Определение № 50001 от 06.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 1966/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца Л. А. в качеството на едноличен търговец ЕТ „Индекс-6-Л. А.“ срещу въззивно определение на Пловдивски окръжен съд за потвърждаване на първоинстанционното определение, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя за освобождаване от такси и разноски. По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3 ГПК съдът прие следното. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд, след като е констатирал, че предмет на производството е предявен от жалбоподателя срещу „АМП“ ООД иск за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнение на сключен договор, е приел от правна страна, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК не се прилага за случаите, когато съдебно предявеното право произтича от осъществявана от физическото лице търговска дейност, какъвто е и настоящият. Посочил е допълнително, че евентуалната липса на средства е основание за откриване на производство по несъстоятелност с произтичащото от това освобождаване от такси на основание чл. 620, ал. 5 ТЗ по делата за събиране на вземанията на едноличния търговец. Касационно обжалване не следва да се допуска. Първите два въпроса, формулирани от жалбоподателя: „Длъжен ли е съдът при преценката за освобождаване от държавни такси и съдебни разноски да съобрази всички доказателства по делото и при наличие на съмнения или непълнота на декларираните данни, длъжен ли е съдът да даде указания за представяне на допълнителни доказателства, а не да формира извод за липса на предпоставки за освобождаване?“ и „Наличието на хронично заболяване и трайно намалена работоспособност представляват ли главно основание за уважаване на молбата за освобождаване от държавни такси и съдебни разноски, в хипотезата на чл. 83, ал. 2 ГПК?“ не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено в т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК, да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Посочените по-горе решаващи мотиви на въззивния съд не са основани на преценката за доказаност или недоказаност на конкретни обстоятелства от значение за възможността за заплащане на такси и разноски, в какъвто смисъл са поставените въпроси, а на приетата принципна неприложимост на чл. 83, ал. 2 ГПК. По отношение на третия въпрос „Фактът, че лицето е регистрирано като едноличен търговец изключва ли приложимостта на на чл. 83, ал. 2 от ГПК, когато в продължение на повече от десет години не е осъществявана търговска дейност и поради запори на личните и фирмени банкови сметки и запор на пенсията, лицето не разполага със средства за покриване на разноските за провеждане на ликвидация и вписването й в търговския регистър?“ може да бъде приет за релевантен с оглед изложените от въззивния съд съображения за принципна неприложимост на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК. Не е налице обаче специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нето да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложената в тази насока аргументация се свежда до обосноваване по същество на поддържаната от жалбоподателя теза, че и в този случай, независимо от търговското качество, преценката следва да се извършва индивидуално, а не до обосноваване на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно посоченото по-горе съдържание. Следва освен това да се отбележи, че разрешение на поставения въпрос се съдържа във формираната, макар и относно юридическите лица, в частност търговски дружества, актуална практика на ВКС (напр. определение № 562/25.10.2022 г. по ч. т. д. № 2220/2022 г., II т. о. и цитираното там), съобразена и с практиката на ЕСПЧ и СЕС, съгласно която освобождаването от законовото задължение за внасяне на държавна такса и/или разноски, изпълнявайки социална функция, е предпоставено от проверка дали това задължение представлява за всеки конкретен случай ограничение на правото на достъп до съд, което да накърнява самата същност на това право, дали е насочено към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел; в рамките на тази преценка съдът може да съобрази предмета на спора, вероятността да бъде постановено положително за страната решение, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право, възможността на лицето ефективно да защити позицията си и размера на таксите или разноските. Наличието на такава последователна практика, съдържаща разрешението на поставения правен въпрос, изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като би могло да обоснове допускане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, каквото обаче по този въпрос от страна на жалбоподателя не е въведено. С тези мотиви съдът