Определение № 50177 от 06.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5017/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. Т. Н. срещу решение № 1312 от 21.07.2021г. по в. гр. дело № 1311/2021г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 261345 от 16. 04. 2021г., постановено по гр. д. № 14408/2020г. по описа на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника „Обединена българска банка“ (ОББ) АД, че ищецът не дължи на ответника сумите: 9 193. 77лв., представляваща неиздължена главница по договор за потребителски кредит от 14. 05. 2008г.; 1 016. 30лв., представляваща договорна лихва, считано от 25. 08. 2009г. до 06. 10. 2010г.; 723. 65лв., представляваща наказателна лихва за просрочени главници, считано от 25. 08. 2009г. до 06. 10. 2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 07. 10. 2010г. до окончателното плащане, както и 218. 67лв. за заплатена държавна такса и 562. 40лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, присъдени със заповед № 9015/11. 10. 2010г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. дело № 15724/2010г. на Варненски районен съд, поради погасяване на вземанията по давност. Касаторът - ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че вземането на ответника е погасено по давност поради несвоевременно предприети изпълнителни действия, тъй като правно релевантни за прекъсване на давността в изпълнителния процес могат да са само онези действия, извършени валидно, не и тези, предприети след настъпване на законовата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него – постановено ново решение, с което отрицателните установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК да бъдат уважени. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и същевременно имат значение за точното прилагане на закона: „1. Прекъсва ли погасителната давност изпълнително действие, извършено след като е настъпила перемпция по изпълнителното дело?“; 2. „Могат ли обезсилените по право изпълнителни действия, които с обратна сила са изгубили своето правно значение, да бъдат отчитани като валидни юридически факти, прекъсващи погасителната давност, дори след прекратяване на изпълнителното производство поради перемпция?“ и 3. „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18. 11. 1980г., извършена с т. 10 ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. Досежно допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поддържа, че дадените от въззивния съд разрешения на поставените въпроси са в противоречие с решение № 371 от 29.10.2015г. по гр. д. № 1385/2012г. на IV г. о. на ВКС; решение № 285 от 06.10.2015г. по гр. д. № 1953/2015г. на IV г. о. на ВКС; решение № 42/26.02.2016г. на ВКС по гр. д. № 1812/2015г. на IV г.о.; решение № 10/16.02.2016г. по гр. д. № 3231/2014г. на III г.о. на ВКС, определение № 290/25.04.2018г. по гр. д. № 3217/2017г. на III г.о. на ВКС; ТР № 47/01.04.1965г. по гр. д. № 23/1965г. на ОСГК на ВС. За да обоснове предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, жалбоподателят счита, че е налице противоречие между горепосочената практика и решение № 37/24.02.2021г. по гр. д. № 1747/2020г. на ІV г.о. на ВКС относно въпроса, касаещ прекъсването на погасителната давност от изпълнително действие, извършено след настъпила перемпция, поради което отговорът му ще внесе яснота в „иначе създалия се съдебен хаос“ в решенията по искове с правни основания чл. 439 ГПК. Ответникът по касационната жалба (ответник и в производството) – „ОББ“ АД депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който заявява становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Моли да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 540 лв.. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т.е. тя е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Предявеният иск е с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника поради изтекла погасителна давност паричните вземания - предмет на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. дело № 15724/2010г. на Варненски районен съд, за които е образувано на 16. 12. 2010г. изпълнително дело № 20107110402037 по описа на ЧСИ Д. П. - Я.. Ищецът поддържа в исковата молба, че процесното изпълнително производство е образувано на 16. 12. 2010г., като спрямо него не са предприети действия по принудително изпълнение. На 17. 01. 2014г. длъжникът – ищец е внесъл сумата 20 лв. в кантората на ЧСИ, като след тази дата липсват изпълнителни действия, поради което изпълнителното дело е прекратено по силата на закона на 17. 01. 2016г., а на 17. 01. 2019г. процесните вземания са погасени по давност. В отговора на исковата молба ответникът оспорва предявените искове, посочвайки, че в качеството си на кредитор, многократно е посочвал изпълнителни способи за събиране на вземанията си, а длъжниците ежемесечно са правили доброволни вноски, т.е. погасителната давност многократно е прекъсвана и не е изтекла. Въззивният съд е приел за установено, че процесното принудително изпълнение е образувано на 16. 12. 2010г. и по него са постъпвали доброволни плащания от длъжниците. На 04. 09. 2012г. Г. Т. Н. е представила с молба до ЧСИ трудов договор и е отправила искане за запор на трудовото й възнаграждение, въз основа на който впоследствие са събрани суми по изпълнителното дело. По молба на взискателя от 20. 07. 2016г. е извършена справка за регистрирани трудови договори с Г. Т. Н., като след установяване на съществуващо трудово правоотношение, с постановление на ЧСИ от 04. 10. 2016г., е наложен запор на трудовото й възнаграждение, въз основа на който са извършени удръжки на 31. 10. 2016г., 29. 11. 2016г. и 23. 12. 2016г.. Счел е за установено още, че на 21. 07. 2020г. е наложен с постановление на ЧСИ нов запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, но размерът на трудовото възнаграждение е обуславял несеквестируемост. С молба от 07. 08. 2020г. Г. Т. Н. е уведомила ЧСИ за временна невъзможност да погасява задълженията си, като е заявила готовност да започне да плаща през м. септември по 50лв.. Въз основа на горепосочените, приети за установени факти, Варненски окръжен съд е намерил за неоснователни наведените от ищеца Н. доводи, че след датата 17. 01. 2014г., на която е внесена сумата от 20лв., липсват изпълнителни действия, поради което изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 17. 01. 2016г., а на 17. 01. 2019г. вземанията са погасени по давност. Посочил е, че въз основа на т. 10 ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което е отменено ППВС № 3/18.11.1980г., в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност. Счел е, че даденото в горепосоченото тълкувателно решение разрешение се прилага от датата на постановяването му и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, при което е заключил, че давността е спряла и не е текла до момента на постановяване на ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС – 26. 06. 2015г., до който момент процесното изпълнително производство не е било прекратено, вкл. поради перемпция. Считано от 26. 06. 2015г. е разгледал релевантните действия, годни да прекъснат давността само по отношение на длъжника Г. Н. с оглед относителното действие на прекъсването и спирането на давността спрямо солидарните длъжници, уредено в чл. 125 ЗЗД. С наложения на 04. 10. 2016г. запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Г. Н. е намерил за прекъсната погасителната давност, като започналата да тече от тази дата нова петгодишна погасителна давност за вземанията изтича през м. октомври 2021г., т.е. до датата на исковата молба – 09 11. 2020г. не е изтекла. Посочил е също, че въз основа на наложения запор, са събрани след удръжки на 31. 10. 2016г., 29. 11. 2016г. и 23. 12. 2016г. суми от ищеца Н., на 21. 07. 2020г. е наложен нов запор върху трудовото възнаграждение, а с молба от 07. 08. 2020г., депозирана по изпълнителното дело, Н. е посочила, че няма възможност да плаща, изразявайки готовност през месец септември да внася по 50 лв., с което по същество е признала отново вземането на взискателя. По този начин давността е отново прекъсвана по смисъла на чл. 116, б. "а" и б. "в" ЗЗД и след наложения запор от 04. 10. 2016г., поради което не е изтекла. Въззивният съд е счел за ирелевантни спрямо решаващия извод за неизтекла погасителна давност относно процесните вземания твърденията за настъпила перемпция през 2016г.. Посочил е, че перемпцията е без правно значение за давността, тъй като се касае за различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение, а перемпцията не – обратно, предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, в резултат на което, извършените след настъпилата перемпция изпълнителни действия също са годни да прекъснат течението на давностния срок. По гореизложените правни съображения е заключил, че не е погасено по давност правото на взискателя - ответник да реализира принудително изпълнение на процесните вземания по процесното изпълнителното дело. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, е спрял производството по настоящото дело до приключване на тълкувателно дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, образувано с разпореждане на Председателя на ВКС от 20. 02. 2020г., което е приключило с постановяване на ТР от 28.03.2023 г., при което са били налице основания за неговото възобновяване. Поставеният от касатора трети въпрос е получил своето задължително разрешение в постановеното тълкувателно решение и дадените правни разрешения от въззивния съд в атакуваното решение са съобразени с него, поради което по този въпрос не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Същевременно е образувано друго тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС с разпореждане от 09.03.2023 г., първият и третият въпроси от предмета на което: 1: „В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, може ли перемпция да настъпи само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници, или за настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството?“ и 3. „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“, са от обуславящо значение за изхода на настоящия правен спор, като корелират с поставените от касатора първи и втори въпроси и с обстоятелството, че са налице двама солидарни длъжници в процесния изпълнителен процес. Поради това е налице основанието на чл. 292, ал. 1, т. 7 вр. с чл. 292 ГПК за ново спиране на касационното производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение