Определение № 3274 от 06.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1807/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. В. С., чрез процесуалния му пълномощник – адв. Т. Х., срещу решение № 1240/08.11.2023г. по в.гр.д. № 908/2023г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 260018 от 25.11.2022 г. по т. д. № 43/2019 г. на ОС – Перник, за отхвърляне на иска на С. В. С. срещу ЗАД "Евроинс" АД с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение на неимуществени вреди за размера над сумата от 25 000лв. до пълния предявен размер от 300 000 лв. Подадена е и насрещна касационна жалба от ответника ЗД „Евроинс“ АД срещу решението в частта му за присъждане на обезщетение за разликата над сумата от 10 000 лв. до размер от 25 000лв.

Касаторът С. С. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано. Твърди, че неправилно въззивният съд е определил занижен размер на присъденото му обезщетение, като не е преценил правилно тежестта на претърпените от него телесни травми. Описва подробно получените увреждания от ПТП и сочи, че с оглед внезапността на същото, е отключил и посттравматичен стрес. Сочи, че въпреки формалното позоваване на критериите по чл. 52 ЗЗД и социално-икономическите условия, съдът не се е съобразил с тях, като не е отчел нито лимитите на застрахователите, нито икономическата конюктура в страната, характеризираща се с инфлация и обезценяване на лева. Счита, че присъдената като обезщетение сума при неговите травми и настъпилата посттравматична епилепсия е изключително несправедлива по размер. По изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, отмяната му и уважаване на иска в пълния предявен размер.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един критерий / признак/, при определяне размера на обезщетението?, като поддържа, че въпросите са разрешени в противоречие с ППВС 4/68г., както и с решение № 104/25.07.2014г. по т.д. №2998/2013г.,1 т.о., решение №78/07.05.2013г. по т.д.№ 490/2012г., 2 т.о.;

2. „Доколко и до каква степен съдът при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност“?, по който въпрос твърди разрешаване в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в реш. № 83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на 2 т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г., 2 т.о.

Подадена е и насрещна касационна жалба от ЗД „Евроинс“ АД срещу решението, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на С. В. С. срещу ЗАД "Евроинс" АД с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение на неимуществени вреди над сумата от 10 000 лв. до сумата от 25 000 лв., както и в частта, за разноските, като вместо това застрахователят е осъден да заплати допълнително сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 25.09.2018 г., ведно със законната лихва от 5.04.2019 г. до окончателното й изплащане.

Касаторът ЗД „Евроинс“ АД поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано. Твърди, че той е оспорил характера и тежестта на уврежданията на ищеца и причинната им връзка с настъпилото ПТП. Счита, че същият е получил от инцидента само две леки телесни увреди, като настъпилият възпалителен процес в устната му кухина не е пряка и непосредствена последица от травматичното увреждане, а е провокиран от лоши хигиенни навици, стари корозионни дефекти и изоставени корени. Счита, че неправилно въззивният съд не е отчел това установено обстоятелство, с аргумент, че не следвало да се влошава положението на жалбоподателя, тъй като първоинстанционното решение не е обжалвано от ответника. Твърди, че горното е в противоречие с практиката на ВКС и характера на въззивното производство. С оглед подробно изложените доводи претендира допускане на касационно обжалване, отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска на С. за разликата над сумата от 10 000 лв. до присъдения размер на обезщетението, възлизащ на сумата от 25 000 лв.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по насрещната касационна жалба, касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като поставя следния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на всички доводи и възражения на страните, които са въведени своевременно в производството и са от значение за крайния изход на спора?“, като поддържа, че е разрешен в противоречие с т.2 на ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №60134/08.11.2021г. по гр.№1062/2021г. на ВКС, 1 г.о.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационните жалби са подадени от легитимирани страни, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, съответно насрещната касационна жалба – в срока по 287, ал.2 ГПК, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и са процесуални допустими.

За да постанови обжалваното въззивно решение, САС е приел, че не се спори относно обстоятелствата по настъпване на ПТП, като при настъпилия на 25.09.2018 г. инцидент, ищецът е пострадал като пътник на задна седалка в автомобил. Въззивният съд е приел, че въз основа на експертизите, медицинските книжа и изследвания, е установено, че от ПТП ищецът е получил удар в областта на главата, причинил разкъсно-контузна рана в областта на горната устна, оток в областта на долната челюст и разклащане на зъби 13 и 14, но не е установено получаването на черепно-мозъчна травма, контузия на мозъка, световъртеж от централен произход, увреждане на шийния отдел на гръбначния стълб с радиокулопатия, нито отключена посттравматична епилепсия. САС е посочил, че мозъчна контузия не е била констатирана и вписана в нито един медицински документ от представените по делото, нито е констатирана от експертите по петорната експертиза и комплексната експертиза, а напротив - вещите лица са категорични в изводите си, че няма документирана черепно-мозъчна травма, която да е от такъв характер и с такава тежест, че да е обусловила контузия на мозъка. САС е приел, че ищецът не е получил травматична епилепсия, като за този извод е кредитирал заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза, съгласно която за уточняване на такава диагноза следва да се извърши магнитно-резонансно изследване, да се проведе консултация с неврохирург, с настаняване на пациента в неврохирургично отделение и проследяване с контролен скенер или магнитен резонанс с оглед окончателното поставяне на диагнозата. Приел е, представеното разчитане на КТ-изследване от специалист, не променя горния извод, тъй като то не е потвърдено в хода на съдебното производство от експертите, макар да са проучени дисковете, носители на изследването, т.е. процесът на диагностика не се е развил според посочения в КСМЕ алгоритъм. САС е приел също така, че представеното становище на практикуващ лекар със специалност „неврология“, в което е посочена диагноза „Други уточнени форми на епилепсия“, също е основано само на разгледаното по делото КТ-изследване, но то не е прието за достатъчно основание за поставяне на такава диагноза и на ЕМГ данни, които според вещите лица също са недостатъчни за определяне на посоченото заболяване. Възприел е, че предписването на медикаменти за епилепсия не е аргумент, че пациентът действително е страдал от такава, както и че не са основание за поставяне на тази диагноза и свидетелските показания, съдържащи данни за припадъци на ищеца. САС е посочил, че един от тези инциденти е бил документиран след преглед от специалисти, но описаните от тях показатели на прегледаното лице са обсъдени от вещите лица и същите са заключили, че не са налице основания да се приеме, че се касае до голям епилептичен припадък. Въз основа на горните изводи, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал по пътя на пълното и главно доказване, че като пряка последица от инцидента, той е претърпял ЧМТ с голяма тежест, която е провокирала отключване на посттравматична епилепсия.

САС е приел и че не е установено, че световъртежът от централен произход и шийната радиокулопатия, дори и да са налични при ищеца, са във връзка с претърпяната катастрофа, тъй като според експертизите при процесното ПТП няма данни пътникът е получил такава механично въздействие, че да са отключени болестни процеси или физиологични изменения, провокирали след това световъртеж и радикулит, както и че ПТП е единствената пряка причина за тези страдания. В краен извод, САС е приел, че по делото е установено, че ищецът действително е претърпял ПТП и удар в областта на главата, като в първоинстанционното решение е прието, че жалбоподателя-ищец е получил разкъсно-контузна рана в областта на горната устна, оток в областта на долната челюст и разклащане на зъби 13 и 14, като в следствие на тази травма е настъпил флегмон и абсцес, които са били лекувани в болнично заведение с процедури. САС е счел, че поради липса на жалба от ответника по исковете в тази част на решението, не може да влошава положението на жалбоподателя, макар пред въззивната инстанция да е установено, че последвалият възпалителен процес и необходимостта от дрениране на тъкани поради развил се гноен абсцес не са логична, иманентна и неизбежна последица на травмата, а според експертите индиректна такава, провокирана от лоша хигиена, нелекуване на съзъбието, стари корозионни дефекти, изоставени корени.

САС е приел, че в хода на въззизивното производство се установило допълнително, от частта на КСМЕ от вещото лице, специалист по лицево-челюстна хирургия, че е доказана фрактура на алвеоралната кост – вестибуларната кост на алвеоларния гребен на 13 и 14 зъб, която не е била взета предвид от първоинстанционния съд. Съдът е посочил, че отчита възрастта на ищеца - активна възраст (34 г.), това, че във важен период от живота, когато е очаквал дете и съпругата му се е нуждаела от неговата помощ, той е бил в недобро физическо състояние и сам е имал нужда от лечение и терапии. САС е отчел наличието на фрактура в горната челюст и причинените от това болки и затруднения при хранене, включително необходимостта от приемане на течна и/или пасирана храна. Счел е, че преживените физически страдания и психически стрес са провокирали у ищеца страх от пътуване, той е променил обичайни свои активности - не спортувал, притеснявал се да излиза сам, имал проблеми със съня, тревожел се, че не може да помага у дома. САС е посочил, че отчита момента на настъпването на инцидента – 2018 г., обществено-икономическите условия към него, съдебната практика (според която за фрактура като неговата, без усложнения подходящ е размер сума от 15 000 лв.), и е счел, че справедлив размер на общо обезщетение за ищеца е сумата от 25 000 лв. С оглед горното е отменил частично първоинстанционното решение, присъдил е допълнително обезщетение от 15 000 лв. и е потвърдил решението в отхвърлителната иска част за разликата над 25 000 лв. до пълния предявен размер от 300 000 лв.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Извън тази хипотеза, допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Поставените по пункт I два въпроса от касатора, са свързани с принципа на справедливостта на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и критериите за определянето му, като са обуславящи изхода на спора, свързани са с мотивите на въззивния съд и обосновават общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК, но не са налице допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и т.3 ГПК, поддържани от жалбоподателя. Разрешаването им не е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, а в съответствие със същата. В Постановление № 4/1968г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието "справедливост" по чл. 52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието "справедливост". Апелативният съд е преценил подробно и мотивирано всички релевантни обективни обстоятелства за определяне на справедливия размер на обезщетението, като е взел предвид годината на извършване на противоправното деяние – 2018 г., възрастта на пострадалия /34г./, социалното му положение, отражението върху психиката му, възстановителния период, както и конкретните особености на личността. При определяне размера на обезщетението, САС е отчел, че от всички сочени в исковата молба травми на ищеца, с оглед кредитираните експертизи, са установени само разкъсно-контузна рана в областта на горната устна, оток в областта на долната челюст и разклащане на зъби 13 и 14, с фрактура на алвеоралната кост – вестибуларната кост на алвеоларния гребен на 13 и 14 зъб, които са довели до дискомфорт, болки, страдания и затруднения в храненето му, и то в период, в който съпругата на ищеца е очаквала и родила детето им. Въззивният съд при съобразяване на размера на обезщетението е отчел и че са останали недоказани с оглед подробно изложените мотиви другите твърдени от касатора увреждания, а именно - няма документирана черепно-мозъчна травма, която да е обусловила контузия на мозъка, не е получил травматична епилепсия, а световъртежът от централен произход и шийната радиокулопатия, дори и да се приемат за установени, не са във връзка с претърпяната катастрофа. Определянето на обезщетение в размер, по-нисък от претендирания с прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, не е обусловено от несъобразяване с релевантните за приложението на чл. 52 ЗЗД критерии, а е резултат от извода на въззивния съд, че с оглед на установените в хода на делото факти справедливият паричен еквивалент на вредите, които е претърпял ищецът, е възприетата сума. Представените от касатора решения на ВКС, с които се сочи противоречие, са за определяне на обезщетение в случаи на смърт на пострадало лице / в първия случай 34 - годишен син на ищците, във втория – 17 годишно дете/, и са неотносима казуистична практика, с оглед характера и вида на установените от събраните доказателства травми на ищеца, причинени при процесното ПТП. Посочените от касатора решения на ВКС представляват разрешаване на конкретни правни спорове, като преценените увреждания от ВКС са от различен характер и не могат да обосноват отклонение на въззивния съд от трайната практика на ВКС. С оглед горното по тези въпроси разрешението на апелативния съд не е в противоречие, а съгласно практиката на ВКС, поради което не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на изобилна и непротиворечива практика на ВКС по чл. 52 ЗЗД изключва и бланкетно посочения и необоснован от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Поставеният въпрос във връзка с съобразяване на обезщетението за неимуществени вреди с определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност“, не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като макар да е свързан с изводите на съда и обуславящ по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, не отговаря на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК, на които се позовава касаторът. Настоящият състав не констатира при осъществяването на решаващата си дейност въззивният съд да се е отклонил от указанията, дадени в постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС, както и от цитираната от касатора, а и служебно известна на състава, практика на ВКС, обективирана в решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. При мотивиране на решението си апелативният съд е извършил анализ на всички събрани по делото доказателства, като е съобразил общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване по касационната жалба на ищеца С.. При така направения извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното съдебно решение, на основание чл. 287, ал. 4 от ГПК, насрещната касационна жалба, подадена от ответника ЗД „Евроинс“, следва да се остави без разглеждане.

На ищеца не се следват разноски при този изход на делото. Няма депозиран отговор от ответника на касационната жалба, подадена от С., и не са претендирани разноски във връзка с неговата касационна жалба. На ответното дружество не се следват разноски по насрещната касационна жалба, както е формулирано искането на ответника, тъй като същата, на основание чл. 287, ал. 4 от ГПК, е оставена без разглеждане.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ търговско отделение