., като ищецът е осъден да понесе направените от насрещната страна разноски. С касационната жалба въззивното решение е оспорено като неправилно, поради постановяването му при допуснати нарушения на процесуалните правила и поради необоснованост. Изложени са в касационната жалба подробни съображения за наличие на правен интерес от воденето на иска и за нищожност на споразумението за признаване на задължения, сключено между двамата ответници. Твърди се,че при постановяване на решението си въззивният съд не е обсъдил доказателствата, твърденията и доводите на касатора,че той,в качеството му на съдружник с 50% от капитала на дружеството, не е бил уведомен и не е дал съгласие за сключването на споразумението; че не съществува практика длъжникът да отправя към кредитора си молби за потвърждение на парични задължения, каквито представляват четирите писма за разчети, които, според касатора, са били създадени за нуждите на процеса; че оборотните ведомости за 2016г., 2017г. и 2018г. са били оспорени от него, като негодни и недостатъчни /при липса на други доказателства/ да удостоверят твърдения от ответниците факт за наличие към края на 2018г. на задължение на първия ответник към втория в размер на 159 894,80 лв., а дори такова да съществува,то е било погасено по давност; че не са взети предвид данните в приложената прокурорска преписка по описа на РП Сливен, установяващи,че „И. 2004“ООД не осъществява търговска дейност от началото на 2017г.; че неоснователно в сумата на задълженията, посочена в споразумението, е включена като задължение платената от втория ответник за сметка на първия сума за лизингови вноски по договор със „София моторс“ЕООД за лизинг на автомобил, придобит впоследствие от „Т. 99“АД; че неоснователно в сумата на задълженията, посочена в споразумението, е включена като задължение и сумата 42 962 лв., като цедирано на „Т. 99“АД вземане на „Пътно поддържане Елхово“ ЕООД, доколкото длъжникът „И. 2004“ООД не е бил уведомен за цесията,а вземането е било погасено по давност към момента на цедирането му; че липсва обосноваване защо съдът кредитира заключението на първоначалната техническа експертиза,въпреки оспорването му, но не и на повторната такава /с оглед занижената продажна цена на собствена на първото ответно дружество техника, преминала в патримониума на второто, с която са намалени задълженията на първото/. По тези подробно изложени в касационната жалба съображения касаторът прави искане въззивното решение да бъде отменено, а искът му – уважен с присъждане на разноски за всички инстанции. За да обоснове искането си за допускане на разглеждането на касационната му жалба по същество касаторът се позовава на допълнителната предпоставка за извършване на селекцията по чл. 280 ал. 1 т. 1, която счита за осъществена с въпросите: 1.Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени в процеса доводи и възражения, както и да изложи самостоятелни мотиви по тях? И 2. Задължена ли е въззивната инстанция да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства, включително тяхното приемане/неприемане и годност, както и да обсъди в пълнота защитните тези на странитке при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство? Приложимостта на сочения селективен критерий, се обосновава с аргументи за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №12/26.03.2019г. по т.д.№606/19г. на първо т.о. на ВКС. Също с допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът формулира въпросите 3. Налице ли е правен интерес за съдружник в дружество с ограничена отговорност да предяви установителен иск за прогласяване нищожност,поради накърняване на добрите нрави на споразумение, сключено от дружеството, в което е съдружник, ако той счита, че с това споразумение се накърняват неговите членствени права?; 4. Допустимо ли е физическо лице – съдружник в дружество с ограничена отговорност да предяви лично от свое име иск за прогласяване нищожност на споразумение,сключено от управителя на дружеството, който представлява едновременно двете страни по споразумението с явно противоречиви интереси?; 5. Следва ли да се счита за нищожно,поради накърняване на добрите нрави, споразумение, подписано от един и същи органен представител на дружествата кредитор и длъжник, чиито интереси са явно противоречиви? и 6. Допустимо и законосъобразно ли е един и същ органен представител на дружествата кредитор и длъжник,чиито интереси са явно противоречиви, да действа в защита на всяко от дружествата? Счита,че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решение №133/22.11.2011г. по т.д.№17/11г. на ВКС, решение №18/22.07.2014г. по т.д.№25/13г. на ВКС, определение по т.д.№1632/15г. на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване на решението по т.д.№938/14г. на АС Пловдив. Като самостоятелно основание за достъп касаторът се позовава на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди,че въззивното решение е очевидно неправилно, обосновавайки се с доводи,че съдът очевидно неправилно е възприел фактите по делото,очевидно неправилно е тълкувал приложими правни норми и очевидно неправилно е възприел доказателствата по делото, доводите и съображенията на страните. В депозирани в законоустановения срок писмени отговори, ответниците по касационната жалба „И. 2004“ООД и „Технострой инженеринг 99“АД изразяват становище за липса на предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, а по същество – за неговата правилност. Излагат съображения за неоснователност на изложените в касационната жалба оплаквания и искания. Претендират се от „Т. 99“АД направените в производството пред ВКС разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Окръжният съд е бил сезиран от Д. Д., в качеството му на съдружник в „И. 2004“ООД, притежаващ дялове в размер на 50% от капитала на дружеството, с иск за прогласяване нищожност,поради противоречие с добрите нрави, на сключено на 20.10.2021г. между ответниците споразумение, с което е прието,че това дружество има задължения към „Т. 99“АД в общ размер 246 977,56 лв. и е уговорен срок за погасяване, без да бъде начислявана лихва в рамките му. Искът е обоснован с твърдения,че със споразумението, подписано от другия съдружник,притежаващ дялове в размер на 50% от капитала на „И. 2004“ООД, в качеството му и на управител на това дружество, и на изпълнителен директор на „Т. 99“АД, са поети несъществуващи задължения. С постановеното от него решение първоинстанционният съд е приел,че предявеният от ищеца иск е допустим /доколкото за него съществува правен интерес от завеждането и успешното му провеждане с оглед опосредената защита на неговите членствени и имуществени права/. Наведените от ищеца твърдения за накърняване на добрите нрави при сключването на споразумението по съображения,че с него са признати несъществуващи, включително погасени по давност задължения и че споразумението е подписано от едно и също физическо лице като законен представител на двете страни, са приети от съда за неоснователни. Съдът е приел за установено, кредитирайки заключението на икономическата експертиза, изготвена на базата на банкови извлечения и на счетоводните записвания в двете дружества, извършени преди 31.12.2018г.,както и писмото-потвърждение от 15.02.2019г.,че към 31.12.2018г. са съществували задължения на „И. 2004“ООД към „Т. 99“АД в общ размер 159 894,80 лв., като е посочил,че ищецът не би могъл да оспорва наличието на това вземане в този размер, доколкото именно той е бил управител на дружеството до 31.12.2018г. Приел е за установено, отново въз основа на заключението на вещото лице и от събраните писмени доказателства,че в последващия период от 25.01.2019г. – 22.01.2021г. между двете дружества са били сключени пет договора за заем, по силата на които „Т. 99“АД е предоставило в заем на „И. 2004“ООД суми в общ размер 78 162,18 лв., реалното предаване на които е доказано с ангажираните по делото банкови платежни документи, РКО и ПКО, при което общото задължение на „И. 2004“ООД е нараснало на 230 856,98 лв.; че получените в заем суми са били разходвани от дружеството за изплащане на заплати, банкови задължения, задължения по фактури,в т.ч. за застраховки, данъци, осигуровки, лихви върху тях и санкции; че с фактура от 10.10.2019г. първият ответник е продал на втория три машини за обща цена от 36 600 лв., от която сума „Т. 99“АД е платило частично 9 500 лв., а остатъка е прихванал с протокол от 31.12.2019г. срещу натрупаните задължения на „И. 2004“ООД, които са редуцирани до размер на 203 756,98 лв.; че към момента на продажбата машините са били с нулева остатъчна стойност,поради начислена амортизация, а според данните от първото заключение на техническата експертиза пазарната им стойност е била близка до продажната – общо 41 430 лв.; че според събраните в производството свидетелски показания към момента на продажбата машините са били стари и амортизирани, не са били в експлоатация от дълго време, изложени са били на атмосферните условия, а след закупуването им са ремонтирани основно с подмяна на части с нови; че по образувана по сигнал на ищеца прокурорска преписка е извършена проверка, приключила с отказ за образуване на наказателно производство за престъпление - кражба на машините; че с договор за цесия от 20.08.2021г. „Т. 99“АД е закупило от „Пътно поддържане Елхово“ЕООД вземането му от „И. 2004“ООД в размер на 42 962 лв., възникнало през 2017г., за което последното дружество било уведомено по реда на чл.99 ал.3 ЗЗД; че с прибавянето на тази сума към горните задължения общият им размер възлиза на 246 718,98 лв., която сума е близка до размера, посочен с споразумението /при липса на извършени изчисления за размера на уговорените възнаградителни лихви по заемните договори/. Въз основа на така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е намерил за неоснователни твърденията на ищеца за несъществуване и липса на облигационни задължения на първия ответник към втория, съобразявайки и безспорните факти, че до 28.12.2018г. ищецът е бил управител на „И. 2004“ООД, до 25.01.2019г. е бил изпълнителен директор на „Т. 99“АД, а до 10.07.2023г. - член на Съвета на директорите на „Т. 99“АД, поради което е бил наясно с вземанията на акционерното дружество. Освен за неоснователно и недоказано, съдът е намерил и за опровергано от заключението на икономическата експертиза твърдението,че след 2017г. дружеството-длъжник е прекратило търговската си дейност, не е имало наети работници и не е генерирало разходи. Отказал е да сподели тезата на ищеца,че със сключването на споразумението новият управител на „И. 2004“ООД /и съдружник в това дружество с 50% от капитала му/ недобросъвестно е признал за съществуващи погасени по давност вземания. Посочил е,че с писмата за потвърждение от 2019г., 2020г. и 2021г. на съществуващи към 31.12.2018г., 31.12.2019г. и 31.12.2020г. задължения общата петгодишна давност по отношение на вземанията на връщане на заемите е била прекъсвана, съответно е започвала да тече нова давност, която не е била изтекла към 10.10.2021г. За неопорочени /поради сключването им с изявления на едно и също физическо лице, направени от едно и също физическо лице в качество на представляващ и на двете търговски дружества/ съдът е счел както договорите за заем, така и договора за продажба на промишлената техника, като се е позовал на разрешенията, дадени в ТР №3/15.11.2013г. по тълк.д.№3/13г. на ОСГТК на ВКС. Намерил е за неоснователен и довода на ищеца,че при сключването на споразумението е следвало да бъде получено и неговото съгласие в качеството му на съдружник в дружеството-длъжник, като се е аргументирал с липсата на изискване както в закона, така и в дружествения договор, за наличие на решение на Общото събрание на дружеството, респ. получаване на съгласие от другия съдружник /ищеца/, за извършването от управителя-съдружник на посоченото действие от името на дружеството. Що се касае до довода на ищеца,че машините са били продадени от първия ответник на занижена цена, съдът е развил подробни съображения защо кредитира заключението на първоначалната техническа експертиза и защо не кредитира това на повторната, дала по-висока пазарна стойност, като е направил извод за липса на нееквивалентност на престациите между двете страни по сделката. В заключение първоинстанционният съд е достигнал до извода за неоснователност на предявения иск. Сезирана с жалба от ищеца, въззивната инстанция е потвърдила така постановеното решение,като се е възползвала от възможността, дадена й с разпоредбата на чл.272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд с оглед липсата на проведено установяване пред нея на други факти. Във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания и доводи съдът е развил съображения,че оспореното споразумение разкрива белезите на договор за спогодба, с неговата специфика на двустранен, неформален, консенсуален, възмезден договор и предназначение, съгласно чл.365 ал.1 ЗЗД, страните да прекратят един съществуващ спор или да избегнат един възможен спор, като направят взаимни отстъпки; че принципно със спогодбата може да се признае и погасено по давност задължение, в което се корени разбирането за взаимните отстъпки, като двете страни взаимно се задължават да считат, че правното положение между тях е такова, каквото го прогласява съдебната спогодба, като се въздържат занапред от всякакво негово оспорване; че преодоляване на преобразуващия и конститутивен ефект на спогодбата може да настъпи при установяване на пороци при сключването й, в който смисъл са и наведените от ищеца твърдения за противоречието с добрите нрави на процесното споразумение, доколкото представляващият дружеството – длъжник е признал несъществуващи вземания на дружеството – кредитор. В тази връзка съдът е посочил,че анализът на ангажираните в производството писмени доказателства и заключенията на изпълнените експертизи сочи, че вземанията, предмет на спогодбата, са съществуващи и дължими, генерирани от търговски отношения между дружествата, страни по споразумението, датиращи от преди 2018 г.; че задълженията на „И. 2004“ ООД към „Технострой инженеринг 99“ АД са обективирани в търговските книги на съконтрахентите, като част от тях фигурират в годишните финансови отчети на длъжника за 2016 г., 2017 г., 2018 г., приети по времето, когато самият въззивник е бил управител на дружеството – длъжник, и обнародвани в Търговския регистър с негов подпис, удостоверяващ признаването им, а другата част са предмет на договори за заем, за които експертът и писмените доказателства сочат, че са изпълнени от заемодателя, и договори за цесия, с които кредиторът е придобил вземания на трети лица срещу длъжника. На базата на това съдът е намерил за лишено от подкрепа твърдението на въззивника, че вземанията, относно които страните са се споразумели, не съществуват. Изтъкнал е,че осъществяването или не на търговска дейност на дружеството-длъжник е неотносимо към поемане на задълженията по заемните договори, а нарушението на ограниченията на Закона за ограничаване на плащанията в брой също не рефлектира върху възникване на задълженията по двустранната облигационна обвързаност по договорите за заем. Посочил е,че възражението за липса на надлежно уведомяване на длъжника „И. 2004“ ООД за извършеното прехвърляне на вземания към „Технострой инженеринг 99“ АД би било релевантно само ако е съединено с възражение за извършено плащане към стария кредитор, за да се зачете неговия погасителен ефект, а такива твърдения и доказване в случая няма. Съставът е отказал да сподели като основателно и становището на въззивника, че приетите като доказателства молби за потвърждаване на парични задължения, като изходящи от длъжника, не могат да бъдат кредитирани, аргументирайки се със съображението,че взаимното потвърждаване на салда, по повод годишното счетоводно приключване, е утвърдена търговска практика, във връзка със задължението за инвентаризация на активите и пасивите поне веднъж годишно – чл.28 ЗСч, като липсва законово изискване поканата за потвърждаване на задълженията да изхожда от кредитора. Приел е, аналогично на приетото от първата инстанция,че с молбите за потвърждаване на вземанията е прекъсната погасителната давност по отношение на тях. По наведените в жалбата оплаквания за допуснато нарушение на чл.40 ЗЗД – действия във вреда на представлявания, извършени от органния представител със сключване на процесното споразумение, въззивният състав е приел от една страна, че същите са преклудирани като въведени едва във въззивното производство, а от друга /като се е позовал на практика на ВКС/, че подобни действия представляват недопустимо предявяване на чужди права пред съд, тъй като съдружникът не е легитимиран да се позовава на недействителност на основание посочената разпоредба от името на дружеството „И. 2004“ООД. Посочил е,че соченият във въззивната жалба като елемент от фактическия състав на нарушението на добрите нрави довод, че за сключването на спогодбата, индивидуализирана по - горе, въззивникът – съдружник е следвало да бъде уведомен от управителя, също е неоснователен, тъй като, като органен представител, съвместяващ представителната власт и оперативното управление на дружеството, управителят разполага с правомощието да участва от името на дружеството в договаряне от типа на процесното, а дали и доколкото са налице действия, извършени от управителя И. при подписване на процесното споразумение, в разрез с интересите на дружеството, защитата на дружеството при причинени му от управителя вреди може да бъде реализирана по реда на чл.145 ТЗ. По така изложените съображения, съдът е достигнал до същия краен извод, мотивирал първоинстанционния съд да постанови обжалваното пред него решение, поради което го е потвърдил. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество, които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Формулираните от касатора първи и втори въпроси са от процесуално-правен характер, поради което, обобщени и сведени до въпроса за задълженията на въззивния съд, свързани с осъществяването на решаващата му дейност като втора инстанция по същество, принципно биха могли да се приемат за осъществяващи общото изискване за достъп, но само доколкото поставянето им е в относимост към такова твърдяно съществено нарушение на въззивния съд, което е довело до крайния постановен от него резултат. С поддържаната от касационната инстанция практика се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. С оглед това се налага извода,че не всяко необсъждане на доказателства и възражения на страната може да бъде квалифицирано като съществено процесуално нарушение, което, отнесено към приложението на основанията за допускане на касационен контрол на въззивното решение по чл.280 ал.1 ГПК, следва да е довело до постановяването на крайния резултат по спора. В случая във въззивното решение действително липсва обсъждане на всяко едно от доказателствата с оглед установяване на фактическата обстановка по спора, но в решението си въззивният съд изрично е препратил по отношение на нея към мотивите на първата инстанция, приемайки я за правилно установена, с което ги е приобщил към своите, каквато възможност разпоредбата на чл.272 ГПК допуска. В съответствие с практиката на касационната инстанция същият е изложил и свои мотиви във връзка с наведените с въззивната жалба и поддържани в производството пред него оплаквания и възражения /защо не е необходимо и задължително ищецът, в качеството му на съдружник с 50% от капитала на дружеството, да бъде уведомяван и да се иска съгласието му за сключването на споразумението; защо не обуславя извод за противоречие с добрите нрави фактът, че молбите за потвърждение на парични задължения са отправени от длъжника до кредитора, а не обратно; защо осъществяването или не на търговска дейност на дружеството след 2017г. е без значение за спора, а освен това е и опровергано от доказателствата; защо уведомяването или не на длъжника за извършената цесия не се отразява върху валидността и съществуването на прехвърленото вземане; че вземанията, обект на споразумението между страните, са съществуващи, доколкото се установяват от цялата счетоводна документация у двете дружества, а не само от оспорените оборотни ведомости/. Вярно е,че във въззивното решение липсва произнасяне по възраженията на ищеца за погасяване по давност на вземанията, приети от първата инстанция като дължими към 31.12.2018г. в размер на 159 894,80 лв. и на това по договора за цесия в размер на 42 962 лв., но доколкото по делото липсват наведени от ищеца твърдения относно моментите на настъпване на изискуемостта им /установено е по делото,че първата сума произтича от неформални договори за заем от 2013г., 2014г. и 2015г. за суми от 100 000 лв., 30 000 лв. и 52 000 лв. при липса на уговорен падеж на задълженията, а по отношение на цедираното вземане не се оспорва възникването му през 2017г., но данни на какво основание липсват/ извод за настъпил преди сключването на споразумението през 2021г. падеж на тези вземания не би могъл изобщо да бъде направен, независимо от факта,че първоинстанционния съд е изложил съображения за неизтекъл давностен срок.Това налага да се заключи,че липсата на произнасяне от въззивния съд по това оплакване във въззивната жалба не може да бъде възприето като съществено процесуално нарушение, обусловило крайния резултат по делото. До същия извод настоящият състав достига и по отношение на липсата на обсъждане от страна на въззивния съд на съдържанието на прокурорската преписка, още повече,че касаторът не сочи кои конкретно данни от нея /предвид това,че производството е приключило с отказ за образуване на наказателно производство за престъпление от общ характер/ биха обусловили различни от направените от въззивния съд крайни изводи по спора. Що се касае до липсата на изложени от въззивния съд мотиви във връзка с кредитирането,респ. некредитирането на заключенията на първоначалната и повторната технически експертизи, това бездействие на въззивната инстанция също не може да бъде квалифицирано като съществено нарушение на процесуалните правила, доколкото такова доказателство е поначало неотносимо към очертания с исковата молба предмет на спора и твърдението за несъществуване на признати от първия ответник задължения към втория. Цената на продадените от първия на втория машини /с която в случая е извършено прихващане между двете дружества и намаляване на задълженията на „И. 2004“ООД към „Т. 99“АД/, доколкото се твърди,че не отговаря на пазарната такава, би имала значение при предявен от кредитор на дружеството-продавач /какъвто ищецът не е/ иск за относителна недействителност на сделката, но няма отношение към съществуването на признатите със споразумението задължения в размера, получен след прихващането, извършено по реда на чл.103 и чл.104 ЗЗД. По така изложените съображения първите два въпроса не могат да се квалифицират като обуславящи крайния изход на делото и поради това не обосновават приложимост на общото основание за достъп по чл.280 ал.1 ГПК.С оглед този извод и предвид разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съображения за наличие на допълнителната предпоставка на т.1 от същия член и алинея не се дължат от настоящия състав. От следващите четири въпроса първите два, свързани с правния интерес на съдружника да води предявения иск, какъвто ищецът през целия ход на делото е поддържал че има, също не осъществяват общия критерий за допустимост, тъй като не кореспондират със съответни изводи на въззивния съд, които да отричат наличието на такъв за ищеца. Напротив – и двете инстанции са изложили конкретни мотиви, с които са обосновали в конкретния случай наличие на правен интерес, поради което и са дали разрешение на спора по същество. Останалите два въпроса са поставени в контекста на въведеното с въззивната жалба възражение за действия на представляващия „И. 2004“ООД управител във вреда на представлявания, което по начало въззивният съд е намерил за преклудирано, поради което въпросите също не могат да се определят като обуславящи. Дори да се приеме,че е налице произнасяне на въззивния съд по тях, то не е в противоречие, а в унисон със задължителната практика на ВКС, цитирана конкретно от състава на апелативния съд. Предвид тези съображения, настоящият състав приема за необосновано искането за допускане на касационно обжалвани при хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с нито един от формулираните от касатора в изложението му въпроси. Не е налице и самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, съдебното решение следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата, въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Неправилността следва да е обективно и явно установима – същата би била налице например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др. В представеното от касатора изложение нито се сочи,нито се обосновава която и да е от посочените хипотези на очевидна неправилност,а се навеждат аргументи за неправилно интерпретиране на факти и доказателства, както и за неправилно прилагане на закона, преценката за което подлежи на извършване едва във втората фаза на производството при осъществен достъп, предпоставки за какъвто не са обосновани в случая. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба „Технострой инженеринг 99“АД следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7920 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение