Определение № 5622 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4255/2025 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.174/30.03.25 по ч.г.д.№.116/25 на Софийски окръжен съд /СОС/ е потвърдено опр.№.646/4.09.24 по г.д.№.84/24 на РС Костинброд, с което производството по предявения от касатора З. В. Т. иск е прекратено предвид връщане на исковата й молба поради неизпълнение на указания за отстраняване на нередовност. Постъпила е частна касационна жалба от З. В. Т., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С атакуваното определение е прието, че ищцата е предявила иск по чл.2б ЗОДОВ, като исковата молба е била нередовна; няколкократно са й били давани указания и възможности да отстрани недостатъците /вкл. като уточни в какво се изразява вредоносното поведение на ответника (доколкото се твърди, че се претендират имуществени и неимуществени вреди), каква сума се претендира – първоначално посочената 12000лв. или последващата 24000лв., в случай, че се претендират различни по вид и характер вреди, да се индивидуализират поотделно, да се представят доказателства за платена 10лв. ДТ, да се посочи банкова сметка или друг начин за плащане, да се посочи ясен и точен петитум/; доколкото това не е било сторено, правилно и законосъобразно исковата молба е била върната. Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позоваване на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Оценката на изискванията на ал.1 на чл.127 от ГПК по исковете по ЗОДОВ срещу държавата – как и по какви критерии трябва да се извършва от съдилищата за всяка една от точките на същата ал.1 на чл.127 от ГПК, във връзка с практиката на СЕС по членове – 11, 20, 21, 47 от Хартата на основните права на ЕС и практиката на ЕСПЧ по членове - 6, 10 и 14 от Конвенцията – ЕКЗПЧОС?“; 2. „В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ-длъжни ли са българските съдилища безпрекословно да спазват основния правен принцип за забрана за отказ от правосъдие?“; 3.“Длъжни ли са съдилищата в РБ безпрекословно да спазват императивно установената в ЗОДОВ родова компетентност или всеки районен съд като СРС може да съди всеки административен съд като АССГ, както е в настоящия казус?“; 4.“Задъжени ли са родово некомпетентните съдилища да изпращат исковете по ЗОДОВ на родово компетентния съд, както е разпоредено в ЗОДОВ, или не?“; 5. „В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ какви са пречките за валидното упражняване на правото на иск пред съда или то е неотменимо изконно право? И в тази връзка, неизпълнението на изисквани от съда, но несъществуващи в чл.127 ал.1 и чл.128 от ГПК уточнения и преповтаряния, прави ли един иск нередовен по смисъла на ал.2 и 3 от чл.129 от ГПК?“; 6.„В контекста на конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ, длъжен ли е въззивният съд като СОС да разпореди на първоинстанционния съд да изпрати иск по ЗОДОВ на родово компетентния по ЗОДОВ съд?“; 7.“Допуска ли практиката на ВКС по искове срещу държавата и в частност срещу съдилища, решаващият съд да може да тълкува свободно разпоредбите на процесуалния закон относно редовността на исковете или съдилищата са ограничени от конкретно разписаните правни норми на чл.127 ал.1 и чл.128 и двата във връзка с разпоредбата на чл.129 ал.2 от ГПК и изискванията за редовност на исковете? Законосъобразно ли е съдилищата да включват в изискванията за редовност и други алинеи, освен определената в ал.2 на чл.129-ал.1 на чл.127 от ГПК?“; 8.“Каква е европейската съдебна практика и в частност на ЕСПЧ по отношение на свободата на изразяване и на правото на лични убеждения в съдебните искове срещу държавата и как трябва тя да се прилага в България според ВКС?“; 9.“Възможно ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС всички съдилища с години да отказват разглеждане на искове срещу държавата под предлог нередовност на исковете, както е в настоящия казус? И възможно ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС да се отказва достъп до правосъдие заради нередовност на иска?“; 10. „Е ли нарушение на практиката на ЕСПЧ и СЕС от тълкувателното решение на ВКС, с което той си е помислил, че се е самоосвободил от отговорност пред тях по недопуснати до касационно обжалване жалби?“; 11.“Нарушение на правата на човека и чл.34 от ЕКЗПЧОС ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато ВКС не уведомява жалбоподателя на касационни и частни касационни жалби, че те не са допуснати до касационно обжалване и вследствие на това жалбоподателите са пропуснали сроковете за търсене на обезщетение пред европейските съдилища по правата на човека?“; 12. „Нарушение на правата на човека ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато съдилищата в РБ ми налагат политическа цезура и директна омерта по обществено политически въпроси, пряко касаещи обстоятелствата, на които се основават исковете ми по ЗОДОВ срещу държавата и нейните съдилища?“; 13. „Нарушение на правата на човека ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато ВКС на РБ откаже да допусне до касационно обжалване по жалба срещу многократен отказ от правосъдие на всички останали по-долустоящи от него съдилища?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение не са налице. Изложението на касатора по чл.284 ГПК не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведените от касатора въпроси не удовлетворяват горепосоченото изискването за годно общо основание. Те не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви по тях, в голямата си част съставляват общотеоретични питания към касационния съд и са неотносими към решаващата воля на СОС и към обстоятелствата по делото. Същевременно въззивният съд не е отричал задължението си да спазва конституцията, българското законодателство и практиката на ЕСПЧ и СЕС. Дотолкова, доколкото в случая исковата молба е била върната, това е станало поради неизпълнение на конкретни указания за внасяне на минимална такса от 10лв. и за уточняване на претенцията. Следва да се има предвид, че предвидените в ГПК правила относно съдържанието на исковата молба и необходимостта от отстраняване на евентуална нейна нередовност преди комуникирането й на ответната страна и пристъпване към разглеждането й, е от значение за правилното определяне на предмета на спора и осигуряването на правото на защита на ответника – който следва да знае срещу каква претенция се брани, като по този начин се осигури справедлив съдебен процес и на двете страни в производството. От друга страна обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284 ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3 т.1 на същата правна норма, като съдът не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР №.1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид изложеното не е налице и хипотеза на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,