Определение № 502 от 12.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 44/2017 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби от С. Л. В. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Ш. и от [фирма] [населено място], представлявано от управителя Д., чрез процесуалния представител адвокат Н. против въззивно решение № 1041 от 20.05.2016г. по в.гр.д. № 1070 по описа за 2016г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 3.12.2015г. по гр.д.№ 19505/2014г. на Софийски градски съд в частта, с която [фирма] е осъден да заплати на С. Л. В. сумата над 58 674.90лв. до 60 000лв. на основание чл.55 ал.1, изр.3 ЗЗД и вместо това е постановил друго, с което е отхвърлил иска в тази част /за разликата над 58 674.90лв. до 60 000лв./, а в останалата част, постановеният акт е потвърден и са присъдени разноски. К. жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: В. съд е счел предявеният като частичен иск за 60 000лв. от общо дължимите на отпаднало основание /развален предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот, сключен на 11.02.2008г./ 75 000евро, за основателен до размер на 58 674.90лв., въз основа на представено банково бордеро от 17.12.2007г., установяващо извършен от ищцата превод по сметка на представителя на ответното дружество на сумата от 30 000 евро. Прекратяването на договора е приел за установено поради неизпълнение на задължението от страна на ответника да прехвърли собствеността до посочената в същия дата /30.06.2012г./ и с оглед неявяването след получена нотариална покана на предложената дата. В. съд е счел за неоснователни възраженията на ответника за погасяване на вземането по давност, за липса на активна легитимация на ищцата с оглед сключването на предварителен договор от нейния съпруг и липсата на нотариална заверка на предоставеното му от ищцата пълномощно, както и за недължимост на сумата с оглед на обстоятелството, че сумата не е преведена по сметка на дружеството, а на неговия управител и представител /съдът се е позовал на чл.2.3 б.”г” от сключения договор, съгласно който плащанията се извършват по банков път на посочена от продавача сметка. В. съд не е приел за установяващи плащания по сключения договор двата превода – съответно от 5 000евро и 40 000евро, съответно на 10.05.2008г. и 3.09.2008г., осъществени от сина на ищцата – И. В., поради липса на посочване на какво основание са извършени /точно по кой договор/ и че са за сметка на ищцата С. В.. Счел е, че сумата от 45 000евро не представлява плащане именно по процесния договор, след развалянето на който за ищцата е възникнало правото да претендира връщане на заплатените на отпаднало основание суми. В изложението си касаторът С. Л. В. се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните два въпроса: 1. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да прецени и посочи всички приети и относими по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и да обсъди в мотивите си всички доводи на страните, като посочи въз основа на кои доказателства приема за установени съответните обстоятелства и да мотивира решението си въз основа на всички приети и относими доказателства в тяхната съвкупност?, 2. Какви са задълженията на въззивния съд относно преценката на всички доказателства и доводи на страните и относно това какво следва да изложи в мотивите си? Тези два близки по съдържание въпроси се поставят с оглед твърдението на касаторката, че въззивният съд не е съобразил, че въз основана на свидетелски показания е установено, че двата превода, извършени от И. В. са във връзка с процесния предварителен договор, съобразно указанията и исканията на ответника и уговореното в чл.2.3 б.”г” от същия, въз основа на нареждане на ищцата, както и че тези свидетелски показания не са оборени от другата страна, не са установени други отношения въз основа на които да са извършени плащанията. Позовава се на постановени по реда на чл.290 ГПК решения с № 403 от 23.01.2015г. по гр.д.№ 3902/2014Г. на ІV г.о., № 212 от 1.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010г. на ІІ т.о., № 37 от 29.03.2012г. по гр.д.№ 241/2011г. на І г.о., № 202 от 21.12.2013г. по т.д.№ 866/2012г. на І т.о. Претендира направените разноски в размер на 2 000 лв. за адвокатско възнаграждение, реалното извършване на които установява с представен договор за правна помощ и пълномощно от 7.07.2016г., в който е изрично е посочено, че служи като разписка. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от [фирма], с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направени разноски за отговор от 600 лв. за адвокатско възнаграждение, реалното заплащане на които установява с представени фактура и дневно извлечение за плащане,двете от 20.07.2016г. В изложението си касаторът [фирма] се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е ищецът едностранно да определя и да претендира левовата равностойност на вземанията си, когато те са възникнали в чуждестранна валута, вкл. по курсовете на чл.12 ал.1 ВЗ и чл.29 ЗБНБ, след като плащането следва да се извърши в уговорената между страните по договора валута и може ли да се присъди връщане в левовата равностойност? Позовава се на ТР № 4 от 29.04.2015г. по т.д. № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка се поставя и въпроса за недопустимостта на постановения въззивен акт, като се твърди, че същият е въз основа на нередовна искова молба – нарушение на задължението по чл.129 ГПК. Позовава се на т.4 от ТР № 1 от 17.07.2001г. на ОСГТК на ВКС, както и на решения с № 278 от 2.10.2012г. по гр.д.№ 1345/2010г. на ІІІ г.о., № 247 от 18.06.2012г. по гр.д.№ 449/2011г. и № 216 от 13.09.2012г. по гр.д.№ 1288/2011г., 2. Неизправната страна по двустранен договор може ли да едностранно, валидно да го развали и да претендира връщане на платеното по него? Позовава се на Постановления № 1 от 29.03.1965г. по гр.д. № 7/1964г. на Пленума на ВС и на решения по чл.290 ГПК, 3. Допустимо ли е на основание чл.55 ал.1 изр.3 ЗЗД да се присъди връщане на престация, получена преди да е възникнало основание за нейното предаване и може ли да се приеме за доказан факта на плащане, ако банковите преводи са направени без изрично посочено основание и на ненадлежна страна?, които също счита, че са разрешени в противоречие с цитирани решения на ВКС – ППВС № 1/1979г., № 514 от 18.06.2010г. по гр.д. № 1758/2009г. на ІІІ г.о. и № 556 от 13.07.2010г. по гр.д.№ 46/09г. ІV г.о. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение, които са договорени с договор за адвокатски услуги от 13.07.2016г. /без да се представят доказателства за реалното им заплащане/. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от С. В., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направени разноски за отговор от 1 200лв. за адвокатско възнаграждение, реалното извършване на които установява с представен договор за правна помощ и пълномощно от 19.10.2016г., в който е изрично е посочено, че служи като разписка. По жалбата на касаторът С. Л. В.: По поставените въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, защото независимо, че отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /доколкото са от значение за изхода на спора/ не са разрешени от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика. Изискването, посоченото в цитираните съдебни решения – въззивният съд, като съд по същество, осъществяващ правораздавателна дейност, да се произнесе по спорния предмет, като формира правни изводи след самостоятелна преценка на изложените фактически доводи и ангажираните доказателства, в случая е спазено. По същество касаторката оспорва правилността на правните изводи на въззивния съд, считайки че въз основа на ангажираните гласни доказателства, те следва да са различни. В производството по чл.288 ГПК, касационната инстанция не може да осъществява контрол за правилност на постановения съдебен акт, а проверява само наличието на посочените основания за допустимост. Видно от мотивите, съдът е обсъдил всички обстоятелства, включително и тези, на които касаторът е акцентирал – показанията на свидетеля В. във връзка с двата превода, извършени от И. В. на 5 000евро и 40 000евро, на 10.05.2008г. и 3.09.2008г. В мотивите на въззивният акт е посочено, че съдът придава решаващо значение не на тях, а на липсата на отбелязване в преводните нареждания на основанието и по-специално за това по кой точно договор се извършва плащането,както и че сумите са преведени за сметка на С. В.. Настоящата инстанция не е такава по същество и не може да осъществява контрол за правилност на правните изводи на въззивния съд и самостоятелно да обсъжда ангажираните гласни доказателства. По жалбата на касатора [фирма]: Настоящият съдебен състав счита, че по поставените въпроси не е налице нито общото основание за допустимост – поставен въпрос от значение за изхода на делото, нито посоченото от касатора специално основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, защото същите не са разрешени в противоречие с установената и цитирана съдебна практика /вж. т.1 и т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС/. В първият поставен въпрос, по същество се съдържа възражение /за това че доколкото се касае за вземане, възникнало в чуждестранна валута, то трябва да бъде присъдено в същата/, което за първи път се релевира пред касационната инстанция. Доколкото то не е направено своевременно, в отговора на исковата молба, по отношение на него доказателствена тежест не е разпределяна, не е обсъждано от противната страна и съответно по него, въззивната инстанция не е излагала мотиви, не съставлява въпрос, от значение за изхода на делото по смисъла на закона, с оглед дадените разяснение в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. Въпросът следва да бъде обсъден във връзка с твърдението на касатора за евентуална недопустимост на постановения въззивен акт като постановен по нередовна искова молба, тъй като съгласно посоченото т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция следи за спазването на съществените процесуални норми за валидност и допустимост на въззивния акт. В случая същите не са нарушени. Посочената от касатора практика / решения с № 278, № 247 и № 216/, съгласно които е недопустим съдебен акт, при който е налице противоречие между обстоятелствена част и петитум, не е индивидуализирана претенцията до степен да не е ясно какво се претендира и сезирането да е нередовно, не намира приложение. В случая – ищецът е твърдял, че сключеният между страните договор е бил прекратен, поради което е предявил иск за връщане на даденото по него на отпаднало основание /чл.55 ал.1 изр.3 ЗЗД/, като едно от възраженията на ответникът е за липса сключен между страните договор,като е оспорил истинността на представения. В този смисъл посоченото от касатора ТР№ 4 от 29.04.2015г. по т.д. № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС не намира приложение, тъй като в същото изрично е посочено, че се прилага за „случаите, при които плащането в чуждестранна валута се дължи въз основа на договор”/в случая въззивният съд е приел, че претенцията е предявена след прекратяване на сключения между страните договор/. Другите два поставени от касатора въпроси съдържат условия, които не са приети за установени от въззивния съд, поради което не са от значение за изхода на спора по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. За вторият въпрос това е условието, че ищецът е неизправна страна по договора, а в третият, че престацията е получена преди да е възникнало основание за нейното предаване. В конкретният случай въззивният съд е приел, че не ищецът, а ответникът е неизправна страна /не е изпълнил задължението си да прехвърли собствеността в уговорения срок и не се е явил след получаване на нотариална покана на предложената дата/ и че основанието за получаване на престацията е възникнало след прекратяване на договора. В този смисъл цитираната от касатора съдебна практика /ППВС № 1/1979г., решения № 514 и № 556/ е несъотносима, като третираща несъотносими въпроси и не обосновава основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК /вж.т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК