Определение № 50532 от 21.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2471/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. К. и Н. К. против решение № 98/05.05.2021г. по т.д.№ 113/2021г. на Великотърновски Апелативен съд, с което, по отношение касаторите Т. К. и Н. К. е потвърдено първоинстанционното решение № Р-452/09.09.2020 г. по т.д.№ 65/2020 г. на Окръжен съд - Велико Търново, с което предявените от двамата искове, с правно основание чл. 432 ал. 1 КЗ, са уважени в размер от по 100 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния син – Д. К., настъпила при ПТП от 13.09.2018 г., по вина на водача на застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите при ЗД „Евроинс„ АД автомобил. Касаторите поддържат неправилност на въззивния акт, поради неправилно прилагане на материалния закон – чл.52 ЗЗД, предвид присъдено им значително занижено по размер обезщетение. Последното обосновават и с допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - необсъждане на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност / протокол от проведено психологическо консултиране и диагностично лечение от 04.11.2019г. от психолога Н. Т. и заключение на съдебно – психологическа експертиза с вещо лице Т. Е. /, с което съдът е достигнал и до погрешни фактически констатации. Касаторите считат, че при определяне размера на обезщетението съдът е следвало да съобрази установените от свидетелите отношения на силна привързаност и обич между починалия и неговите родители, фактът, че е бил изключително внимателен, отговорен и грижовен син, ежедневният непрекъснат контакт между тях, създал силна привързаност и внезапността на загубата му. Акцентират на установеното тяхно „затруднение да преработят скръбта и интегрират загубата му“ / според извода на вещото лице/, на констатираната висока степен на тревожност и „хронична реакция на траур“, предполагащи продължителен период за нормализиране на психичните процеси у ищците и приспособяване към преживяната загуба и свързаната с нея необратима промяна в личния им живот. Касаторите намират, че при определяне на обезщетението не е съобразена и актуалната икономическа обстановка в страната към датата на смъртта. Мотивират, с цитиране на съдебна практика, разминаване между присъдимите обезщетения за неимуществени вреди от смърт на родственик от същата степен в други спрямо настоящия случаи. Към преждепосочената е присъединена и касационна жалба на В. Н. срещу въззивното решение, в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното в съответната част, е отхвърлен предявеният от нея против ЗД „Евроинс „ АД иск, с правно основание чл. 432 ал. 1 КЗ, за присъждане обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на брат й – Д. К.. Поддържат се аналогични доводи и отново се акцентира на заключението на СПЕ, според което В. Н. преживяла тежко загубата – налице са вътрешно напрежение, потиснатост, скованост, нервност, неувереност, безпомощност, безпокойство, липса на душевен покой, скръб, безразличие, отказ от любими дейности и тенденция към отдръпване и затваряне в себе си. Страната намира, че събраните доказателства удовлетворяват изискуемата, съгласно ТР № 1 / 2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материалноправна легитимация да претендира обезщетение за вреди: 1 / създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетение и 2/ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната степен на родство. Ответната страна - ЗД „Евроинс„ АД – оспорва касационните жалби и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи, настоящият състав съобрази следното: В исковата молба ищците Н. К. и Т. К. твърдят, че със смъртта на сина си Д. са загубили опората в живота си. Починалият бил грижовен, помагал им в домакинството, придружавал ги по болници, когато имали нужда. Заявяват, че са изгубили смисъла на живота си, изпитват мъка, отчаяние и печал. Твърдят, че са изпаднали в тежка депресия, измъчват ги натрапчиви мисли за вина, станали са затворени и неконтакти, плачели постоянно и се чувствали безпомощни. Съзнават, че като мъж в разцвета на силите си – 37 годишен, баща и съпруг, утвърден в професията – на Д. тепърва предстояли много хубави моменти, които не би изживял, а и самият той имал прекрасни планове и надежди за бъдещето. Ищцата В. Н. твърди, че отношенията с брат й били много топли, основани на привързаност, разбирателство, взаимна обич, подкрепа и уважение. Израстнали са заедно, възпитавани в християнската вяра и ценности от най-ранна детска възраст.Дори след създаването на собствени семейства се сближили още повече, отбелязвали всички празници заедно, ходели заедно по почивки, имали общи семейни приятели и компания. При проблеми, Д. бил най-сигурната опора за В. и съпруга й – от морална и от финансова страна. Ищцата заявява, че преживява тежко загубата на брат си и всеки ден, ведно с родителите си, посещава гроба му. Ответникът е оспорил материалноправната легитимация на В. Н. да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат си, по съображения от ТР № 1/2018 г. по тълк.дело№ 1 / 2016 г.на ОСГТК на ВКС. Оспорил е твърдените от всички ищци болки и страдания, вкл. съдържанието на връзката между тях и починалия приживе, така както е описана в исковата молба. В първото съдебно заседание по делото ищците са представили протоколи от проведено по тяхно възлагане психологическо консултиране и диагностично изследване от 04.11.2019 г./ т.е. след завеждане на делото /, приети като доказателства в следващо съдебно заседание. Предвид наличието им, съдът не е допуснал специализирана експертиза с вещо лице – психолог. В първото съдебно заседание са разпитани и свидетели. Първоинстанционният съд е уважил исковете в размер от по 100 000 лева за Н. К. и Т. К. и 5 000 лева за – В. Н. и отхвърлил същите за разликата до претендираните съответно по 200 000 лева от първите двама и 100 000 лева от третата. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционния резултат за първите двама и отхвърлил иска на В. Н., поради неустановена активна материалноправна легитимация да претендира обезщетение за неимуществени вреди, съгласно задължителните указания на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело№ 1 / 2016 г. на ОСГТК на ВКС. Във въззивна инстанция е прието заключение на съдебно – психологическа експертиза. За да присъди 100 000 лева обезщетение в полза на всеки от родителите, съдът, след възпроизвеждане съдържанието на свидетелските показания, е квалифицирал отношенията им с починалия като изключително близки. Независимо, че живеели в различни населени места, ежеседмично се събирали, споделяли проблеми и радости. Родителите разчитали на сина си и неговата подкрепа и след смъртта му изпитват нервност, безпомощност, безразличие. Съдът се позовава на констатациите на вещото лице - психолог, обобщени до това, че хроничната реакция на скръб не е преодоляна, налице е застиналост в първия етап от преработката й – етапа на приемане на реалната загуба. С оглед възрастта на починалия и на ищците и съдържанието на емоционалните страдания на последните, които ще ги съпътстват през целия остатък от живота им, съдът е определил размера от 100 000 лева. Неоснователност на завишаването му е обосновал с обстоятелството, че загиналият не е тяхно единствено дете, а имат и четирима внука, като този разширен кръг на близки хора, споделящи същите чувства и подпомагащи се един друг, спомага за преодоляване на усещането за самота и безпомощност. Липсата на активна материално - правна легитимация на В. Н. съдът е обосновал с извода, че събраните доказателства очертават обичайна връзка на обич и близост между родственици от съответната степен, не се характеризират с изключителност, нито с такава се установяват търпимите болки и страдания от загубата. Не се твърдят конкретни житейски ситуации, които да са предпоставили такава изключителност на приживе създадената връзка. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК към касационната жалба на Т. К. и Н. К. са формулирани следните въпроси: 1/ Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност ? Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображения за тях ?; 2/ Може ли съдът да постанови решението си, без да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, с оглед предметните предели на въззивното ?; 3/ Следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищците неимуществени вреди от непозволено увреждане, вследствие смъртта на син, настъпила в пряка причинно-следствена връзка с ПТП, настъпило на 13.09.2018 г., да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.11 на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай, обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост ?; 4/ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ? Липсата на посочване и на анализ на задължителните критерии по приложението на чл. 52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на ППВС № 4/1968 г. ? 5/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент„ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент„ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното „, както е направено в обжалваното решение ?; 6/ Следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищците неимуществени вреди от непозволено увреждане, вследствие смъртта на син, настъпила в пряка причинно – следствена връзка с ПТП, настъпило на 13.09.2018 г., да се съобрази със задължителните указания в т.11 на ППВС № 4/1968 г., за съобразяване и на бъдещи сигурни болки и страдания, които да са в причинна връзка с увреждането ?; 7/ Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно пар. 27 от ПЗР на КЗ и обществено - икономическите и социални условия в страната ? Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид, наред с указаните в ППВС № 4/1968 г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените ? Допълнителният селективен критерий по всички въпроси е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с посочени решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Първият от въпросите кореспондира с касационния довод за несъобразяване от въззивния съд на всички писмени доказателства, като каквито касаторите очевидно третират заключението на вещото лице от съдебно – психологическата експертиза Т. Е. и протокола за психологическа консултация и диагностично изследване, възложени на лекар – психолог от самите ищци и в хода на съдебното производство, въз основа единствено констатациите по който протокол се е произнесъл първоинстанционният съд. Несъстоятелен е довода за несъобразяване на заключението на СПЕ, след като съдът веднъж е възпроизвел съдържанието му и в правните си изводи е обобщил установимото, без да е било нужно преповтаряне на отделните констатирани проявления в общото състояние на ищците. Протоколите за психологическа консултация и диагностично изследване, удостоверяващи обективното психологическо състояние на ищците след предявяването на иска, по съществото си съставляват ангажирани не по предвидения ред / чл.195 и сл. ГПК / специални знания за нуждите на спора и като такива са негодни доказателствени средства. Последното е обусловило и необходимостта от назначаване на СПЕ от въззивния съд. Тъй като досежно съобразяването на доказателствата по делото въпросът не кореспондира с действителните процесуални действия на въззивния съд, същият не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Във въззивната си жалба Т. К. и Н. К. са въвели следните доводи за неправилност на първоинстанционното решение: 1/ съществено процесуално нарушение, предвид отказа за допускане на СПЕ – въззивният съд е допуснал такава; 2/ неадекватно съобразяване съдържанието и интензитета на действително търпимите от ищците болки и страдания – въззивното решение съдържа мотиви относно същите, а остойностяването им, в конфликт с представата на ищците – касатори, не предпоставя съществено процесуално нарушение от вида, визиран във втория въпрос, а евентуална преценка за правилността по приложението на материалния закон от съда - чл.52 ЗЗД. Предвид това и вторият от формулираните въпроси е неотносим към решаващите мотиви и действителното съдържание на процесуалните действия на въззивния съд, с което не е обоснован общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Всеки от следващите четири въпроса е относим към „приложението на критерия за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД „, до което следва да бъдат обобщени, с относимо към обосноваване на допълнителния селективен критерий ППВС № 4/1968 г.. Макар въззивното решение да посочва относими критерии и да съдържа анализ на изводими от доказателствата, релевантни за приложението им, факти и обстоятелства, недостатъчно е спазено изискването на ППВС № 4/1968 г. за комплексната им преценка, с оглед тежестта на всеки един, в определяне на справедлив размер на обезщетението. Въззивната жалба на касаторите съдържа изричен довод по приложението на релевантен ориентир за определяне на обезщетението – застрахователните лимити, съгласно пар. 27 ал.1 ПЗР на КЗ и въззивният съд се е произнесъл по същия, вкл. сочейки за относима казуална практика по аналогични случаи, според която и в съответствие с конкретните обстоятелства е определил справедлив размер от 100 000 лева. Следователно, съдът не отрича съобразяването на лимитите на застрахователна отговорност, при това в съответствие с формираната съдебна практика, не като самостоятелен критерий. Правилността на преценката му не подлежи на контрол в настоящото производство, а в това по чл. 290 ГПК. Отделно от последното, прилагането на застрахователните лимити, като адекватен ориентир за съобразимата социално-икономическа обстановка, е решаващо в случай на неоспорено съобразяване от съда на всички релевантни за определянето на справедливо обезщетение обстоятелства и значението им, доколкото именно характеристиката на конкретно търпимите вреди предопределя обхвата на обезщетяването. В този смисъл и с оглед предпоставеност на отговора на последната – седма - група въпроси от разрешаването на предходния – по приложението на чл. 52 ЗЗД, същите не покриват общия селективен критерий по чл. 280 ал. 1 ГПК – не съставляват въпроси, само от чийто отговор би бил пряко предпоставен различен от достигнатия правен резултат. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК към касационната жалба на В. Н. са формулирани следните въпроси: 1/ Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност ? Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображения за тях ?; 2/ Може ли съдът да постанови решението си, без да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, с оглед предметните предели на въззивното ?; 3/ Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращият обезщетението по чл. 493а ал.4 КЗ, с иск по чл.432 КЗ, е изградил с починалото лице особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба, с продължително проявление във времето ?; 4/ При предявен иск по чл.432 КЗ, от лице по чл.493а ал.4 КЗ, в кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да им се признае право на обезщетение ?; 5/ Кои са критериите, включени в понятието „само по изключение „, визирано в ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, относно кръга лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди ? Тези критерии базирани ли са на конкретни обективни обстоятелства и какви са те и следва ли съдът да изложи мотиви за тях ? Наличието на особено близка привързаност между брат и сестра, връзките помежду им, които се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, обитаването на едно жилище, покриват ли изведените в т.1 от Тълкувателното решение критерии за изключителност, като предпоставка за признаване правото на сестрата да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената при деликта смърт на брат й ?; 6/ Дължи ли се обезщетение на ищцата - сестра на починалия при процесното ПТП, при събраните по делото доказателства, с оглед разясненията, дадени в ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС за особено близка връзка с починалия ? Допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а 3,4 и 5 въпроси - поради противоречие с ТР № 1/2018 г. по тълк. дело № 1/ 2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на В. Ц., предвид следното: По първия от въпросите важи посоченото по първи въпрос от изложението на касаторите Т. и Н. К.. Във въззивната си жалба В. Н. е въвела следните доводи за неправилност на първоинстанционното решение: 1/ съществено процесуално нарушение, предвид отказа за допускане на СПЕ – въззивният съд е допуснал такава; 2/ неправилно ограничаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди до размера по пар. 96а ал.3 от ЗИД на КЗ – въззивният съд е отрекъл изобщо наличието на активна материалноправна легитимация на В. Н., за получаване на обезщетение, при който решаващ извод не е било нужно, а и възможно да коментира така въведения довод, касаещ единствено размера; 3/ неадекватно съобразяване съдържанието и интензитета на доказаните, действително търпими от ищцата болки и страдания – въззивното решение съдържа мотиви относно същите, а остойностяването им, в конфликт с представата на ищцата – касатор, не предпоставя съществено процесуално нарушение от вида, визиран във втория въпрос, а евентуална преценка за правилността по приложението на материалния закон - чл. 52 ЗЗД - от въззивния съд. Всеки от следващите три въпроса е относим към отречената материално - правна легитимация на В. Ц., съобразно задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1 / 2016 г. на ОСНГТК. Обобщени разяснения, в отговор на така формулираните въпроси са дадени в самото ТР и последвалата го съдебна практика на ВКС, но по начало е невъзможно, а и ненужно, с оглед конкретните решаващи мотиви на въззивния съд, изчерпване на всички възможни хипотези и критерии за преценка на изключителност в съдържанието на създадената приживе връзка между починал и претендиращ обезщетението и на изключителност в съдържанието и иннтензитета на търпимите от загубата болки и страдания. Не се установява въззивният съд да се е отклонил от задължителните указания в преждепосоченото ТР. Така в същото е прието, че: „От гледна точка на чл.52 ЗЗД справедливо е и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия п о с т о я н н а, т р а й н а и д ъ л б о к а емоционална връзка, заради с ъ д ъ р ж а н и е т о на която търпят морални вреди и страдания от смъртта му, сравними с интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките”; „ Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., следва да се допусне като и з к л ю ч е н и е – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи о с о б е н а б л и з о с т, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди / наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат,че са претърпели вреди от неговата смърт/”. Изрично е разграничено, че отношения на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост сами по себе си не предпоставят обезщетяване, а само тогава, когато конкретни житейски обстоятелства са превърнали привързаността в толкова силна, че смъртта на съответния родственик / извън кръга на лицата по ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. / е станала причина за болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт с е р и о з н и / като интензитет и продължителност / морални болки и страдания. Самата искова молба не излага конкретни житейски обстоятелства, предпоставили особено дълбока емоционална и духовна връзка между сестрата и брата, допускаща п о и з к л ю ч е н и е обезщетяването на ищцата, като лице извън кръга, очертан в ППВС № 4/1961 г., ППВС №5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г.. Квалификацията на отношенията, като такива на взаимна обич, разбирателство, привързаност и подкрепа, без упоменаването и доказването на конкретни факти, от които да бъде изведена, при това със съдържание надхвърлящо обичайните такива проявления при роднинство от съответната степен, не удовлетворяват посочените в ТР критерии. Споделянето на професионален опит, общуването с племенниците и оказването на помощ, при нужда, действително свидетелстват за пълноценна роднинска връзка, но са обичайни, с оглед добрите нрави и традиционните семейни ценности, нейни проявления. Въззивният съд е отрекъл именно наличието на конкретни житейски обстоятелства, чрезвичайни по своя характер, които приживе да са обусловили по - дълбока от обичайната емоционална и духовна връзка. Последното, само по себе си, не изключва дълбоко и трайно съпреживяване на загубата. Шестият от въпросите не удовлетворява изискването за правен, тъй като не търси отговор по приложение на правна норма или правен принцип, а директен отговор за правилността на въззивното решение, касателно иска на ищцата В. Н., какъвто би се дължал, но в производство по чл. 290 ГПК, след допускане на касационното обжалване и на основания, различни от тези по чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК – чл. 281 т.3 ГПК. Следователно, никой от формулираните въпроси не обуславя допускане на касационното обжалване по касационната жалба на В. Ц.. Касационното обжалване следва да се допусне единствено по касационната жалба на Т. К. и Н. К.. Касаторите – ищци са освободени от предварително заплащане на държавна такса. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение