Определение № 407 от 10.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2536/2019 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците П. Д. К., „Сидика – Д“ АД и К. И. К., тримата чрез процесуален представител адв. И. К. – Т. срещу решение № 51 от 10.06.2019г. по в. т. дело № 99/2019г. на Апелативен съд Бургас, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 7 от 07.02.2019г. по т. дело № 208/2018г. на Окръжен съд Бургас и ответниците /въззивници във въззивното производство/ са осъдени да заплатят на въззиваемия /ищец в първоинстанционното производство/ „ОТП Лизинг“ ЕООД сумата 2 108,70 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са обявени за относително недействителни спрямо „Сожелиз – България“ ЕООД /с ново наименование „ОТП Лизинг“ ЕООД/: 1/ извършения от П. Д. К. апорт в капитала на „Сидика – Д“ АД, [населено място], вписан в Търговския регистър на 02.09.2014г., на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда – жилище с кадастрален идентификатор 07079.609.125.5.10, с административен адрес [населено място], [улица], етаж 5, апартамент № 6, с площ 71,90 кв. м., ведно с прилежащи части от общите части на сградата, равняващи се на 9,10 кв. м., ведно със склад № 3 с площ 5,27 кв. м., при посочени граници; 2/ договор за продажба, сключен с нотариален акт № 55 от 31.03.2015г., том I, рег. № 1491, дело № 48/2015г. на нотариус рег. № 450, действащ в района на РС Бургас, по силата на който „Сидика – Д“ АД е прехвърлило на К. И. К. собствеността върху посочения недвижим имот. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца направените в първоинстанционното производство разноски в размер 4 166,30 лв.

Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържат становище, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Представлява ли апортната вноска едностранен акт и нужно ли е знание за увреда от страна на юридическото лице, в чиято полза е учредена апортната вноска?

2. Достатъчно ли е да съществува „знание за увреждане“ само от физическото лице вносител без да е доказано „знание“ за увреждането от представляващия и останалите физически лица от състава на съответния орган на юридическото лице?

По първия правен въпрос касаторите поддържат, че е решен в противоречие с решение № 18/31.03.2009г. по т. дело № 214/2008г. на ВКС, ТК, 2 т. о. и решение от 23.03.2007г. по т. дело № 1017/2006г. на ВКС, ТК, 2 т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както и се позовават евентуално на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради това, че не е формирана постоянна практика и вероятността от противоречивото му разрешаване от съдилищата. По втория правен въпрос касаторите твърдят, че е решен в противоречие с ППВС № 4/1968г. и Тълкувателно решение № 5/12.12.2016г. по тълк. дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите са посочили като основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Ответникът „ОТП Лизинг“ ЕООД /преди „Сожелиз – България“ ЕООД, ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Д. Б. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по релевантните правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и приложените съдебни актове на ВКС са неотносими. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради това, че в изложението не е посочен въпрос, който да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като по първия правен въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, която е съобразена от въззивната инстанция, а вторият въпрос е неясен и по него въззивният съд не се е произнесъл. Претендира присъждане на направените разноски.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:

За да направи извод за основателност на предявените искове против първите двама ответници П. К. и „Сидика – Д“ АД, въззивният съд е приел, че са налице необходимите предпоставки на чл. 135, ал. 1 ЗЗД:

1/ Ищецът е кредитор на ответницата П. К. /настоящ касатор/ с ликвидно и изискуемо вземане за парична сума. Вземанията са възникнали през м. декември 2013г. със сключването на двата договора за лизинг, по които П. К. е съдлъжник: на 09.12.2013г. между „Сожелиз – България“ ЕООД /сега „ОТП Лизинг“ ЕООД/ като лизингодател, „Нимекс – Н. А.“ ЕООД като лизингополучател и П. К. като съдлъжник на лизингополучателя е сключен договор за обратен финансов лизинг и за обезпечаване на вземането на лизингодателя по договора лизингополучателят е издал запис на заповед за сумата 38 359,49 евро, авалиран от П. К.; на 16.12.2013г. между „Сожелиз – България“ ЕООД /сега „ОТП Лизинг“ ЕООД/ като лизингодател, „Нимекс – Н. А.“ ЕООД като лизингополучател и П. К. като съдлъжник на лизингополучателя е сключен индивидуален договор за финансов лизинг и за обезпечаване вземането на лизингодателя по договора лизингополучателят е издал запис на заповед за сумата 38 359,49 евро, авалиран от П. К.. Лизингодателят е предявил издадените записи на заповед за плащане на 15.08.2014г. по отношение на лизингополучателя „Нимекс – Н. А.“ ЕООД и на 08.09.2014г. - на авалиста-съдлъжник П. К., като длъжниците са поканени незабавно да платят дължимите по двете полици суми. Съдебният състав е констатирал, че по заявление на лизингодателя в негова полза по ч. гр. д. № 7224/2014г. на БРС на 13.04.2014г. са издадени заповед за изпълнение на парично задължение и на 15.10.2014г. изпълнителен лист за сумите 7 353,50 евро - главница по запис на заповед от 09.12.2013г. и 7 712,72 евро - главница по запис на заповед от 16.12.2013г., заедно с лихва за забава; образувано е изп. д. № 1098/2014г. на ЧСИ Г. Д., рег. № 781 на КЧСИ; на длъжниците са връчени ПДИ, те не са подали възражение и заповедта за изпълнение е влязла в сила. Към 22.03.2018г. общият размер на дълга е 40 908,26 лв. Според въззивния съд обстоятелството, че кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на записите на заповед, не променя началния момент, от който са възникнали задълженията.

2/ Въззивната инстанция е констатирала, че към 2013г. П. К. е била едноличен собственик на капитала и управител на „Нимекс – Н. А.“ ЕООД и „Нимекс – турс“ ЕООД; ответното дружество „Сидика – Д“АД е регистрирано на 02.09.2014г. с акционери-учредители П. К., „Нимекс – Н. А.“ ЕООД и „Нимекс – турс“ ЕООД. Капиталът е бил записан и внесен изцяло чрез непарична вноска, като П. К. е апортирала в капитала на новоучреденото дружество гореописания недвижим имот. Съдебният състав е приел, че с процесния апорт длъжникът се е разпоредил със свой собствен имот. Посочил е, че това разпоредително действие уврежда кредитора, тъй като намалява имуществото, което служи за общо обезпечение на кредиторите му съгласно чл. 133 ЗЗД. Доводите на ответниците по иска /въззивници и настоящи касатори/, че кредиторът не е увреден, тъй като длъжникът е придобил друго имущество /акции/ срещу отчуждения имот, както и поради това, че длъжникът „Нимекс – Н. А.“ ЕООД притежава достатъчно имущество, от което кредиторът може да се удовлетвори, са приети за неоснователни по аргументи, че акциите, когато не се търгуват на фондовия пазар, като вид имущество са трудно ликвидни, и интересът на кредитора е по-добре гарантиран, когато в патримониума на длъжника се включва недвижим имот. Изложени са и съображения, че ако някой от длъжниците действително притежава друго имущество, от стойността на което кредиторът може да се удовлетвори, то няма да се стигне до принудително изпълнение върху апортирания имот и в този случай поради това, че недействителността на сделката е относителна, дружеството ще запази собствеността върху имота.

3/ Относно третата предпоставка по чл. 135, ал. 1 ЗЗД - знание на третото лице, въззивната инстанция е приела, че в случая не е необходимо знание за увреждането на дружеството, в чийто капитал е внесен имотът, т. е. на „Сидика – Д“АД. Изводът, че в случая е без правно значение дали лицето, придобило имота, е знаело за увреждането, е аргументиран с обстоятелството, че внасянето на непарична вноска в капитала на дружество поражда действие за дружеството-приобретател, без за това да е необходимо негово волеизявление, и с липсата на „лице, с което длъжникът е договорял“ по смисъла на чл. 135, ал. 2 ЗЗД.

Съдебният състав е и изложил и съображения, че ако се приеме необходимост от изследване на знание за уважаването на конкретния иск, то третото лице - приобретател на имота „Сидика – Д“АД е знаело за увреждането на кредитора, тъй като към момента на учредяването му длъжникът П. К. е действала едновременно в лично качество и като единствен представител на учредителите „Нимекс – Н. А.“ ЕООД и „Нимекс – турс“ ЕООД и тя е била единственото физическо лице, което е формирало и изразявало воля от името на учредителите.

За да направи извод за основателност на предявения иск за обявяване на недействителност на втората разпоредителна сделка с имота - продажбата му от „Сидика – Д“ АД на дъщерята на члена на съвета на директорите и акционер-учредител П. К. - К. К., въззивният съд е приел, че също са налице необходимите предпоставки на чл. 135 ЗЗД.

Приел е, че договорът за продажба на процесния имот, сключен с нотариален акт № 55 от 31.03.2015г., том I, рег. № 1491, дело № 48/2015г. на нотариус рег. № 450 на НК, по силата на който „Сидика – Д“ АД е прехвърлило на К. И. К. собствеността върху посочения недвижим имот, също уврежда кредитора, тъй като го възпрепятства и затруднява да насочи изпълнението върху имущество на длъжника. Знанието за увреждането на приобретателката по втората сделка следва да се презюмира на основание чл. 135, ал. 2 ЗЗД, тъй като тя е дъщеря на длъжника П. К.. Двете разпоредителни действия - апортирането на имота в капитала на новоучредено дружество и последващата му продажба на дъщерята на длъжника, разгледани в съвкупност, сочат на целенасочени и планирани действия, чрез които да се избегне принудително изпълнение върху част от имуществото на длъжника П. К..

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посочените от касатора материалноправни въпроси в хипотезата на учредителен апорт, какъвто е настоящият случай, са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Д. на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като релевантните материалноправни въпроси са решени в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в решение № 122/21.07.2016г. по т. д. № 3484/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. В посочения съдебен акт, постановен по реда на чл. 290 ГПК е прието, че учредителната апортна вноска при учредяване на търговско дружество има характер на сделка - решение, която е насочена към постигане на една цел - учредяване на търговското дружество, като поетите от всеки учредител права и задължения не са насрещни, а са насочени към дружеството; апортът в търговското дружество представлява особен вид отчуждаване на вещ с транслативен ефект, специфичен вещно прехвърлителен производен способ, който се осъществява с оглед постигането на определена цел – участие в търговското дружество; когато апортът се извършва преди търговското дружество да е учредено, за настъпване на транслативния ефект не е необходимо волеизявление от страна на нововъзникналото дружество. При учредяване на търговското дружество не е необходимо изследване на знание за увреждане по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД от страна на новоучреденото юридическо лице, в чиято полза е учредена апортната вноска, нито от страна на неговите учредители, с изключение на учредителя, който извършва апорта. Следователно при предявен иск за обявяване за недействителен спрямо кредитора на изпълнен учредителен апорт на основание чл. 135 ЗЗД не е необходимо установяване на знание за увреждане на кредитора нито от страна на дружеството в процес на учредяване, нито от останалите учредители, различни от учредителя, извършващ апорта. В настоящия случай изводът на въззивния съд, че не е необходимо изследване на знание за увреждането на дружеството, в чийто капитал е внесен имотът /учредителен апорт/, т. е. на „Сидика – Д“АД, не е в противоречие с константната практика на ВКС.

Посочените от касаторите решение № 18/31.03.2009г. по т. дело № 214/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение от 23.03.2007г. по т. дело № 1017/2006г. на ВКС, ТК, II т. о., както и служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 147/12.02.2018г. по т. д. № 2530/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. са неотносими, тъй като в тях е разгледан въпросът за знанието за увреждане от страна на юридическото лице, в чиято полза е извършена апортната вноска в капитала на съществуващо търговско дружество, а не по отношение на учредителен апорт, какъвто е настоящият случай.

Неоснователен е и доводът на касаторите, че вторият материалноправен въпрос е решен в противоречие с ППВС № 4/1968г. и Тълкувателно решение № 5/12.12.2016г. по тълк. дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, защото посочените Постановление на Пленума на ВС и Тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС са неотносими - ППВС № 4/23.12.1968г. е прието с оглед установяване на правилна и единна практика по споровете за обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане и тяхното определяне и разглежда други въпроси, различни от релевантните за настоящия правен спор; Тълкувателно решение № 5/12.12.2016г. по тълк. дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС е прието за обобщаване и уеднаквяване на противоречивата практика по въпросите „1. Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя? 2. Какъв е видът недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът? 3. Какъв е видът недействителност на договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД?“

Д. на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по релевантните материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните материалноправни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.

По отношение на формулираните от касаторите материалноправни въпроси не е налице и твърдяното в изложението към касационната жалба основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба - липсват данни за разрешаване на релевантните материалноправни въпроси в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз.

Поради липса на твърдените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. Касаторите следва да заплатят на ответника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 581,52 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение