Определение № 260 от 03.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 441/2023 г.

Производството е по чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба, подадена от адвокат С. Х. в качеството му на особен представител на В. Б. С. - ответник в производството по т. д. № 1108/2017г. на СГС, образувано по искова молба с правно основание чл.57,ал.3 ЗБН, подадена от „КТБ”АД/н/ чрез синдиците, срещу В. С. и други лица. Жалбата е подадена от адвокат С. Х. и в качеството му на „служебен защитник на ответника И. З.”. Предмет на предприето обжалване е определение № 507 от 29.07.2022г. по в.ч.т.д.№ 547/2022г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определението от 18.02.2022г., с което първоинстанционният съд е спрял на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК производството по иска с правно основание чл.57,ал.3 ЗБН (т.д.№ 1108/2017г. на СГС) до приключване на производството по несъстоятелност на дружеството „Плана Сат”ООД, предмет на т.д./н/ № 1077/2015г. по описа на СГС. Обжалва се и произнасянето от въззивната инстанция по отношение на размера на определеното от първоинстанционния съд възнаграждение на адвокат С. Х.. Искането е за отмяна на определението и връщане на делото на първоинстанционният съд за последващи процесуални действия, както и да бъде задължен ищецът „КТБ”/н/ да довнесе определената от СГС сума за възнаграждение за особен представител в размер на 79 550лв. (разликата до 80 000лв.) над приетото за дължимо от САС възнаграждение от 450лв. В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК искането за допускане на частното касационно обжалване на въззивното определение в частта, касаеща спирането на производството по делото на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК е основано на възпроизвеждане на изложените в частната касационна жалба оплаквания, че първоинстанцинният съд е постановил предходно спиране на делото на същото основание по същите съображения и това определение е отменено от друг състав на САС с определение от 09.12.2020г. по ч.гр.д.№ 3490/2020г. Касаторът счита, че повторното спиране на производството по т.д.№ 1108/2017г. е недопустимо, съответно недопустимо се явява и потвърждаващото го понастоящем атакувано определение на въззивната инстанция. Излага съображения по същество като счита, че евентуалното осребряване на имуществото от масата на несъстоятелността на „Плана Сат”АД /н/ и последващото евентуално частично удовлетворяване на банката, не може да повлияе върху правилното разрешаване на спора по спряното производство по деликтния иск на банката срещу нейни бивши администратори; че евентуалното намаляване на размера на вредите в резултат на частично събиране на вземане на банката в производството по несъстоятелност на кредитополучателя и длъжник „Плана Сат”АД може да бъде зачетено по реда на чл.235,ал.3 ГПК. Посочва, че решението, с което приключва производството по несъстоятелност не установява със СПН размера на вредите, причинени на кредиторите на несъстоятелността на банката. По тези причина счита, че е налице основание за допускане до касационно обжалване на атакуваното определение на основанието по чл.280,ал.2, предл.трето ГПК - очевидна неправилност. Без да поставя правен въпрос жалбоподателят счита, че основание за допускане на касационното обжалване е и предходното определение на САС, което визира като допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, а в условията на евентуалност се позовава и на предпоставката по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. По отношение на определението, в частта, касаеща размера на адвокатското възнаграждение се твърди, че същото е постановено в грубо нарушение на ТР №6/2013г. на ОСГТК на ВКС - т.6 по въпроса: за определяне на размера на възнаграждението на особен представител по чл.47,ал.6 ГПК. Според жалбоподателя цитираното от въззивната инстанция определение по ч.т.д.№ 2263/2021г. на І т.о. на ВКС е „изолирано”, а определението по ч.т.д.№ 2785/2017г. на ІІ т.о., е постановено „в съвсем друга хипотеза”. Поддържа, че разпоредбите на чл.62а, ал.3 във вр. с чл.62,ал.1 ЗБН не посочват исковете по чл.57,ал.3 ЗБН, следователно при назначаването на основание чл.47,ал.6 ГПК на особен представител на ответник в производството по чл.57,ал.3 ЗБН, е приложима Наредба №1/2004г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения и в „никакъв случай ЗПрП”. Поддържа се и искане касационното обжалване по отношение размера на адвокатското възнаграждение да бъде допуснато поради очевидна неправилност на въззивното определение, тъй като изложените в него съображения, че целта на производството е попълване на масата на несъстоятелността на „КТБ”/н/ АД и следва по аналогия да се прилага ЗПрП, са несъстоятелни. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Сезирана с частна жалба на ответника В. С. чрез особения представител адвокат С. Х. срещу постановеното от първоинстанционния съд спиране на производството по предявения иск с правно основание чл.57,ал.3 ЗБН до приключване на т.д./н./ № 1977/2015г. по описа на СГС, въззивната инстанция е констатирала, че негов предмет е производство по несъстоятелност на търговското дружество „Плана Сат”АД, за което се твърди в обстоятелствената част на исковата молба, че в резултат на действията/бездействията на ответниците, то е получило необезпечени кредити в размер на 15 000 000 евро и „КТБ"АД /н/ е негов кредитор с прието вземане, част от което е това по процесния договор за кредит от 20.08.2013г. Обосновано е, че приключването на производството по несъстоятелност на „Плана Сат"ООД има значение за правилното разрешаване на спора по т.д. № 1108/2017г. на СГС, предвид обстоятелството, че предметът на предявените против ответниците искове изисква установяване и на размера на причинената на банката вреда. По съображения, че именно в производството по несъстоятелност на „Плана Сат" ще се даде отговор на въпроса за удовлетворението на банката, а оттам и на въпроса за настъпване на вредата за „КТБ"АД /н/, въззивната инстанция е счела тези обстоятелства за значими за определяне отговорността на администраторите на банката. С тези правни аргументи и посредством позоваване на решението по т.д.№ по т. д. № 2272/2020 г., II т. о. на ВКС е мотивирано, че откритото производство по несъстоятелност на това дружество е от преюдициално значение спрямо производството по чл.57,ал.3 ЗБН и крайният акт, който ще се постанови и следва да бъде зачетен от съда по обусловените искове, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Сезирана с частна жалба от синдиците на „КТБ” АД, които са обжалвали връщането на исковата молба против ответника В. С. на основание чл.129,ал.4 ГПК поради невнасяне от банката на определеното от първоинстанционния съд възнаграждение за особения представител в общ размер на 80 000лв. (при платени първоначално определените от СГС 450лв.), в обжалваното определение е прието, че спорният въпрос е за реда за определяне адвокатското възнаграждение на назначен особен представител на ответник по предявен иск с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН: по чл. 7 от Наредба № 1/09.07.2004г., или по НЗПрП във връзка с чл. 37 от ЗПрП. Съдебният състав се е позовал на формираната практика на Апелативен съд София и на касационната инстанция - Определение № 162/6.03.2018 г. на ВКС по ч.т.д. № 2785/2017г., II т.о., Определение № 31/04.01.2019г. по т.д. № 6314/2018г. на САС, Определение № 1944/23.07.2021г. на САС по в.ч.гр.д. № 1918/2021г., недопуснато до касационно обжалване с Определение № 60381/02.11.2021 г. на ВКС по ч.т.д. № 2263/2021 г., I т. о. Възприето е становището, че възнаграждението за назначения особен представител в казуси като процесния не следва да бъде определяно съобразно чл. 36 от ЗА и Наредба № 1/2004 г. поради характера на предявения иск, целената с него защита и факта, че задължението да се плати възнаграждението е за сметка на масата на несъстоятелността; че при липса на изрична уредба в относимите нормативни актове на въпроса за определяне на адвокатското възнаграждение, налагащият се извод е за наличие на основания за прилагане по аналогия на ЗПрП и НЗПрП. Споделени са съображенията, че оглед посочената специфика на главното производство последните два нормативни акта следва да се тълкуват във връзка с неговия предмет и цел, т.е. когато адвокатското възнаграждение на назначения от съда особен представител следва да бъде заплатено от масата на несъстоятелността на търговско дружество, е налице основание за прилагане по аналогия чл. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г., или на НЗПрП с оглед необходимостта от защита на масата на несъстоятелността с цел осъществяване на основното й предназначение. Аргументи в подкрепа на становището си въззивната инстанция е почерпила и от нормата на чл. 62а, ал. 3 ЗБН /изм. от ДВ бр. 33/2019 г., в сила от 19.04.2019 г./ - в случаите, в които по образувани от лицата по чл. 62, ал. 1 ЗБН дела, съдът назначава особен представител на разноски на ищеца, възнаграждението на особения представител се определя по реда на чл. 37 от ЗПрП. Посочила е, че независимо че исковете по чл. 57, ал. 3 ЗБН не подадат в обхвата на посочените в чл. 62, ал. 1 ЗБН, те се предявяват с цел събиране на вземанията на банката, което ще доведе и до попълване на масата на несъстоятелността. Крайният извод е, че при липса на изрична уредба, следва по аналогия да се приложи именно редът за определяне възнаграждението за особения представител на ответника Б. С., уреден от ЗПрП и приложимата за същия Наредба за реда и начина за заплащането й, според която дължимото възнаграждение следва да се определи в размер на 450 лв. Искането за допускане на частното касационно обжалване не следва да бъде уважено: Изключена е възможността въззивното определение, потвърждаващо спиране на производството, да е недопустимо като постановено при предходно отменено от въззивната инстанция спиране на делото на същото основание. Определението на съда по чл.229,ал.1,т.4 ГПК не формира сила на пресъдено нещо и не води до непререшаемост на този въпрос. Произнасянето от въззивната инстанция по въпроса относно необходимостта от постановяване на определение по чл.229,ал.1,т.4 ГПК при открито производство по несъстоятелност по отношение на дружество, за което в обстоятелствената част на исковата молба по чл.57,ал.3 ЗБН се твърди, че е кредитополучател въз основа на неизгодни за банката договори за банкови кредити, сключени при неизгодни условия и без обезпечения, за които действия се търси ангажиране на деликтната отговорност на ответниците за причинени на банката вреди, е изцяло съобразено с решението по т.д.№ 2272/2020г. на ІІ т.о. на ВКС, съгласно което, въпросът за настъпване на вредата е от значение за определяне отговорността на администраторите на банката. Това означава, че откритото производство по несъстоятелност по отношение на кредитополучател по процесни договори за банков кредит в хода на производството по предявените искове по чл. 57, ал. 3 ЗБН, е от преюдициално значение. До приключване на производството по несъстоятелност не може да се приеме установена по размер вреда. Необходимо да се установи, дали при справедливото удовлетворяване на кредиторите съобразно правилата на несъстоятелността, вземанията на "КТБ" АД (н), включително вземанията на основание процесния договор за банков кредит, ще бъдат удовлетворени и в какъв размер. Това обстоятелство е от значение, за да се определи размерът на твърдените от синдика на "КТБ" АД (н) вреди. При наличието на съдебна практика, която изцяло е съобразена при произнасянето от въззивната инстанция, изключено е приложното поле на формално въведеното и необосновано от жалбоподателя основание за директен достъп до касационен контрол - очевидната неправилност. По отношение на тази атакувана част от въззивното определение касаторът не поставя правен въпрос, поради което не следва да се обсъждат въведените от него допълнителни предпоставки, които са релевантни само при едновременното обосноваване на общата предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. Не следва да бъде осъществен касационен контрол и по въпроса за реда за определяне на възнаграждението на особен представител на ответник, когато възнаграждението е дължимо от масата на несъстоятелността. Определението на въззивната инстанция в тази част не е очевидно неправилно, а е постановено в синхрон с практиката на касационната инстанция по този въпрос. Невярно е твърдението на жалбоподателя, че цитираното от въззивната инстанция определение по ч.т.д.№ 2263/2021г. на І т.о. на ВКС е „изолирано”, а определението по ч.т.д.№ 2785/2017г. на ІІ т.о., е постановено „в съвсем друга хипотеза”. Настоящият състав изцяло споделя даденото разрешение в определението по ч.т.д.№ 2785/2917г. на ІІ т.о. - когато възнаграждението на особения представител е за сметка на масата на несъстоятелността, която служи за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника по търговски и нетърговски вземания, а искът е предявен от синдиците с оглед защита на масата на несъстоятелността и на кредиторите на търговското дружество, възнаграждението за назначения особен представител не следва да бъде определяно съобразно чл. 36 ЗА и Наредба № 1/2004 г. Характерът на предявения иск, целената с него защита и фактът, че задължението да се плати възнаграждението е за сметка на масата на несъстоятелността на търговско дружество, при липса на изрична уредба в относимите нормативни актове на въпроса за определяне на адвокатското възнаграждение, налага извода за наличие на основания за прилагане по аналогия на ЗПрП и НЗПрП. В случай, че адвокатското възнаграждение на назначения от съда особен представител следва да бъде заплатено от масата на несъстоятелността на търговско дружество, е налице основание за прилагане по аналогия на тази правна уредба с оглед необходимостта от защита на масата на несъстоятелността с цел осъществяване на основното й предназначение. Възможността възнаграждението за осъществено процесуално представителство да бъде определено по реда на ЗПрП и НЗПП и когато представляваната страна е юридическо лице, се допуска и в разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК. Неоснователен е доводът за несъобразяване на задължителните указания по т. 6 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Както е посочено в определението по ч.т.д.№ 2263/2021г. на І т.о. на ВКС, такова противоречие не може да бъде налице, доколкото въпросът за приложимостта на правилата по Наредба № 1/2004г. в ограничените хипотези, обхванати от специалните норми на ЗБН, не е бил предмет на тълкуване с това тълкувателно решение, особено с оглед обстоятелството, че специална норма на чл. 62а, ал. 3 ЗБН е въведена след постановяването му. Адвокат С. Х. не е назначен от съда за служебен защитник на И. З., поради което доводите в частната касационна жалба, изложени от името на този ответник, са без правно действие и значение, а искането за определяне на още едно възнаграждение във връзка с изготвянето на настоящата частна касационна жалба от името на тази страна, е неоснователно. Следва ищецът „КТБ” АД да бъде задължен да внесе сумата 50 лв. във връзка с предприетото от особения представител частно касационно обжалване от името на ответника В. С.. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.