Определение № 3512 от 10.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 719/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение №741/19.12.2024 г. по т.д. №641/24 г. по описа на Апелативен съд – София, с което, след отмяна на решение №717/20.05.2024 г. по т.д.№1989/23 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на ищеца ЗК “Лев инс”АД на основание чл.499 ал.4 КЗ и чл.86 ал. 1 ЗЗД сумата 285 442,67 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на К. К. и С. Паунова, претърпени от тях вследствие настъпилата в резултат на ПТП от 26.11.2016г. смърт на техния наследодател Т. П., ведно със законната лихва, както и сумата 82 821,13 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено в размер на законната лихва върху главното вземане за периода от датата на плащането - 17.02.2021 г. до датата на предявяване на иска - 26.10.2023 г.; сумата 60 674,80 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на същите лица, ведно със законната лихва, както и сумата 6 244,20 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено в размер на законната лихва върху главното вземане за периода от датата на плащането - 23.12.2022 г. до датата на предявяване на иска - 26.10.2023 г.

В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита,че въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил нормата на чл.499 ал.4 КЗ /нова ал.5 изм. обн. ДВ бр.63/2025г./, която, според него, касае само предявена извънсъдебно претенция пред застрахователя на виновния водач или пред Гаранционния фонд; възникнал в тази връзка спор между застрахователя и фонда; доброволно платено от застрахователя обезщетение и необходимост от изясняване на фактите след извършеното плащане, в резултат на което окончателно ще бъде разрешен въпросът чия е отговорността за плащане. Твърди,че в случая не е била налице нито една от тези предпоставки за уважаване на иска по чл.499 ал.4 КЗ, тъй като в хода на уреждането на претенцията от страна на увредените лица застрахователят не е повдигал спор пред фонда относно отговорността за плащане, а е отказал плащането и едва след осъждането му с влязло в сила съдебно решение е изпратил покана до Гаранционен фонд за плащане на събраните от него в изпълнителното производство суми. Касаторът излага съображения и срещу мотивите на въззивния съд за липса на валидна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, покриваща отговорността му във връзка с временните табели с рег. № 005В860, поставени върху МПС, с което е причинено пътно-транспортното произшествие. Сочи,че към датата на настъпването му полицата по застраховката не е била прекратена, нито застрахователят е предприел действия за обявяването й за недействителна; че временните табели са били предадени доброволно от управителя на страната по застраховката – търговското дружество “М. - Й.” ЕООД на водача- деликвент Б. А.; че лекият автомобил не е бил предмет на кражба, грабеж или друго престъпно деяние. Поддържа,че изводът на апелативния състав за липса на застрахователно покритие е основан единствено на съображението, че използването на регистрационните табели е било в нарушение на подзаконов нормативен акт – чл. 30 от Наредба I-45 от 24.03.2000 г., което не е предвидено в закона като основание за освобождаване на застрахователя от отговорност, респ. за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд. Касаторът поддържа,че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, като не е обсъдил всички негови доводи и възражения – не е съобразил наличието на разрешен със сила на пресъдено нещо спор между увреденото лице и застрахователя и по недопустим начин в последващ процес е възложил отговорността за плащане на обезщетението върху Гаранционния фонд, освобождавайки застрахователя от последиците на постановеното осъдително решение. Излага съображения срещу извода на въззивния съд за обвързаност от мотивите на решението по т.д.№855/2022 г. на ВКС, като твърди, че същото не се ползва със сила на пресъдено нещо в отношенията между застрахователя и фонда,тъй като липсва както обективен, така и субективен идентитет на срещупоставените страни, основанието и предмета по това дело и по настоящото производство. Претендира се отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне изцяло на предявените искове, ведно със законните последици.

Искането си за допускане на решението до касационен контрол касаторът обосновава в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК с формулирани от него, като разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на делото начин, и обвързани с допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, следните въпроси:

1. Приложното поле на чл.499 ал.4 КЗ обхваща ли и случаите, при които застрахователят е платил обезщетението въз основа на влязло в сила осъдително решение, а не доброволно? Необходимо ли е застрахователят да повдигне спор пред ГФ в хода на уреждане на претенцията и преди постановяването на отказ към увредените лица по нея, за да се реализира процедурата по чл.499 ал.4 КЗ? Представлява ли чл.499 ал.4 КЗ ново законово основание за регрес в полза на платилия застраховател спрямо ГФ? По тези въпроси се поддържа приложимост на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която се обосновава с довод за липса на практика на Върховен касационен съд по приложението на посочената разпоредба, въведена в изпълнение на чл.11 от Директива 2009/103/ЕО относно застраховката “Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка.

2.1. При решен със сила на пресъдено нещо спор между увреденото лице и застраховател, при който е установено, че застрахователят е отговорен за изплащане на обезщетението в резултат на настъпило застрахователно събитие, може ли в последващ процес с Гаранционния фонд застрахователят да твърди, че е налице спор относно това кой дължи плащане на обезщетението? Длъжен ли е съдът да вземе предвид диспозитива на това решение при последващ спор на основание чл.499 ал.4 КЗ между застраховател и Гаранционен фонд? Поддържа се,че тези въпроси въззивният съд е разрешил в отклонение от задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 2/06.06.2012 г. по тълк.д.№1/2010г. на ОСТК на ВКС, т. 5 от Тълкувателно решение №7/ 31.07.2017г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4 от Тълкувателно решение №1/07.03.2019г. по тълк. дело № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, както в решенията по т.д. № 883/2010 г. на І т.о. на ВКС и по т.д.№ 2618/2014 г. на І т.о. на ВКС.

2.2. Задължителен ли е за решаващия съд отговорът на въпрос, даден от ВКС в рамките на друго производство с решение по чл. 290 от ГПК?Ползва ли се със сила на пресъдено нещо решение по предходно дело, в което настоящ ищец и ответник са участвали като страна в едно и също качество като ответници, а не като срещупоставени страни? Позоваването само на това решение на ВКС освобождава ли съда да изложи свои собствени мотиви? По тези въпроси касаторът отново се позовава на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК сочейки противоречие между разрешаването им и разрешенията, дадени в т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и в решенията по гр.д.№148/2009г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№1735/2009г. на ІV г.о. на ВКС, по т.д. № 674/2014 г. на ВКС и по гр.д. № 4971/2017 г. на ВКС.

В изложението касаторът се позовава на самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като счита въззивното решение за очевидно неправилно, доколкото въззивният съд е постановил същото в нарушение на чл.493 ал.2 т.1 б.“а” и ал.3 КЗ и чл. 494 КЗ, като на практика е дал положителен отговор на въпроса Може ли застрахователят да се освободи от правните последици на сключен договор за задължителна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите извън посочените в чл.493 ал.2 т.1 б.“а” и ал.3 КЗ и чл. 494 КЗ хипотези?, без изобщо ищецът да е излагал твърдения в този смисъл.

Ответникът по касационната жалба ЗК “Лев инс” АД в представен от него писмен отговор е оспорил наличието на обосновани основания за достъп, а по същество е изложил съображения за нейната неоснователност.

В законоустановения срок по чл.287 ал.1 ГПК не е постъпил отговор от третото лице – помагач Б. А. А..

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено от представената по делото влязла в сила присъда № 72/12.07.2019 г. по НОХД № 324/2017 г. по описа на ОС – Велико Търново, че на 26.11.2016 г., на път VTR 1182 /гр. Л. - [населено място]/, около 01.30 часа, управлявайки лек автомобил “Форд Мондео”, с временен регистрационен № 005B860, в нарушение на Закона за движение по пътищата водачът Б. А. А. виновно е допуснал ПТП със спрелия в неговата пътна лента лек автомобил ВАЗ, в резултат на което е причинил по непредпазливост смъртта на намиращите се на пътното платно зад лекия автомобил ВАЗ М. Н., Н. Паралесов и Т. П. и средни телесни повреди на Д. Каманаров и на Т. К.. За безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните, съдът е приел фактите, че ищецът е заплатил на наследниците на П. сумата от 346 117,47лв., представляваща обезщетение за причинените им от смъртта на техния наследодател имуществени и неимуществени вреди, лихви и разноски, както и че временните регистрационни табели на управлявания от деликвента автомобил са предмет на договор за застраховка „Гражданска отговорност“, сключена между ищеца и търговското дружество „М. – Й.“ ЕООД. Като спорни между страните, пренесени и във въззивното производство, е определил въпросите дали с извършеното плащане ищецът е заплатил свое или чуждо задължение и дали сключеният между ищеца и търговското дружество „М. – Й.“ ЕООД договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за временните регистрационни табели, поставени върху л.а. „Форд Мондео“, покрива отговорността на водача, причинил вреди при управлението му.

За да разреши тези въпроси,съдът е констатирал,че в производството по гр.д. № 10589/2017г. на СГС ЗК „Лев инс“ АД е бил конституиран от наследниците на починалия П. като главен, а Гаранционен фонд като евентуален ответник; че с първоинстанционното решение по това дело застрахователят е бил осъден да заплати на ищците обезщетения в размери, намерени за частично основателни; че с въззивното решение обезщетенията са намалени; че последното е допуснато до касационно обжалване само по касационната жалба на ищците и не е допуснато по касационната жалба на застрахователя; че с постановеното решение № 89/07.07.2022г. по т.д.№ 1146/2021г. касационната инстанция е отменила частично в отхвърлителната му част въззивното решение, като е присъдила в полза на ищците допълнително суми за обезщетение; че въз основа на посочените съдебни решения са издадени изпълнителни листове и са образувани изпълнителни дела, по които застрахователят е заплатил сума в общ размер 346 117,47лв., в т.ч. обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, лихви за забава и разноски.

Констатирал е от друга страна,че по предявен иск от друг увреден от смъртта на лице, настъпила в резултат на същото ПТП, по който е било образувано гр.д. №10590/17г. по описа на СГС, производството е приключило с решение №50013/24.03.2023г., постановено по т.д.№855/22г. по описа на ВКС І т.о., с което след отмяна на въззивното решение,с което застрахователят ЗК“Лев инс“АД е осъден да заплати търсеното обезщетение, искът срещу него е отхвърлен и вместо това е осъден за вземането евентуалният ответник Гаранционен фонд; че при постановяването на решението на касационната инстанция по материалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, е прието, че не е налице застрахователното покритие по чл.483 ал.5 КЗ, когато издадените временни регистрационни табели на търговеца, извършващ внос и продажба на превозни средства, не са използвани в съответствие с чл.30 от Наредба на министъра на вътрешните работи № I-45/24.03.2000г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на МПС и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства /обн. ДВ бр.31/2000г./. При така установеното съдът е приел, че, в съответствие с разпоредбите на чл.298 и чл.299 ГПК, при решаването на спора по настоящото дело следва да бъде зачетена силата на пресъдено нещо на решението по т.д.№855/22г. на ВКС по въпроса за наличието на валидно застрахователно покритие по чл.483 ал.5 КЗ към датата на ПТП, тъй като този факт е правопораждащ по отношение на спорното субективно материално право. Като допълнителен аргумент съставът се е позовал на факта, че в производството по гр.д.№ 10589/2017г. на СГС, приключило с решението на касационната инстанция по т.д.№1146/21г., не са разгледани евентуалните искове срещу Гаранционния фонд, т.е. спорният въпрос в отношенията между страните за наличието на валидно застрахователно покритие по смисъла на чл.483 ал.5 КЗ не е решен по същество, така както е направено с решението, постановено по т.д.№855/22г. на ВКС. Поради това е отказал да съобрази решението по т.д.№1146/21г. на ВКС, намирайки за неоснователни направените в тази връзка възражения на Гаранционен фонд. За неоснователни е счел и възраженията му, че разпоредбата на чл.499 ал.4 КЗ урежда извънсъдебен спор между застрахователя и Гаранционния фонд и след като по предявен от пострадалото лице иск се установи, че длъжник е застрахователя, с влизане в сила на решението отпада материалната предпоставка за законовата му суброгация, уредена в чл.499 ал.4 изр.2 КЗ. Отказал е да сподели такава теза, доколкото поддържането й е лишено от опора в закона и такова тълкуване неоправдано би стеснило обхвата на посочената норма, която е израз на общото правило за суброгация по чл.74 ЗЗД, предвиждащо правото на този, който е заплатил чуждо задължение, като е имал интерес да стори това /в хипотезата на чл.499 ал.4 КЗ - когато е платил по силата на закона/, да встъпи в правата на кредитора. Посочил е, че, предвид наличието на спор между застрахователя и Гаранционния фонд относно това кой трябва да обезщети увреденото лице, при заплатено от застрахователя обезщетение, следва да намери приложение разпоредбата на чл.499 ал.4 КЗ, а това не може да бъде изтълкувано като освобождаване на застрахователя от последиците на постановеното вече съдебно решение /както е поддържал ответника/, тъй като в закона е предвидена възможност за уреждане на отношенията между страните, които не са обвързани от влязлото в сила решение, в изпълнение на което застрахователят е заплатил обезщетението. В заключение съдът е посочил,че след като вредите от процесното ПТП са причинени от моторно превозно средство, за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, който факт е установен с решението по т.д. №855/22г на ВКС I т.о., основанието за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд е по чл.557 ал.1 т.2 б.„а“ КЗ, което обосновава извод, че е налице фактическият състав на чл.499 ал.4 от КЗ за уважаване на предявените искове за плащане от страна на Гаранционния фонд на сумите, които ищецът – застраховател е заплатил за обезщетяване на настъпилите вреди в резултат на ПТП. По тези съображения е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявените от застрахователя искове.

Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол по първата група въпроси, които обобщени и конкретизирани от настоящия състав /съобразно правомощията му,разяснени с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ до въпроса Попада ли в приложното поле на чл.499 ал.4 /нова ал.5 – обн. ДВ бр.63/25г./ КЗ случаят, при който застрахователят е заплатил застрахователно обезщетение на увредено от деликт лице не доброволно, а въз основа на влязло в сила осъдително съдебно решение по спор между него и застрахователя и следва ли спорът между застрахователя и Гаранционен фонд да е възникнал още в хода на уреждане на претенцията на увреденото лице, за да би била налице хипотезата на чл.499 ал.4 /нова ал.5 – обн. ДВ бр.63/25г./ КЗ?, осъществяват общото изискване за достъп по чл.280 ал.1 ГПК. Въпросът е разрешен от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, предвид отказа му да приеме за основателни наведените от Гаранционен фонд възражения за наличие на влязло в сила осъдително решение, обвързващо застрахователя със задължение да плати и за липса на повдигнат предварително, в хода на уреждане на претенцията на увредените лица, спор между него и фонда. От друга страна липсата на съдебна практика на касационната инстанция по този въпрос и необходимостта от създаването й обосновава наличие на поддържаното с него допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

На касатора следва да се укаже да внесе по сметка на Върховен касационен съд дължимата държавна такса в размер на 8703,66 лв.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Търговски колегия Второ отделение