Определение № 4870 от 28.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3742/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. С. С., чрез адв. М., срещу определение № 16368 от 02.09.2025 г. по в. ч. гр. д. № 8119/2025 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу определение № 18486 от 23.04.2025 г., постановено по гр. д. № 47502/2024 г. на Софийски районен съд. С последното е върната исковата молба на С. против Дирекция на природен парк „В.“. В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно поради постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат т. 1 и т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставя следния въпрос: С цел осигуряване на процесуална справедливост следва ли съдът да даде указания по чл. 129 ГПК на страната, чийто правен интерес от иска по чл. 124, ал. 4 ГПК е останал неясно формулиран в исковата молба, както и самото й искане до съда, в хипотезата, в която по своята правна същност без даване на указания представлява изначална недопустимост на исковата молба, и при какви условия съдът е длъжен да упражни това свое правомощие? Твърди се, че по въпроса съдилищата имат противоречива практика. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид наведените от страната доводи във връзка с данните по делото, намери следното: Пред районния съд в [населено място] ищцата С. е предявила иск против Дирекция на природен парк „В.“ за установяване, че Становище № Д.-1025-01.08.2022 г. на ДДП „В.“ и издадената въз основа на него Заповед № С.-Р.-105/01.03.2023 г. на Главния архитект на СО са неистински документи. Правния си интерес от търсената искова защита ищцата е обосновала с това, че е собственик на поземлен имот с площ от 955 кв.м., който е бил възстановен на наследодателката й с решение от 13.12.2000 г. на ПК „ [община]“, но в оспорваното становище на ДДП „В.“, на основание на което е издадена заповедта на главния архитект на СО, било посочено, че имотът попада в границите на природен парк „В.“, което съставлявало пречка за неговото застрояване. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.124, ал.4 ГПК е процесуално недопустим поради липса на правен интерес, доколкото на това основание е допустимо да се установи неистинността само на документ, който по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК има качеството на официален удостоверителен. Според съда процесното становище на директора на ДПП „В.“, макар да изхожда от орган на държавна власт, няма качеството на официален удостоверителен документ, защото не е издаден с нарочната цел да служи за удостоверяване пред неограничен кръг лица на извършените от или пред държавния орган действия в кръга на службата му. Предназначението на документа е да сведе до главния архитект на СО информация, дали поземленият имот попада в границите на защитена територия и позволено ли е съобразно действащите устройствени планове неговото застрояване. Затова е заключил, че се касае за диспозитивен документ, а съдържащите се в него фактически констатации относно имота имат качеството на мотиви, които не представляват направено от органа удостоверяване на факти. По същите съображения съдът е приел за недопустим и иска за установяване неистинността на заповед № С.-Р.-105/01.03.2023 г. на главния архитект на СО, която също е диспозитивен, а не удостоверителен документ. Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради следното: По поставения от жалбоподателката въпрос, в кои случаи съдът следва да даде указания по чл. 129 ГПК, е налице богата, трайна и безпротиворечива съдебна практика, която е в смисъл, че съдът е длъжен да даде указания по реда на чл. 129, ал. 1 ГПК и срок за изпълнението им, когато исковата молба е нередовна, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 127 ГПК или не съдържа приложенията по чл. 128 ГПК. Такова задължение съдът има само когато предявеният иск е процесуално допустим. Когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той прекратява производството по делото, без да извършва действия, с които ищецът да трансформира или измени предявения недопустим иск в допустим такъв. Последното би противоречало на диспозитивното начало и на принципа за равнопоставеност на страните в гражданския процес. Исковата молба по недопустим иск не може да стане редовна, поради което в този случай чл. 129 ГПК е неприложим (в посочения смисъл са напр. определение № 51 от 2021 г. по ч. гр. д. № 881/2021 г. на ВКС, I г. о. и определение № 167 от 2021 г. по ч. гр. д. № 4047/2020 г. на ВКС, IV г. о. и много други). В конкретния случай изводът за недопустимост на иска не произтича от неяснота или несъответствие между обстоятелствената част и формулирания петитум, а се основава на преценката, че документите, чиято неистинност се иска да се установи, са диспозитивни, а не удостоверителни. Разликата между двата вида документи е съществена, тъй като удостоверителните документи установяват извършени от и пред длъжностното лице действия, докато при диспозитивните издателят на документа не установява, а постановява, т.е. разпорежда нещо. С оглед на това, в отлика от удостоверителните документи, които могат да служат за установяване на конкретни факти и обстоятелства, документите, в които е изразено постановление на държавен орган, доказват само, че съдържащото се в тях волеизявление е извършено. При това положение ищцата не би могла с последващи действия в изпълнение на каквито и да е указания на съда да „санира“ вида на процесните документи и да промени извода за липса на правен интерес от воденето на така предявения от нея иск, включително и срещу посочения от нея ответник, който нито оспорва, нито застрашава, нито нарушава правото й на собственост. По изложените съображения следва да се приеме, че въпросът не обосновава допускане до касационно обжалване на въззивното определение. В допълнение към посоченото, частната жалбоподателка не е обосновала наличието и на допълнителните основания за допускане до касация. Това е така, защото липсва посочване на съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която обжалваното определение да противоречи, а твърдените разминавания в цитираната практика на окръжни и апелативни съдилища нямат връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вън от горното, разпоредбата на чл. 129 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване за изясняване на точния й смисъл. Ето защо касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,