Определение № 2021 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2829/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Н. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 260259 от 07.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 4581/2021 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 139382 от 02.07.2020 г., допълнено с решение № 154200 от 17.07.2020 г., поправено с решение № 20029413 от 01.02.2021 г., постановени по гр. д. № 72028/2019 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Я. Н. Н. срещу Ю. Ц. Г. иск с правна квалификация чл. 30 ЗН за намаляване на дарението, обективирано в нот. акт № 78/24.03.2011 г., том І, рег. № 836, дело № 65/2011 г. на нотариус Ц. Д., вписана под № * на НК, до размера, необходим за допълване на запазената му част. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство Я. Н. Н. е наследник по право на заместване /внук/ на Ц. Н. Й., починал на 16.01.2015 г. С договор за дарение от 24.03.2011 г., обективиран в нот. акт № 78/2011 г., Ц. Н. Й. и Р. В. Й. са дарили на дъщеря си Ю. Ц. Г. притежавания от тях апартамент № 87, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. С т. нар. обратно писмо от 24.03.2011 г., подписано от страните по договора, същите са декларирали, че тази сделка е привидна и за прехвърляне на имота Ц. Й. и Р. Й. са получили от ответницата преди 01.02.2011 г. сумата 50 000 лв., представляваща насрещна престация за прехвърляне на описания имот, и са извършили прехвърлянето с намерението същото да бъде възмездно. Истинността на така представения документ не е била оспорена от насрещната страна и въззивният съд е приел, че действителната воля на страните, обективирана в нотариалния акт от 24.03.2011 г., е различна от външно изявената, т. е. тази воля е за сключване на договор за покупко-продажба, а не за договор за дарение. Обратният документ съдържа всички елементи на съдържанието на прикрития договор за продажба /страни, предмет и цена/, поради което служи за пълно разкриване на симулацията. Предвид успешно проведеното разкриване на симулацията на процесния договор за дарение, същият е нищожен като привиден, прикриващ договор за покупко-продажба, и съобразно чл. 17, ал. 1 ЗЗД приложими са правилата относно действителното продажбено съглашение. След като наследодателят на ищеца се е разпоредил възмездно в полза на ответницата, не е налице основание жалбоподателят да претендира възстановяване на запазена част от наследството му по чл. 30 ЗН, поради което предявеният иск е приет за неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е в решението си въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както относимите към предмета на делото обстоятелства и доказателства и да изложи правните си изводи по отношение на тях в мотивите към решението“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд при направено с въззивната жалба оплакване за непълен доклад по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страните кои релевантни за спора факти сочат или не доказват“; 3. „Допустими ли са свидетелски показания за установяване на симулативност на сделка на страната, твърдяща симулативност при представен по делото пълен обратен документ“; 4. „Трябва ли обратното писмо да съдържа всички уговорки между страните по прикритото съглашение“. Ответната страна по жалбата Ю. Ц. Г. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първия поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно да остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос не е решен в противоречие с т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която при неизвършване на доклад от първоинстанционния съд съгласно чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен, дори когато прецени направените в тази насока оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, които е следвало да извърши първата инстанция. Според тълкувателното решение извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, която преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което представлява извинителна причина за допускането им за първи път във въззивното производство по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК. В случая въззивният съд след като е констатирал, че с доклада си районният съд е дал правна квалификация на предявения иск, но не е разпределил доказателствената тежест, в съответствие с тълкувателното решение е указал на всяка от страните обстоятелствата, които следва да докажат, и им е предоставил срок да посочат доказателства във връзка с тези указания. Съгласно установената съдебна практика на ВКС /решение № 763 от 04.02.2011 г. по гр. д. № 356/2010 г., ІІІ г. о., решение № 299 от 22.10.2014 г. по гр. д. № 7298/2013 г., ІV г. о. и решение № 163 от 15.06.2011 г. по гр. д. № 1536/2009 г., ІV г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/ обратното писмо /пълният обратен документ/ по чл. 165, ал. 2 ГПК е нарочно съставен за разкриване привидността на сделката разпоредителен документ. Той съдържа писмени изявления на страните, недвусмислено разкриващи симулативността на явната сделка и действителната им воля. Без значение е кога е съставен – преди, след или заедно с явния договор. За да разкрие прикрит договор, който ако е действителен, урежда отношенията на страните /чл. 17, ал. 1 ЗЗД/, обратното писмо следва да съдържа всички елементи от съдържанието му и е диспозитивен документ. Ако страните са се съгласили, че няма да си дължат нищо, симулацията е абсолютна, а ако са се съгласили, че ще си дължат друго, симулацията е относителна. Обратното писмо доказва симулацията в отношенията между страните и по тази причина доказването на симулацията със свидетели не е необходимо. Това обстоятелство обаче не прави изслушването на свидетели недопустимо. Липсва противоречие на въззивното решение със сочената от касатора практика на ВКС, I г. о., във връзка с третия поставен въпрос /решение № 464 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 1069/2009 г. и решение № 437 от 22.07.2004 г. по гр. д. № 907/2003 г./, отнасяща се до различни от настоящата хипотези. Не е налице противоречие и със соченото относно последния въпрос решение № 19 от 13.03.2014 г. по гр. д. № 2159/2013 г. на ВКС, III г. о., с което е прието, че когато страните по сключен договор се съгласяват, че си дължат не уговорените в него престации, а други, различни от тях, този договор е привиден. За пълно доказване на привидността му и действителното прикрито съглашение, страните изготвят обратно писмо. Като нарочно съставено, обратното писмо трябва да съдържа всички действителни уговорки, всички клаузи от съдържанието на прикрития договор. В случая във въззивното решение е посочено, че обратният документ съдържа всички елементи на съдържанието на прикрития договор за продажба /страни, предмет и цена/, поради което служи за пълно разкриване на симулацията. С оглед на казаното, поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не е налице, нито са налице основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, на които същият не се и позовава. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски в полза на ответницата по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,