Определение № 4616 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2149/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 19 406/17.02.2025 година, подадени от В. П. П.-П. и Л. П. П., против решение № 7000/17.12.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Е състав, постановено по гр. д. № 13 298/2023 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е обезсилил първоинстанционното решение № 12 463/13.07.2023 година на Софийския районен съд, 125-ти състав, постановено по гр. д. № 19 576/2022 година, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от В. П. П.-П. и Л. П. П. срещу М. Ш. Х. иск с правно основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД за унищожаване на договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот, сключен на 02.12.2016 година с нотариална заверка на подписите с рег. № 10 144/02.12.2016 година на К. С.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписан под № 111 в регистъра на Нотариалната камара, между П. К. П. и М. Ш. Х., като е прекратил производството по делото в тази му част. Наред с това е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения от В. П. П.-П. и Л. П. П. срещу И. И. Ф. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗЗД за унищожаване на пълномощно с нотариална заверка на подпис и съдържание от 30.11.2016 година, с което П. К. П. упълномощава И. И. Ф. да сключи като негов пълномощник договор за доброволна делба с М. Ш. Х.. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение на Софийски градски съд се обжалва само в потвърдителната му част. В касационната жалба на В. П. П.-П. и Л. П. П. е посочено, че въззивното решение на Софийски градски съд, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново такова, с предявените от тях против М. Ш. Х. и И. И. Ф. искове да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. П. П.-П. и Л. П. П. са посочили, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационна жалба М. Ш. Х. е подала отговор на същата с вх. № 49 884/23.04.2025 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 7000/17.12.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Е състав, постановено по гр. д. № 13 298/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска оставянето й без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея решение. Ответницата по касационна жалба И. И. Ф. не е подала отговор на същата като не е изразила становище по допустимостта и основателността на същата. В. П. П.-П. и Л. П. П. са били уведомени за обжалваното решение на 17.01.2025 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 19 406/17.02.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбите отговарят на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е посочил, че с исковата молба са били предявени срещу М. Ш. Х. обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване на нищожност на пълномощно и договор за доброволна делба и в условията на евентуалност конститутивни искове с правно основание чл. 31, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД за унищожаване на пълномощно и договор за доброволна делба. С разпореждане № 73 770/12.08.2022 година, постановено по гр. д. № 19 576/2022 година по описа на Софийския районен съд на ищците В. П. П.-П. и Л. П. П. било указано да насочат исковете, с които се оспорва упълномощителната сделка, към пълномощника-ответницата И. И. Ф., които указания били изпълнени с молба от 30.08.2022 година. При това ответник по иска за унищожаване на договора за доброволна делба се явявала ответницата М. Ш. Х.. На унищожаемостта можела да се позове само засегнатата от порока страна и евентуално нейните наследници, каквато хипотеза била изрично предвидена в разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗЗД. Когато сделката била сключена от пълномощник, на изследване подлежали пороците в неговата воля и поради това волята на представителя при сключването на сделките била от значение дали те са валидно сключвани или не. В конкретния случай договорът за доброволна делба, чиято унищожаемост се искала, е бил сключен от И. И. Ф., действаща като пълномощник на П. П., и ответницата М. Ш. Х.. Предвид това, че ищците обосновавали своята активна процесуална легитимация с качеството си на наследници на П. К. П., който не бил действал в лично качество при сключване на договора за доброволна делба, а бил представляван от пълномощник, и доколкото по аргумент от чл. 26, ал. 2 от ГПК, никой не можел да предявява пред съд чужди права от свое име освен в изрично предвидените в закона случаи (какъвто конкретният случай не бил), предявеният от тях иск за унищожаемост на процесната сделка бил недопустим поради липса на правен интерес. Поради тази причина първоинстанционното решение в частта, с която бил отхвърлен предявеният от В. П. П.-П. и Л. П. П. срещу М. Ш. Х. иск с правно основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД за унищожаване на договор за доброволна делба, подлежал на обезсилване, а производството в посочената част следвало да бъде прекратено. Само за пълнота следвало да се посочи, че ответницата М. Ш. Х., можела да бъде пасивно процесуално легитимирана да отговаря по иск по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, в случай че първоинстанционният съд бил сезиран с такъв, съответно се бил произнесъл по нето. По иска с правно основание чл. 31, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД за унищожаване на пълномощното въззивният съд намирал, че първоинстанционното решение в тази част било правилно, като споделял споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 от ГПК препращал към тях, а по доводите във въззивната жалба намирал, че съдът бил сезиран с конститутивен иск с правно основание чл. 31, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за унищожаемост на пълномощно с нотариална заверка на подпис и съдържание от 30.11.2016 година, с което П. К. П. упълномощавал И. И. Ф. да сключи като негов пълномощник договор за доброволна делба с М. Ш. Х.. Искът бил предявен от наследниците от упълномощителя–П. П., след неговата смърт, позовавайки се на неговата недееспособност, произлизаща от самата сделка. Едностранните сделки, каквото била упълномощаването, можели да страдат от същите пороци, както договорите и поради тази причина законодателят бил уредил в чл. 44 от ЗЗД съответната приложимост на правилата относно договорите и към едностранните сделки. Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД унищожаем бил договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си. За да бъдел унищожен договорът на това основание, било необходимо лицето, което го било сключило, да било напълно дееспособно, т. е. да не било поставено под запрещение. Опорочаващият факт е, че волеизявлението било извършено в момент, в който лицето не било могло да ръководи действията си понеже се било намирало в състояние, обуславящо поставянето му под запрещение. Съгласно втората алинея на цитираната разпоредба унищожаване на такъв договор можело да се иска и след смъртта на лицето само в два случая–ако преди смъртта му е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произтичало от същия договор. От събраните по делото доказателства не се установявало, че приживе наследодателят на ищците–П. П., е бил поставян под запрещение, а напротив–от приетото по делото писмо от председателя на Софийски градски съд се установявало, че след извършена справка в деловодните системи на Софийски градски съд–САС „Съдебно деловодство“ и Единната информационна система на съдилищата (ЕИСС) за периода от 01.01.2009 година до 03.04.2023 година не са били открити данни за поставяне под запрещение на П. К. П.. В конкретният случай не била налице и втората хипотеза на чл. 31, ал. 2 от ЗЗД–недееспособността да произтичала от съдържанието на самата сделка. След запознаване със съдържанието на процесното пълномощно въззивният съдебен състав приемал, че в него липсвали елементи, от които можело да се приеме, че упълномощителят е бил недееспособен. Пълномощното било стандартно и в него липсвали някакви необичайни клаузи, които биха породили съмнение, че при изготвянето му П. К. П. не бил разбирал свойството и значението на постъпките си и не бил могъл да ръководи действията си. По отношение на аргумента, че стойността, за което е била упълномощена И. И. Ф. да извърши разпоредителната сделка, било доказателство за неспособността на упълномощителя да разбира свойството и значението на постъпките си, въззивният съд намирал, че видно от представеното пълномощно П. К. П. бил упълномощил И. И. Ф. да сключи договор за доброволна делба, като бил заявил, че за уравнение на дела бил получил 9000.00 лева. Въззивният съдебен състав намирал, че сумата от 9000.00 лева не била до такава степен занижена, че да сочела, че упълномощителната сделка била лишена от житейска и правна логика. Данъчната оценка на целия имот била 18 355.90 лева, като за процесната идеална част тя възлизала на 9177.95 лева. Разликата от 177.95 лева не била толкова значителна, че да породяла съмнение в способността на упълномощителя да разбира свойството и значението на постъпките си, при положение че разпореждането с процесните идеални части било извършено между съсобственици, което можело да оправдае по-ниската цена. Предвид това предявеният иск с правно основание чл. 31, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за унищожаване на пълномощно с нотариална заверка на подпис и съдържание от 30.11.2016 година, с което П. К. П. упълномощавал И. И. Ф. да сключи като негов пълномощник договор за доброволна делба с М. Ш. Х., поради това, че наследодателят на ищците не бил могъл при подписване на пълномощното да разбира и ръководи действията си, следвало да бъде отхвърлен като неоснователен. Предвид липсата на други доводи във въззивната жалба, а и с оглед заявеното от В. П. П.-П. и Л. П. П., че решението се обжалвало единствено в частта, с която били отхвърлени исковете с правно основание чл. 31, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД досежно неспособността на упълномощителя да разбира свойството и значението на извършеното, и предвид съвпадането на изводите с първоинстанционния съд по отношение на предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за прогласяване унищожаемостта на пълномощното, в тази част първоинстанционното решение следвало да бъде потвърдено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. П. П.-П. и Л. П. П. са поискали въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите за това допустим ли е иск по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД от наследниците на страна по сделка, когато тя е била сключена чрез пълномощник? и за това съставлява ли по-ниската от данъчната оценка цена, посочена като получена в пълномощното, основание за унищожаемост по чл. 31, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД?. Наведени са доводи, че по отношение на тези въпроси е налице предвиденото в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Първият от въпросите е свързан с това какъв е правния способ наследниците на лице, сключило договор чрез пълномощник, да оспорват договора ако към момента на упълномощаването наследодателят им е бил право и дееспособен, но не е бил в състояние да разбира и ръководи действията си. Във връзка с този въпрос е налице установена съдебна практика, че упълномощаването, даже в случаите, когато е придружено с договор за поръчка или комисионен договор е различно от договора сключен въз основа на възникнала от упълномощаването представителна власт. Това произтича и от факта, че за сключването на такъв договор трябва да е налице предварително възникнала представителна власт, т. е. касае се до две сделки, като едната от тях предхожда другата. При сключване на самия договор представляваният не участва, а в нето взема участие представителя. Съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗЗД последиците от правните действия, които представителят извършва, възникват направо за представлявания. От разпоредбата следва, че се касае до действия на самия пълномощник, а не на представлявания., Извършените от представителя действия не се считат за такива на представлявания, тъй като се касае до действия на различни лица и приемането че действията на едно лице са извършени от друго представлява фикция, която не е уредена в закона. Ако подобно правило съществуваше, в разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗЗД нямаше да се предвижда, че последиците от правните действия на представителя възникват направо за представлявания, а щеше да се използва израза „се считат за действия на представителя” или друг равнозначен израз. В случая законът е имал предвид, че представителят извършва самостоятелни действия, като последиците от тях възникват за представлявания въз основа на съществуващата представителна власт. Следователно се касае до самостоятелни действия на представителя, при извършването, на които той се ръководи от своята преценка на обстоятелствата и от свои мотиви, поради което пороците на тази преценка и формираната въз основа на нея воля на представителя следва да се преценяват с оглед на представителя, а не с оглед на представлявания. Именно волята на представителя при сключване на договора е от значение дали същият е валидно сключен или не. С оглед на това пороците на волята водещи до евентуална нищожност или унищожаемост на договора следва да се преценяват с оглед на представителя, а не с оглед на представлявания Това е така тъй като така изразената по силата на представителната власт воля на представителя поражда действие за представлявания. Поради това, ако са налице пороци на волята на представлявания представителят ще може позовавайки се на тях да иска съответно прогласяване на нищожността или унищожаването на сделката. Касае се до две различни волеизявления, а именно това на представлявания, което е насочено към възникване на представителна власт, но не и към сключване на договора и волеизявлението на представителя, което е насочено към сключване на самия договор. Поради тази причина, доколкото са налице пороци на волята на представлявания то същите ще имат значение за валидното възникване на представителната власт чрез упълномощаване, но не и за извършените въз основа на представителната власт правни действия. Обстоятелството, че изявлението на представителя не се счита за изявление на представлявания е и обстоятелството, че законът е уредил и представителство по отношение на малолетните и поставените под пълно запрещение, които са неспособни да изразяват правно валидна воля. Ако в тези случаи волята на представителя се счита за воля на представлявания, то същата ще произлиза от лица, които не могат да изразяват такава. Следователно упълномощаването и сделката сключена от представителя са две самостоятелни и независими една от друга сделки, като пороците касаещи волята на представлявания при извършване на упълномощаването не могат да се пренесат автоматично върху сключения от представителя договор. С оглед на това нищожността и унищожаемостта на договора не биха могли да се претендират въз основа на пороци на волята на упълномощителя изразяващи се в липса на съгласие, грешка, измама или състояние на невъзможност да се разбират или ръководят действията при самото упълномощаване, поради което и искането за нищожност или унищожаемост на договора на тези обстоятелства е неоснователно, тъй като те не са пороци на сделката. Затова наследниците на лицето, което е сключило договора чрез представител, не биха могли да искат унищожаване на договора на основание чл. 31 от ЗЗД, ако към момента на упълномощаването наследодателят им не е могъл да разбира или да ръководи действията си. В тези случаи те разполагат възможността на унищожат пълномощното по реда на чл. 31, ал. 2 от ЗЗД, при което договорът би бил такъв сключен без представителна власт по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. Както е посочено в решение № 113/31.05.2012 година, постановено по гр. д. № 1677/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. по иска за оспорване на сключения чрез представител договор съдът задължително се произнася и по унищожението на овластителната сделка. Без значение е дали съдът ще се произнесе по унищожението в мотивите на решението предвид неговата преюдициалност, или в диспозитива на решението, тъй като е предявен отделен иск и съдът е събрал такса за разглеждането му. Самият иск за оспорване на сключения чрез представител договор обаче не е такъв по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, доколкото унищожаването на пълномощното е основание за предявяването на иск по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд не се е отклонил от посочената практика, която е пречка за допускане на исканото касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото не са наведени никакви доводи, че същата е неправилна и трябва да бъде изоставена или осъвременена с оглед на промяна в обществено икономическите и социалните условия. Вторият въпрос е свързан с правните последици от нееквивалентността на насрещните престации по договора. Както е прието в решение № 24/08.02.2916 година, постановено по гр. д. № 2419/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави. С оглед на посоченото в цитираното решение на ВКС съдът преценява интереса на страните по сделката, а оттам и мотивите за сключването й, в случаите когато е налице известна обективна еквивалентност на престациите или пък когато се сделката е сключена при условията на чл. 33 от ЗЗД. В такива случаи интересът на страните се преценява, за да може да се прецени дали сделката е нищожна, дали не страда от друг порок или е породила желаното от страните действие. В останалите случаи когато съотношението на престациите е такова, че едната от тях е незначителна или почти нулева обаче сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като изключение от това е случая когато сделката е симулативна като прикриваща дарение. Освен това в определение № 347/16.04.2019 година, постановено по гр. д. № 772/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че нееквивалентността на престациите е необходимо условие, но сама по себе си тя не е достатъчна за обявяването на недействителността по отношение на представлявания, като преценката за наличието на увреждането се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. С оглед на това учредяването на представителна власт за сключване на договор на занижени цени само по себе си не може да послужи като доказателство, че към момента на упълномощаването, упълномощителят не е могъл да разбира или ръководи действията си. Извод в тази насока може да бъде направен само след преценката на нееквивалентността на престациите с всички други обстоятелства сварвани с отношенията между страните по договора, който ще бъде сключен въз основа на упълномощаването. Затова единствено от посочването на по-ниската от данъчната оценка цена, отбелязана като получена в пълномощното не е произтичащо от пълномощното доказателство, че към момента на упълномощаването П. К. П. не е бил в състояние да разбира или ръководи действията си. С оглед на това и втория от така поставените въпроси не обосновава допускането на исканото касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се прави искане въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от В. П. П.-П. и Л. П. П. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. С оглед на горното не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 7000/17.12.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Е състав, постановено по гр. д. № 13 298/2023 година. по подадената против него от В. П. П.-П. и Л. П. П. касационна жалба с вх. № 19 406/17.02.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото В. П. П.-П. и Л. П. П. ще трябва да заплати на М. Ш. Х. сумата от 306.78 €, представляващи направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение