Определение № 190 от 15.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3287/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Р. Г., чрез адвокат П. П., срещу въззивното решение № 553/30.04.2025 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 2368/2024 г. в частите, с които: е отхвърлен предявеният от Р. Г. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над 90 000лв. до 1 500 000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, възникнали вследствие на повдигнатото му обвинение за извършено престъпление, по което е бил оправдан, ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.03.2023г. до окончателното плащане на главницата. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваните му части, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът Прокуратурата на Република България, редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на Софийски градски съд постановил друго, с което отхвърлил предявеният от Р. Г. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над 90 000лв. до 150 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, възникнали вследствие на повдигнатото му обвинение за извършено престъпление, по което е бил оправдан, ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.03.2023г. до окончателното плащане на главницата. Потвърдил обжалваното пред него решение в частта, с която искът на Р. Г. срещу Прокуратурата на Република България е отхвърлен и за разликата над 150 000лв. до пълния претендиран размер от 1 500 000лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.03.2023г. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорни и надлежно установени следните обстоятелства: На 25.08.2019г. на ищеца Р. Г. било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр. ал. 2, пр.1, вр. чл. 20, ал. 4, като му била наложена мярка за неотклонение „задържане“ за 72 часа. С протоколно определение по ЧНД № 501/19 г. на ОС – Хасково, на обвиняемия била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“. Обвинителният акт срещу Р. Г. бил внесен в съда на 01.10.20 г., като наред с първоначалната била добавена и нова правна квалификация на обвинението – вр. чл. 20, ал. 3 НК. Съдът констатирал, че с постановената от първостепенния наказателен съд присъда ищецът бил осъден за престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр. ал.2, пр.1, вр. чл. 20, ал. 4, за което му било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 13 г. при първоначален строг режим за изтърпяването му. Същата била отменена с присъда от 23.06.22 г. на Апелативен съд – Пловдив и ищецът бил признат за невиновен по повдигнатите му обвинения. С протоколно определение от същата дата наложената му мярка за неотклонение била изменена от „задържане под стража“ в „подписка“, изпълнявана в Щ. Германия, където живеел. Оправдателната присъда била потвърдена с решение №89/02.03.23 г. по КНД № 855/22 г. на ВКС. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че воденото срещу ищеца наказателно производство продължило в периода от 25.08.19 г. до 02.03.23г. (3 г. и 7 м.), а лишаването му от свобода в периода от 24.08.19 г. до 23.06.22 г. (2 г. и 10 м.). Въззивният съд посочил, че за установяване на претърпените от ищеца вреди по делото е разпитан М. М. И., негов адвокат в наказателното производство. Посочил, че според показанията му, мярката „задържане под стража“ била изтърпявана от ищеца в Централния софийски затвор, където се осъществявали и срещите помежду им. Според него най-стресово на обвиняемия подействала постановената осъдителна присъда, която накърнила чувството му на справедливост и предизвикала недоволството му, че ще лежи в затвора за нещо, което не е извършил. Свидетелят посочил още, че знаел от ищеца, че средствата, които имал в Германия били запорирани; не можел да си открие нова банкова сметка, което го препятствало да започване работа; договорът му за наем бил прекратен и багажът му бил изнесен от наетото жилище, а разходите за това били за негова сметка. Към настоящият момент ищецът работил в строителството, но не бил удовлетворен. При анализа на свидетелските показания съдът направил извод, че същите са нелогични относно твърденията, че при първото му посещение в затвора ищецът бил отслабнал; имало промяна в поведението му, бил изтормозен; имало влошаване в състоянието на зъбите му, предвид лошата грижа в затвора, както и за оредяване на косата му. Приел, че същите могат да се направят на основата на съпоставка, а не при непосредственото запознаване с непознат човек. Приел, че останалите съждения на свидетеля били преразказ на твърдения на пострадалия, а не на лични негови възприятия, поради което също не ги кредитирал. Съдът развил съображения, че ищецът е този, който следва да определи още с исковата си молба какви соматични/психични страдания има, какво и на база на какви медицински документи следва да се установи и от какъв специалист. Посочил, че пасивността на страната, инициирала производството, в тази насока не може да бъде преодоляна от съда, поради което искането за изслушване на експертизи и свидетели пред въззивната инстанция не отговаря на предпоставките на чл. 266 ГПК. Въз основа на изложеното, въззивният съд направил извод, че преценката за обезвреда на търпените от ищеца вреди от воденото срещу него наказателно производство следва да се направи според обичайните стрес и негативни емоции, съответстващи на обективните факти. Посочил, че е ноторно известно, че всяко невинно обвинено лице изпитва несигурност и страх за бъдещето си. Тревогите са в по-голяма интензивност, когато обвиненият е чужденец, непознаващ правораздавателната система на страната, в която бива обвинен, без да знае езика, като разчита единствено на добросъвестността на преводач и адвокат. С оглед тези принципни разрешения съдът приел, че по делото не е доказано, че представител на ответника е довел до знанието на медиите разкриването от органите на МВР на голямо количество контрабандно пренасян наркотик – близо 19 кг. хероин, на стойност 1 707 489 лв. и обвиняването на ищеца за това престъпление, поради което заключил, че вредите от уведомяването на неограничен кръг субекти не е в причинна връзка с поведението на ответника. Изложил, че недоказано в производството останало и твърдението, че по повод на воденото разследване в България ищецът имал социални и трудови затруднения в Германия. Солидаризирал се с виждането на ответника, че с оглед престъплението, свързано с международен трафик на голямо количество наркотици, срокът на разследване не е несъразмерен. Заключил, че е логично спрямо чужд гражданин, без местоживеене в България да се вземе най-тежката мярка за неотклонение, но крайната оправдателна присъда правила както обвинението, така и задържането незаконни. Въз основа на изложеното и с оглед презумираните страдания на ищеца, на база нормалната общочовешка реакция на човек, изпаднал в неговата ситуация, съдът заключил, че размерът на следващото му се обезщетение възлиза в размер на 90 000 лв. Над нея присъденото обезщетение е завишено и предявеният иск неоснователен. Касаторът Р. Г. обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните въпроси: 1/ Относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, релевантни за точното приложение на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД; За приложението на чл.52 от ЗЗД относно критериите за определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигане и поддържане на обвинение, както и за задължението на въззивния съд да вземе предвид всички конкретно, обективно съществуващи обстоятелства по делото, релевантни при определяне размера на обезщетението, като посочи и конкретното им проявление; Относно критериите и обстоятелствата, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. За задълженията на въззивната инстанция при определянето му да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора. По тези въпроси твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в ППВС №4/1968г.; решение № 407 по гр.д. №1273/2009г. на III г.о.; решение № 394/18.01.2012г. по гр.д.№1520/2010г. на III г.о.; решение № 391/13.01.2012г. по гр.д.№201/2011г. на III г.о.; решение № 395/18.01.2012г. по гр.д.№159/2011г. на III г.о.; решение № 3/13.02.2012г. по гр.д.№637/2011г. на III г.о.; решение № 51 по гр.д. №465/2011г. на IVг.о.; решение № 222/15.03.2021г. по гр.д. №120/2020г. на IV г.о.; решение № 320/27.12.2016г. по гр.д. №2403/2016г. на IV г.о.; решение № 306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017г. на IV г.о.; решение № 126/2020г. по гр.д. №4374/2019г. на III г.о.; решение №214/2019г. по гр.д. №3921/2017г. на IV г.о.; решение №50087/11.07.2023г. по гр.д. № 3431/2022г. на III г.о.; решение № 149/13.03.2025г. по гр.д. №935/2024 г. на IV г.о.; решение №232/23.04.2025 г. по гр.д. № 2516/2024 г. на IV г.о.; решение №249/08.05.2025 г. по гр.д. № 2658/2024 г. на IV г.о.; решение №43/26.05.2022 г. по гр.д.№ 2373/2021г. на III г.о.; решение №28/06.02.2018г. по гр.д.№ 1639/2017 г. на IV г.о.; решение №149/13.03.2025 г. по гр.д.№935/2024 г. на IV г.о.; решение №280/26.11.2018г. по гр.д.№125/2018 г. на IV г.о. 2/ Принципът на справедливост, заложен в нормата на чл.52 от ЗЗД, изисква ли сходни случаи да се решават по сходен/идентичен начин, а различните – по различен; За изискването, заложено в принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, сходни случаи да се решават по сходен/идентичен начин; Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходните неимуществени вреди от един и същи вид и източник. По тези въпроси твърди противоречие с практиката на Конституционния съд на Република България в решение №12/2018 г. по к.д №1 /2018г.; решение №3/2019г. по к.д.№ 16/2018г., както и на практиката на ВКС в решение №126/28.10.202г. по гр.д.№ 4374/2019 г. на III г.о.; решение №214/08.01.2019г. по гр.д.№3921/2017г. на IV г.о.; ППВС №4/1968г. т.II; решение №149/13.03.2025г. по гр.д. № 935/2024 г. на IV г.о.; решение №338/10.06.2024 г. по гр.д. №3020 /2023г. на III г.о.; решение №214/08.01.209 г. по гр.д.№3921/2017г. на IV г.о.; решение № 506/30.07.2024г. по гр.д.№4306/2023 г. на IV г.о.; решение №667/08.11.2024 г. по гр.д. №4616/2023г. на IVг.о.; определение №50880/30.11.2022г. по гр.д.№1063/2022г. на IV г.о. 3/ Длъжен ли е въззивният съд да съобрази в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. Навел е довод за противоречивото му разрешаване от въззивния съд с установената практика на ВКС в решение №43/04.03.2022г. по гр.д.№ 2597/2021 г. на IV г.о; решение № 60268/25.03.2022 г. по гр.д. №391/2021 г. на III г.о.; ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение №211/21.01.2021г. по гр.д.№64/2020 г. на IV г.о.; решение №21/26.02.2021 г. по гр.д. №2029/2020 г. на I г.о.; решение №194/01.11.2021 г. по гр.д. №4488/2019 г. на IV г.о.; решение №65/30.07.2019г. по т.д. №183/2018г. на II т.о.; решение №72/25.06.2018 г. по гр.д.№1934/2017 г. на IV г.о.; решение №108/25.06.2020 г. по гр.д.№1538/2019 г. на IV г.о. 4/ Длъжен ли е въззивният съд да допусне експертиза при необходимостта от специални знания за установяване на релевантен за спора факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, а при липса на такова – за приложението на императивна правна норма. Твърди, че обжалваното въззивно решение е в противоречие с практиката на ВКС в решение №42/31.01.2025 г. по гр.д.№3341/2023г. на I г.о.; решение №130/12.05.2025 г. по т.д.№1856/2023г. на I т.о.; т.3 на ТР №1/2013г. ОСГТК на ВКС; решение №20/21.01.2025 г. по гр.д. №512/2023г. на II г.о.; решение №191/20.11.2024г. по т.д. №106/2024 г. на II т.о. 5/ За прилагане на критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за определянето на обезщетението по размер, указани в ППВС №4/1968г., включително за случай, при който въззивният съд не възприема определеното на първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди за справедливо и го намалява; Когато формира извод за прекомерност на присъдения от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди и определи по-нисък размер, следва ли въззивният съд да мотивира и обоснове този свой извод въз основа на конкретните обстоятелства по делото, за да спази критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Противоречие с практиката на ВКС в решение №50087/11.07.2023г. по гр.д. №3431/2022г. на III г.о.; ППВС №4/1968г.; решение №215/18.11.2014г. по гр.д.№ 1287/2014г. на III г.о. Настоящият съдебен състав намира, че поставените от касатора въпроси свързани с начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определянето му, са включени в предмета и са обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. Доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, поставените въпроси следва да се разглеждат в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения: кои от установените по делото факти въззиният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са елемент от преценката за определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди; дали същите са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора, т.е. биха обосновали извод за определяне на различен размер на обезщетението. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът Р. Г. е навел доводи, че при постановяване на решението въззивният съд не е съобразил: характерът и тежестта на обвинението, по което ищецът е оправдан; вида, тежестта и продължителността на взетата спрямо него най-тежка мярка за неотклонение, както и нейното отражение в личен и професионален план; обстоятелството, че пострадалото лице е чужд гражданин, който не владее езика, не познава културата и няма подкрепяща го социална/семейна среда; стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането; възрастта на ищеца; практиката по сходни (аналогични) случаи. В конкретния случай, разрешението на въззивния съд, дадено в обжалваното решение, противоречи на трайно установената съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, тъй като при определяне размера на обезщетението съдът не е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, които имат значение (продължителния период на наложената на пострадалия мярка за неотклонение „задържане под стража“, възрастта му, икономическата обстановка в страната, както и формираната практика по сходни случаи), отразяващи се на интензитета на претърпените вреди и при индивидуализиране на обезщетението. Поставените от касатора въпроси следва да бъдат обобщени и уточнени от съда (съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) до един по-общо формулиран правен въпрос: как се определя обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид, по който касационното обжалване следва да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Останалите поставени въпроси ще бъдат разгледани според произнасянето на съда. Касаторът Р. Г. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 5 лв., на осн. чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Същата, след превалутиране по чл.12 от ЗВЕРБ и закръгляне по чл.13 от ЗВЕРБ възлиза в размер на 2,56 евро. Мотивиран от горното, съдът