Определение № 2644 от 20.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 37/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Столична община, против решение № 5147 от 13.09.2024 г. по в. гр. д. № 8089/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение с уважени искове по чл. 108 ЗС и чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Иска отмяна на решението. Претендира разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с посочване на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа противоречието му с решение № 2 от 29.01.2014 г. по гр. д. № 5313/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 222 от 04.05.2010 г. по гр. д. № 136/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 389 от 30.08.1990 г. по гр. д. № 1778/1992 г. на ВС, IV г. о., и излага въпрос за придобивната давност като оригинерен способ за придобиване на право на собственост съгласно ЗС и други. По този въпрос посочва противоречие с решение № 245 от 03.11.2014 г. по гр. д. № 483/2014 г. на ВКС, I г. о. Навежда и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба М. Т. Н. е подала отговор, в който излага съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение от 31.05.2022 г. по гр. д. № 66151/2019 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на Столична община, че М. Т. Н. е собственик по дарение и наследство на реална част от 134 кв.м (защрихована в червен цвят на комбинирана скица по приложение № 2 към съдебно-техническа експертиза, приподписана от съда) от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], при граници на тази реална част: ПИ с идентификатор *** (УПИ *-*, *) и от три страни - ПИ с идентификатор ***, и реална част от 52 кв.м (защрихована в син цвят на комбинираната скица по приложение 2 към СТЕ, приподписана от съда) от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], при граници на тази реална част: ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор *** (УПИ *-*, *) и от две страни - ПИ с идентификатор ***, и Столична община е осъдена да й предаде владението върху тях. Със същото първоинстанционно решение, потвърдено от въззивния съд, на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е признато за установено, че е налице грешка в основни данни на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] по отношение на невписване на М. Н. като собственик на тези реални части и непълнота при тяхното одобряване с ненанасяне на тези реални части от бивш имот с пл. № * от кв. 58 по регулационния план от 1999 г. на [населено място], м. „М. - “, и непосочването й като собственик. За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено въз основа на представените нотариален акт за собственост върху придобит по наследство и давностно владение недвижим имот № * от 11.05.1992 г. и нотариален акт за дарение на недвижим имот № * от 05.01.1993 г., че ищецът М. Н. е придобила собствеността върху недвижим имот, представляващ празно неурегулирано дворно място от 520 кв.м, съставляващо имот с пл. № * по плана на [населено място], м. „М. “. Реална част от 52 кв.м от този имот попада в имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], а реална част от 134 кв.м - в имот с идентификатор ***, като в последния попада и реална част от 167 кв.м от стар имот с пл. № *. С нотариален акт № 163 от 12.06.2008 г. с цел реализиране на застрояване по действащия устройствен план собствениците на имот с пл. № * и имот с пл. № * по плана на [населено място] учредили съсобственост върху новообразуван урегулиран поземлен имот (УПИ) № *-*, * в кв. 58 по плана на [населено място], местността „М. - “, с площ от 790 кв.м, за който същите са подали и заявление с нотариална заверка на подписите до кмета на район „Витоша“ при Столична община за извършване на действия за изменение на устройствения план с нов съсобствен урегулиран поземлен имот. В новообразувания имот въз основа на издадено им разрешение за строеж от 17.06.2008 г. М. Н. и С. Д. са построили 4-етажна жилищна сграда, въведена в експлоатация на 22.02.2010 г. Въззивният съд въз основа на обсъдено с другите доказателства по делото експертно заключение е посочил за установено, че само процесната част от имот с пл. № * с площ от 134 кв.м по регулационен план от 1979 г. частично попадала в отреждане за улица, а за другата реална част - нямало отреждане. В последващите планове, включително и в плана от 1996 г., по който за притежавания от ищеца М. Н. имот се отреждал УПИ *-* в кв. 58 и се предвиждало застрояване на сграда на два етажа, процесните реални части попадали в отреждане за улици. Констатирано е от съда въз основа на експертното заключение, изготвено и след извършен оглед, че липсва осъществено изграждане на [улица]в съответствие с плана от 1999 г., към която улица има поставена прозирна метална ограда по границата на УПИ *-*, *, образуван с частично изменение на план за регулация, одобрен със заповед № РД-09-50-557 от 25.06.2006 г. на главния архитект на [населено място], а уличното платно от нея неизградено в обема на проектираната улица, без изградени бордюри и тротоари и без поставени осветление и шахти за отвеждане на вода. Процесната реалната част от ПИ *** е асфалтирана, разчертана като паркинг и се ползвала като такъв. Посочено е от въззивния съд, че [улица](бивша [улица]) е с частично изградено пътно платно и тротоари, но не и в частта на процесните реални части. Не са налични одобрени проекти за изграждане на посочените улици и мероприятието, за което са отредени процесните реални части, не е реализирано по съответния ред. При така установените фактически данни въззивният съд е приел, че ищецът М. Н. е собственик на процесните реални части и те несъответно на действителното й право на собственост, съгласно легитимиращите документи, не са нанесени като самостоятелни в действащата кадастрална карта и тя не е записана като собственик в кадастралния регистър. За неоснователно е прието възражението на ответника Столична община (понастоящем касатор) за извършено от ищеца М. Н. разпореждане с процесните реални части в полза на общината с искането за изменение на плана за новообразувания УПИ *-*, *, тъй като същите са останали извън неговия обхват и липсва изразено от собственика изявление за разпореждане със същите с договора по нотариалния акт от 12.06.2008 г. Последният значим за прилагането на дворищната регулация, но не и за прилагането на уличната регулация, за която относима е разпоредбата на пар. 22, ал. 1 ЗУТ, според която същата се счита за приложена с изплащане на обезщетение по отчуждително производство, каквото в случая не е налице, респ. не е образувано въобще такова производство. В тази насока въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответната община за липса на основание за провеждането на отчуждителна процедура при доброволното прилагане на регулационния план за имота. Изложени са съображения, че прилагането на плана за урегулирания поземлен имот не се отразява на уличната регулация, за която не е проведена отчуждителна процедура, а при липса на непосредствено отчуждително действие на плана, предвидено в действащите закони – ЗТСУ (отм.) и ЗУТ, през време на тяхното отреждане за улици, и на проведено по съответния ред отчуждаване, спорните реални части са собственост на ищеца М. Н., а не са придобити от ответната община. За тези части не е налице пречка правото на собственост да бъде прехвърлено на общината с възмездна или безвъзмездна сделка, но такова разпоредителна сделка не се твърди и не се установява да е сключена помежду им (арг. от чл. 15, ал. 3 ЗУТ и пар. 22, ал. 1, б. „б“ ЗР на ЗУТ) и собствеността върху същите е запазена в патримониума на ищеца М. Н.. За неоснователно въззивният съд е приел и наведеното от ответната община правозащитно възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност по смисъла на чл. 68 ЗС, считано от 2006 г. При липса на направено възражение за изтекла придобивна давност през периода 1996 г. – 2006 г. в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, наведеното такова с въззивна жалба за този период е прието от въззивния съд за преклудирано. Изложени са съображения, че процесните реални части не са включени в обхвата на [улица]и [улица]и до премахването на ограничителните скоби от служители на общината през 2019 г., същите не са и ползвани за общински нужди, като не е издавана и съответна заповед на кмета за целта, респ. не се установява до този момент (2019 г.) общината да е осъществявала фактическа власт върху тях с намерение за своене. Спорните реални части след построяването на жилищната сграда са обособени за паркоместа на живущите в нея и с поставени от тях метални ограничителни скоби, премахнати от служители на ответната община през 2019 г. При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решава-щи изводи не са налице поддържаните в изложението към касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2 ГПК. Във връзка с практиката на ВКС, на която касаторът се позовава и посочва основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение на касационно обжалване, липсва ясно и точно формулиран правен въпрос в съответствие с разяснения на тълкувателното решение, които да са от значение за изхода на делото и да са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, а и като такива да са обвързани от доводите за обосноваване и на касационните основания. Наведените доводи за последните, свързани с противоречието им със закона и постановяването им при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, остават извън приложното поле на производството по чл. 288 ГПК и не могат да обусловят допустимост на касационното обжалване на решението. Такава не могат да обосноват и доводите за противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС, когато не е формулиран конкретен правен въпрос, обуславящ решаващите изводи на съда, в рамките на който касационната инстанция да осъществи проверка за допустимост на обжалването за селекцията на касационната жалба в производството по чл. 288 ГПК. Касационният съд няма правомощието да изведе сам правен въпрос въз основа на оплакванията в касационната жалба и в изложението към нея, когато такъв въпрос не е формулиран от касатора, а евентуално би могъл само да конкретизира, уточни и квалифицира, съобразявайки доводите в изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Липсата на правен въпрос от значение за изхода по предмета на спора е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалваното въззивно решение, поради липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, без да се разглеждат поддържаните от касатора специални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК (т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). За пълнота следва да отбележи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на посочената от касатора съдебна практика, част от която дори не е постановена по реда на чл. 290 ГПК и като такова не се включва в специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Липсва несъответствие на решението с приетото разрешение в решение № 2 от 29.01.2014 г. по гр. д. № 5313/2013 г. на ВКС, І г. о., в което е разгледана хипотеза на частично изменение на план за регулация при действието на ЗУТ с обособяване на нови урегулирани поземлени имоти от един голям урегулиран поземлен имот с предвиждане на обслужваща ги улица, и при която е прието, че собственикът на този имот не може да иска установяване на грешка в кадастралната карта, тъй като оформянето на път, включващ част от собствения му имот, е станало по негово искане. В случая липсва отправено до общината искане и съгласие на собствениците на УПИ I-186, 457, 624 за разширение на улица с включване на части от собствените им поземлени имоти. Волята на собствениците, обективирана в подаденото от тях заявление, е за изменение на ПУП със създаване на два нови от притежаваните от тях имоти – УПИ *-*, * и УПИ *-*. Не е налице несъответствие и с решение № 222 от 04.05.2010 г. по гр. д. № 136/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., в което е прието, че когато регулационният план при действието на ЗТСУ (отм.) е изменен по искане на заинтересованите собственици и заповедта за изменение на плана не е обжалвана от тях, дворищната регулация следва да се счита приложена. В настоящия случай въпрос за трансформиране на регулационни граници по дворищнорегулационен план в имотни такива не се поставя. Разглежданата в настоящото производство хипотеза е различна, тъй като спорът е дали за уличнорегулационните граници на имота откъм двете улици ( [улица]и [улица]) са трансформирани в имотни такива чрез прилагане на уличната регулация. Даденото от въззивния съд разрешение е съответно на приетото в практиката на ВКС (решение № 17 от 4.06.2021 г. по гр. д. № 2145/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 18 от 8.02.2013 г. по гр. д. № 583/2012 г. на ВКС, II г. о.). В нея последователно се приема, че отреждането на имот при действието на ЗТСУ (отм.) за прокарване или преустройство на улици е мероприятие на застроителния и регулационен план за обществени мероприятия, който няма непосредствено отчуждително действие и държавата, респ. общината не придобива правото на собственост върху отредените за тези мероприятия имоти по силата на самия план, а след провеждане на подробно регламентирана в ЗТСУ (отм.) и ППЗТСУ (отм.) процедура по отчуждаване и обезщетяване на собствениците. Отреждането на имот за определени нужди с подробен устройствен план не представлява основание за придобиване право на собственост и при действието на ЗУТ. Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗУТ с подробните устройствени планове се урегулират улици. По този начин се определя съответното предназначение на част от земната повърхност. Субектът, който следва да придобие правото на собственост върху реализираната въз основа на предвижданията на ПУП улица се определя от предназначението, т.е. отреждането по плана, но самото право се придобива след проведеното по предвидения в закона ред отчуждаване на имота, засегнат от това предвиждане. Отреждането на имот за определени нужди с подробен устройствен план, какъвто е този за регулация на улици (чл. 110 ЗУТ), предназначени за обекти на публична собственост (чл. 112, ал. 2, т. 1 ЗУТ), както и уличната мрежа (чл. 112, ал. 2, т. 9 ЗУТ), не представлява основание за придобиване право на собственост, респ. няма отчуждително действие. Такова основание не представлява и самото фактическо реализиране на мероприятието, освен в хипотезата по чл. 16, ал. 1 ЗУТ, каквато в случая не е налице. Не е налице и тази на разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗУТ, която дава възможност границите на урегулираните поземлени имоти да се променят с план за регулация със съгласието на собствениците на същите, но и при нея планът не се счита приложен с влизане в сила на акта за одобряването му, а със сключването на окончателен договор за прехвърляне на правото на собственост (пар. 22, ал. 1, б. „б“ ЗР на ЗУТ), какъвто въззивният съд изрично е посочил, че не се твърди и не се установява да е сключван между страните. Изложеното води до отсъствието и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което дори не е обосновано от касатора в изложението към касационната жалба. Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК не са налице и по единствено формулирания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос за придобивната давност като оригинерен способ за придобиване на право на собственост. Въпросът е твърде общо формулиран, за да може да обуслови допустимост на касационното обжалване с изпълване на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Спорът, предмет на производството, е и за принадлежността на реални части от земната повърхност, незаети от сгради, поради което не е налице и поддържаното несъответствие на обжалваното решение в осъдителната му част по иска за собственост по чл. 108 ЗС с посоченото в изложението решение № 245 от 3.11.2014 г. по гр. д. № 483/2014 г. на ВКС, I г. о., разрешението по което е дадено и при съвършено различна от настоящата хипотеза. Освен излагането на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос, като основание за допускане на касационното обжалване, не е посочена и правната норма, която се нуждае от тълкуване и разясняване във връзка с точното й прилагане. За придобивната давност по различни поставени във връзка с нея за тълкуване въпроси е налице и установена практика на ВКС, включително и задължителна такава (ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, и др.). Обобщено според нея придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на това право в продължение на определен от закона срок от време. Фактическият състав на придобивната давност е регламентиран в чл. 79 ЗС, елемент от който е владението и който представлява установено фактическо господство (или упражняване на фактическа власт) върху определена вещ с намерението да се свои (решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, II г. о.). В съответствие с така установената практика на ВКС въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и при формиране на правните си изводи е взел предвид всички установени по този начин релевантни за спора факти, включително тези за невключване на спорните реални части в улиците по плана и отсъствието на установена от общината фактическа власт върху тях до 2019 г., преценявайки и правните им последици съобразно смисъла на разпоредбите на чл. 68 и чл. 69 ЗС. За обжалваното въззивно решение не са налице и посочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, за които и касационната инстанция следи служебно. Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмен вид и е подписано, и изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Решението е постановено и по редовна искова молба, и без да са налице процесуални пречки за разглеждането й (в този смисъл и постановеното по производството определение № 535 от 13.07.2021 г. по гр. д. № 2521/2021 г. на ВКС, II г. о.). Не е налице вероятност и за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от посочените хипотези. Решението не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони (такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл), нито извън тези закони (въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма), нито е явно необосновано съобразно правилата на формалната логика. За да постави решението си, въззивният съд е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС, ЗКИР, ЗТСУ (отм.) и ЗУТ, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, след анализ на събраните по делото доказателства, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба М. Н. следва да се присъдят своевременно поисканите разноски от 600 лева за адвокатско възнаграждение по приложения договор за правна защита и съдействие, равняващи се на 306.78 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.