Определение № 331 от 22.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2277/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на [фирма], [населено място] и Николай П. Й. от същия град против решение № 305 от 20.02.2014 г. по в. гр. д. № 3302/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски окръжен съд решение № 102 от 13.06.2013г. по т. д. № 250/2011 г., са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу касаторите искове с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на сумата 84 474.85 лв., дължима при условията на солидарност, ведно със законната лихва, считано от 07.10.2011 г. до окончателното й изплащане, представляваща част от сумата 2 600 000 лв. по запис на заповед от 20.12.2007 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение от 10.08.2011 г. по ч. гр. д. № 855/2011 г. на Самоковски районен съд. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изразяват несъгласие с извода за дължимост на процесната сума, като считат, че въззивният съд е извратил и подменил твърденията и доводите на страните, а оттам и фактите по спора, както и че е взел предвид само част от техните твърдения и доводи и е обсъдил само част от приетите по делото доказателства. Според касаторите, решаващият състав изобщо не е съобразил въведеното от самия ищец в допълнителната искова молба, в молбата му от 20.04.2004 г. и в съдебно заседание на 29.05.2012 г. твърдение за обезпечителния характер на процесния запис на заповед по отношение на вземанията му, произтичащи от договорите за наем на кофражна техника за обектите „Л. М.” и „И.”, в резултат на което неправилно е определил предмета на правния спор и е разпределил доказателствената тежест между страните. Считат, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд е приел за недоказано точното изпълнение на задълженията им по договора с ищеца за обект „Х. парк”, без да са им дадени указания за установяване на тези обстоятелства и без да е съобразено разпределението на доказателствената тежест между страните, извършено от първоинстанционния съд с изменения доклад в съдебно заседание на 18.09.2012 г., според който именно ищецът следва да докаже връзката на процесния запис на заповед със сочените от него каузални правоотношения – договорите за обекти „Л. М.” и „И.”, както и че в негова полза съществуват вземания към ответниците, произтичащи от тези правоотношения. Като обуславящи допускането на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, касаторите поставят следните въпроси: „ 1. По иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед, въведените от ищеца-приносител на записа на заповед твърдения относно обезпечителния характер на записа на заповед и каузалния произход на исковата сума включват ли се в предмета на спора; 2. Кои са подлежащите на установяване факти по спора и как се разпределя тежестта за тяхното доказване, когато и от двете страни по спора са направени твърдения за обезпечителния характер на записа на заповед, но ищецът твърди, че исковата сума се формира от негови конкретни вземания по конкретен договор с издателя, докато ответниците твърдят, че записът на заповед е издаден във връзка с друг договор? Дали в такъв случай следва в тежест на ищеца да се възложи да установи съществуването и изискуемостта на вземането си по соченото от него каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, заедно с дължимостта на исковата сума като произтичаща от конкретен договор? Дали в такъв случай следва в тежест на ответниците да се възложи да докажат, че са изпълнили задълженията си по каузалното правоотношение, за което те твърдят, че е обезпечено със записа на заповед, щом записът на заповед е предявен за плащане на вземане, което произтича от различно, твърдяно от ищеца каузално правоотношение; 3. Ако при разпределението на доказателствената тежест пред първата инстанция на страната не са дадени указания за доказване на факти и обстоятелства, които тя твърди, но за които след това въззивният съд счита, че са от значение за спора, длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страната за доказване на тези обстоятелства пред въззивната инстанция. В подкрепа на твърдението за противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС касаторите се позовават съответно: по първите два въпроса – на определение № 52 от 09.02.2009 г. по ч. т. д. № 393/2008 г. на І т. о., решение № 31 от 05.04.2012 г. по т. д. № 55/2012 г. на ІІ т. о., решение № 105 от 13.07.2012 г. по т. д. № 564/2011 г. на ІІ т. о., решение № 149 от 05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на І т. о., решение № 108 от 22.07.2011 г. по т. д. № 813/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 102 от 25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. на ІІ т. о., а по третия въпрос – на т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Противоречивото решаване от съдилищата на първите два въпроса е обосновано с влязлото в сила решение № 53 от 04.04.2013 г. по т. д. № 267/2011 г. на Софийски окръжен съд, постановено между същите страни. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба, в писмен отговор от 11.07.2014 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма] и Николай П. Й. искове с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на сумата 84 474.85 лв., представляваща част от сумата 2 600 000 лв. по запис на заповед от 20.12.2007 г., въззивният съд е приел, че менителничният ефект е редовен от външна страна, като не е споделил изразеното от първата инстанция становище за неговата нищожност поради обвързаността му с конкретно каузално правоотношение. Според решаващия състав, с оглед константната практика на ВКС, абстрактният характер на записа на заповед не е пречка същият да бъде издаван заради конкретно каузално правоотношение и ако е обвързан с такова, това не означава, че при изправност на ищеца той би получил второ недължимо плащане. При преценката си за основателността на предявените искове съдът е съобразил въведеното от страна на ответниците (издател и авалист по записа на заповед) твърдение, че ефектът е издаден за обезпечаване на задълженията им по сключения между тях и ищеца договор за наем на кофражни елементи за обект „Х. парк”, като е приел същото за доказано с оглед признанието на този факт, съдържащо се в писмо на ищеца от 07.04.2008 г. За недоказано от ответниците, обаче, е счетено изпълнението на задълженията им, произтичащи от посочения от тях договор, доколкото от заключенията на изслушаните счетоводни експертизи не се установява нито размерът, нито погасяването на задълженията на търговското дружество-наемател, вкл. връщането на наетото от него имущество. По отношение оплакването във въззивната жалба за неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните, извършено от първоинстанционния съд в съдебно заседание на 29.05.2012 г., въззивната инстанция е счела, че същото е неоснователно, доколкото тежестта за доказване е разпределена между страните в съответствие със задължителната практика на ВКС, като с оглед въведеното от ответниците относително възражение, основано на договора от 2007 г. за обект „Х. парк”, именно те следва да установят връзката между ценната книга и каузалното правоотношение, от една страна и изпълнение на задълженията си по това каузално правоотношение – от друга. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпросите, свързани с предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, когато страните твърдят, че менителничният ефект обезпечава различни каузални правоотношения. По отношение на тези въпроси е осъществена както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – да са обусловили изхода на правния спор, така и поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид разрешаването им в противоречие с указанията по т. 17 от приетото след депозиране на касационната жалба Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед наличието на цитираната съдебна практика, имаща задължителен характер за всички съдилища, не следва да бъдат обсъждани приложените от касаторите актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. От друга страна, съществуването на задължителна практика изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, заявено като евентуално. Що се отнася до въпроса за задължението на въззивната инстанция да даде указания на страната за доказване на факти и обстоятелства, които счита за релевантни за спора, но за които не са й дадени такива указания от първата инстанция, като относим към правилността на въззивния акт, произнасянето по същия следва да бъде извършено при решаването на спора по същество. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК