Определение № 2295 от 29.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 170/2026 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата Д. Х. срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд.

Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва жалбата. Третите лица помагачи Агенция „Пътна инфраструктура“ и „ДС Травел“ ЕООД не изразяват становище.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от ищцата части, с които са частично отхвърлени предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на основание застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди от телесни увреждания в резултат на пътно-транспортно произшествие.

По спорния във въззивното производство въпрос относно размерите на присъдените обезщетения въззивният съд е приел от фактическа и правна страна, че съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът следва да определи размера на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди по справедливост. С Постановление № 4 от 23.XII.1968 г. на Пленума на ВС, т.1, е прието, че на обезщетение подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, а в раздел 2-ри от същото постановление е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В съдебната практика се приема, че следва да се направи комплексна оценка на вида, броя и характера на уврежданията на здравето, продължителността на лечението и възстановителния период и резултата от тях относно възможностите за пълно възстановяване, настъпили усложнения, интензивността на болките и страданията и тяхната продължителност, момента на настъпване на застрахователното събитие, съотнесен към конкретните икономически условия, нормативно определените лимити за отговорността на застрахователите, възрастта и личността на пострадалия и отражението на деликта върху неговия битов и социален живот, както и всички други специфични, конкретно сочени и установени значими факти и обстоятелства. Икономическите условия и лимитите на застрахователна отговорност не са определящи, а помощни критерии. В този смисъл съдът съобрази, че лимитът на застрахователна отговорност към момента на ПТП за неимуществени вреди е 10 420 000 лв. Показател за икономическите условия с страната е размерът на минималната работна заплата, която към момента на ПТП е била 710 лв. Съобразил е, че към момента на ПТП ищцата е била на 52 години, работела е като старша сестра в Гастроентерологично отделение на МБАЛ - Бургас. Имала е съпътстващи заболявания – стеатоза на черния дроб и жлъчно-каменна болест, както и дегенеративни изменения в опорно-двигателния апарат. Приел е за установено, че в резултат на процесното ПТП ищцата е получила компресионно счупване на първи поясен прешлен с малък откършек предно горната повърхност на тялото му (без отворени рани), кръвонасядане в областта на дясна предмишница, кръвонасядане в областта на двете бедра и кръвонасядане в областта на седалището двустранно. Компресионното счупване на първи поясен прешлен се лекува по преценка на лекуващия екип по два начина според вида и симптоматиката – консервативно - чрез имобилизация и медикаменти или оперативно и с медикаменти. Обичайното възстановяване е за 9-12 месеца до степен годност за физически труд, през който период са налице трайни затруднения на движението на снагата, а кръвонасяданията отзвучават за 2-3 седмици. На 14.12.2022 г. ищцата е претърпяла оперативна интервенция, в периода 20.01.2023 г. - 24.03.2023 г. са били проведени пет прегледа, а периода 04.02.2023 г. - 09.02.2023 г. и рехабилитация с необходимост от чужда помощ. От 21.12.2022 г. до 20.04.2023 г. ищцата е била в отпуск по болест, след което се е върнала на работа, т. е. основният възстановителен период е продължил 4 месеца, след което тя е била годна да полага труд по професията си на медицинска сестра. Намерил е за недоказано наличието на пряка причинно-следствена връзка между произшествието и евентуалното усложняване на съпътстващите заболявания на ищцата, поради което е приел, че тези усложнения не следва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението. Намерил е за недоказано и твърдяното влошаване на емоционалното и психическо състояние в резултат на ПТП. С оглед на това е приел, че физическите и душевни болки при ищцата са били по-силни и изразени непосредствено след ПТП, и за около месец след болничното лечение, но към момента физическите травми са изцяло излекувани, като е налице само остатъчна болка при по-продължително стоене на ищцата права или при натоварване. Ищцата не е развила психично заболяване, а цялостното й психологическо възстановяване ще настъпи с отпадането на болковия синдром. Успешното оперативното лечение при ищцата, което не е било свързано с усложнения, както и последвалата рехабилитация са способствали за по-бързото физическо възстановяване, което при нея е протекло за по-кратък възстановителен период от обичайния. С тези съображения е обосновал извод, че справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди е сумата от 30 000 лв. Намерил е за неоснователни и оплакванията относно размера на обезщетението за имуществени вреди по съображения, че претендираните разходи не се намират в пряка причинно-следствена връзка с необходимото лечение и възстановяване на ищцата от уврежданията при процесното ПТП.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост;

• следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение, да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?

Така поставените въпроси се свеждат до въпроса относно критериите за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

По този въпрос е установена последователна практика, изразена в ППВС № 4/1968 г. и редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят размера на вредата. Определящо е наличието на връзка между съответните обстоятелства и вредата, а не само по себе си видът на обстоятелствата. Тези обстоятелства могат да бъдат от най-различно естество и да имат различна относителна тежест съобразно особеностите на конкретния случай. С оглед на това допустимо е съдът по същество да не съобрази дадени обстоятелства, които, макар и обичайно значими за наличието на вреда в сходни случаи, не са налице в конкретния случай, и обратно – да съобрази обстоятелства, които, макар и да не са сред неизчерпателно посочените в постановлението, в конкретния случай да се намират във връзка с подлежащите на обезщетяване страдания. Въпрос на конкретните особености на случая е и преценката относно тежестта на установените и подлежащи на съобразяване обстоятелства, т. е. преценката на тяхното значение в рамките на общата съвкупност във всеки отделен случай.

На така установената практика изводите на въззивния съд не противоречат, доколкото съдът е съобразил установените в конкретния случай (и релевантни според установените критерии) обстоятелства и е преценил относителната им тежест за настъпването на вредата. Правилността на тази преценка по отношение на кръга и значението на съобразените от въззивния съд обстоятелства, до чието оспорване всъщност се свеждат доводите на жалбоподателя, като въпрос по съществото на спора не подлежи на проверка в настоящата фаза на касационното производство, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато. Независимо от направеното искане на ответника разноски за касационното производство по чл. 78, ал. 3 ГПК не се следват, тъй като от представените писмени доказателства не се установява действителното заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение – приложеното извлечение от банкова сметка, макар и за сума, съвпадаща по размер със сумата по придружаващата фактура, не съдържа дата и основание на плащането, поради което не може да бъде прието за доказателство за заплащането на адвокатско възнаграждение именно по настоящото дело.

С тези мотиви съдът