Определение № 60483 от 21.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2163/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Агенция за публични предприятия и контрол срещу решение №11547 от 15.07.2020г. по т.д.№5728/2019г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №6230 от 23.08.2019г., постановено по т.д. №8174/2015г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от „Хелио тур С“ АД срещу Агенцията за следприватизационен контрол /АПСК/ иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.168, ал.1 и чл.26, ал.1 ЗЗД, като е признато за установено, че не съществува ипотечно право за вписване на законна ипотека върху недвижими имоти собственост на „Хелио тур С“ АД, обезпечаващо задължения на „Приват турист“ ООД по молба на АПСК, за вписване на законна ипотека, вписана в том 1, №242, с дв.вх. №13 968/ 01.10.2008г. в Служба по вписванията към АВ [населено място] по молба с изх. №11-00-3429/25.09.2008г. на АПСК, както и по молба на АПСК за вписване на законна ипотека, вписана в том 1, № 24, с дв.вх. № 964/14.02.2011г. в Служба по вписванията към АВ, [населено място] по молба с изх. на АПСК №92-00-23-117/09.02.2011г., прогласена е нищожността на посочените законни ипотеки по §8 /отм./ от ПР на ЗИД на ЗПСК и е постановено заличаването им. В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано, поради което следва да се отмени изцяло. Касаторът поддържа, че въззивният съд без да прецени всички доказателства и доводи на страните и при нарушение на материалния закон стига до неправилните изводи, че процесните законни ипотеки, учредени и вписани съгласно §8 от ПРЗИДЗПСК са нищожни поради противоречие с чл.63 от ДФЕС. Излага доводи за приложимост на чл.65, пар.1, б.“а“ и б.“б“ от ДФЕС; за действителност на вписаните ипотеки; за ирелевантност на поледващата вписванията отмяна на §8 от ПРЗИДЗПСК. Претендира след отмяна на въззивното решение да бъде постановено ново за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществените процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: „Допустимо ли е въззивният съд да обоснове решението си на факти и обстоятелства, недоказани по делото?; Допустимо ли е въззивният съд да се позове единствено на мотивите на решение №6416/04.04.2015г. на ВКС, I ГО по гр.д.№6300/2014г., които да послужат за основание за уважаване на иска по делото, без същия да изложи свои мотиви в решението?; Решение по чл.290 ГПК задължителна практика за въззивния съд ли е в случаите, когато разрешеният с него спор не е аналогичен, като страни, предмет и основание, на разглеждания в първоинстанционното или въззивното производство?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/85г.; ТР №1/2001г., т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС; ТР №1/2010г., т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС- основание за допускане по касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставя и материалноправния въпрос „Представлява ли вписването на законната ипотека по §8 /отм./ от ПР на ЗИД на ЗПСК мярка, която е оправдана от съображения за обществения ред или обществената сигурност съобразно императивното правило на чл.65, §1, б.“а“ от ДФЕС?“. Твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане по касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът „Хелио тур С“ АД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, САС споделя установената фактическа обстановка и препраща към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК. Между страните няма спор по фактите- на 05.07.2000г. между Република България, чрез Министъра на икономиката и „Приват Турист" ООД е сключен договор за продажба на 61 512 броя поименни акции от капитала на „Хелио Тур С” АД, [населено място] /40% от капитала/, като на гърба на временно удостоверение №1 за 61 512 броя поименни акции от капитала на „Хелио Тур С” АД, собственост Република България, е обективирано прехвърлянето на 20.07.2000г. със заложно джиро; с молба изх. №11-003429/25.09.2008г. до Служба по вписвания при Районен съд - [населено място] за следприватизационен контрол заявява вписване на законна ипотека на основание чл.166, чл.168 ЗЗД и пар. 23 от ЗИД на Закона за приватизация и следприватизационен контрол- ДВ бр.65/22.07.2008г., във вр. §8 от ПР на ЗИД на същия закон /ДВ, бр.72/01.09.2006 г./ върху шест недвижими имоти на „Хелио Тур С” АД, за вземания на АСК срещу „Приват Турист" ООД от неизпълнение на задълженията по договора за приватизационна продажба, подробно описани, като молбата е постановено вписване на законна ипотека на 01.10.2008г., в том I, №242, дв. вх. №13968/01.10.2008г. в СВ при Агенция по вписвания [населено място]; с молба изх. № 92-00-23-117/ 09.02.2011г. до Служба по вписвания при Районен съд - [населено място] за приватизация и следприватизационен контрол иска вписване на законна ипотека на основание чл.166, чл.168 от ЗЗД и във вр. §8 от ПР на ЗИД на Закона за приватизация и следприватизационен контрол в ДВ, бр.72/01.09.2006г. върху седем недвижими имоти на „Хелио Тур С” АД, за вземания на АПСК срещу „Приват Турист" ООД от неизпълнение на задълженията по договора за приватизационна продажба, като е постановено вписване на законна ипотека на 14.02.2011г., в том I, №24, дв. вх. № 964/14.02.2011г. в СВ при Агенция по вписвания [населено място]. Решаващият съдебен състав излага мотиви, че е налице трайно установена съдебна практика относно противоречието на процесната норма на §8 ПР на ЗИДЗПСК с чл.63 ДФЕС. Това разбиране е споделено и от законодателя с последващата отмяна на тази разпоредба. По този въпрос е била образувана и процедура срещу Р България за нарушение на чл.49 и чл.63 ДФЕС, в която ЕК е приела изрично, че тази норма накърнява правото на свободно движение на капитали и може да засегне всеки бъдещ инвеститор на дружество със седалище в държава – членка или действия. Съдът се позовава на приетото от ЕК, че по силата на §8, когато един от акционерите на дружеството наруши своите задължения, произтичащи от приватизационен договор, тези специални права позволяват неправомерно на българската държава да налага ипотеки и други обезпечителни мерки не само върху собствеността на този акционер, но и върху собствеността на приватизираното дружество. С оглед изложеното, въззивният съд намира, че е налице противоречие на процесната правната норма с разпоредба от по-висок ранг – ДФЕС, затова и фактите, дали са засегнати конкретни икономически интереси на ищеца и от какъв порядък са напълно ирелевантни и нямат място по делото. Решаващият съдебен състав намира за неоснователно възражението, че разпоредбата на §8 ПР на ЗИДЗПСК /отм./ попада под изключението на чл.65, т.1, б.“б“ ДФЕС, защото била насочена в защита на обществени интереси. Приема, че регламентираните с разпоредбата възможности на Държавата, надхвърлят заявената цел за защита на обществения интерес. Те създават недопустима привилегия на държавата, спрямо останалите частноправни субекти и застрашават конституционно гарантираната закрила на инвестициите на българските и чуждестранни физически и юридически лица. Допуснатото изключение в полза на държавата, да налага едностранно законови ипотеки върху имущество на приватизираното дружество, за поети не от него, а от купувача по приватизационния договор задължения, безспорно гарантира неоправдан приоритет на държавата в икономическите правоотношения, с какъвто останалите частноправни субекти не разполагат. В гражданските правоотношения, държавата е равнопоставена с другите правни субекти и тя не може със законовата уредба, да си осигурява предимства, насочени в защита само на икономическия интерес на държавата. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на първите три правни въпроса не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По начина, по който са формулирани от касатора, тези процесуалноправни въпроси не са значими за изхода на спора, тъй като не са обуславили изводите на въззивния съд. Първият въпрос е риторичен и инкорпорира оплакване за необоснованост на съдебното решение, което е основание по чл.281, т.3 ГПК за отмяната му като неправилно, но изключва определянето му като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Вторият и третият въпроси са неясни и несъответстващи на мотивите на обжалваното решение. Във втория въпрос е обективирано твърдението на касатора, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, а се е позовал единствено на мотивите на решение №6416/04.04.2015г. на ВКС, I ГО по гр.д.№6300/2014г., а третият предполага възприемане от решаващия съд като задължителна на практика по чл.290 ГПК, което не съответства на мотивите на оспореното решение. Въззивният съд, въпреки препращането към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, излага и собствени мотиви, като обсъжда доводите и оплакванията на въззивника. Съдът не обосновава теза коя съдебна практика е задължителна за съдилищата, нито в мотивите на въззивното решение е цитирана конкретна съдебна практика, още по-малко посоченото от касатора решение. По отношение на четвъртия материалноправен въпрос е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същият е обуславящ за изхода на спора. Касаторът обаче не обосновава допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не излага доводи относно значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК по този въпрос са наведени единствено аргументи за неправилността на изводите по този въпрос във въззивното решение. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай е налице непротиворечива съдебна практика /решение №147 от 27.01.2016г., т.д.№3013/2013г., II т.о. на ВКС; решение №37 от 30.06.2017г., т.д.№2637/2014г., I т.о. на ВКС/, която настоящият съдебен състав споделя напълно и не намира, че са налице предпоставки за нейната промяна или осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия. Съдебните състави на ВКС са изложили множество аргументи в подкрепа на крайният извод, че с оглед установената с чл.63, пар.1 ДФЕС забрана за ограничение на свободното движение на капитали между държавите – членки, постоянната практика на СЕС по въпросите на чл.63, пар.1 ДФЕС, и в съответствие с принципа за примат на правото на ЕС над националните правни разпоредби, разпоредбата на пар. 8 ПР на ЗИД на ЗПСК не може да бъде прилагана от националния съд от момента на приемането на Република България за член на Европейския съюз – 01.01.2007г. до законодателната й отмяна със ЗИД на ЗПСК, обн. в ДВ бр.34/12.05.2015г. Въззивният съд е постановил обжалваното решение в пълно съответствие с цитираната съдебна практика. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на спора ответникът по касационната жалба има право на разноски, но не са ангажирани доказателства за реално направени разноски за касационното производство. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд