Определение № 2570 от 21.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3661/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Ц. Б. срещу решение № 56 от 29.04.2024 г. по в.гр.д.№ 54 от 2024 г. на Окръжен съд-Търговище за потвърждаване на решение № 23 от 14.02.2024 г. по гр.д.№ 546 от 2023 г. на Районен съд- Попово, с което:

• на основание чл.108 от Закона за собствеността е признато за установено по отношение на Б. Ц. Б., че М. Б. Н. е собственик на урегулиран поземлен имот *, кад.№ *, с площ от 1380 кв.м., ведно с построените в него жилищна сграда и стопански постройки, в кв.*** по плана на [населено място], общ.О., обл.Т., и Б. Ц. Б. е осъден да предаде владението на този имот на ищцата;

• на основание чл.59 ЗЗД Б. Б. е осъден да заплати на М. Н. сумата от 640 лв., представляваща обезщетение за това, че я е лишил от ползване на горепосочения имот през периода от м.02.2023 г. до 19.09.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.09.2023 г. до окончателното плащане и

• на основание чл.78 ГПК Б. Б. е осъден да заплати на М. Н. разноските по делото.

В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон - основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. Счита ли се начален момент за своене на имота 2007 г., предадено ли е владението на имота от собственичката Г. Б. ?

2. Извършеният от праводателката акт за разпореждане с имота през 2009 г. изключва ли 2007 г. като начален момент за придобивна давност ? В случай че този момент не е признат като начален такъв от съда, следва ли да се изключи тогава при последващо разпореждане с имота от 2009 г. ?

3. Има ли приложение в настоящия казус тълкуването в решение № 180 от 20.03.2024 г. по гр.д.№ 1173 от 2023 г. на ВКС ?

4. Представляват ли действията по поставяне на дограми, правене на дувари, лепене на плочки, частичен ремонт на покрив, заключване на врати и недопускане до имота на други лица, включително и ищцата, неоспорими характеристики на поведение на владелец, както и установена и явно изразена воля за предаване на владение на имот от предишния собственик ?

5. Счита ли се недоказано твърдението на съда в съдебното решение- в случай, че не е установено кои данъци е плащал касаторът преди години със средства на предишната собственичка на имота- за наличието на противовес с намерението му за своене на процесния имот ?

В писмен отговор от 23.08.2024 г. ответницата по жалбата М. Б. Н. поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Моли същото да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо г.о. по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба срещу решението по иска с правно основание чл.108 ЗС е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

Касационната жалба срещу решението по иска с правно основание чл.59 ЗЗД е недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, като постановена срещу решение по облигационен иск с цена на иска под 5000 лв. Поради това в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

За да прецени налице ли са предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по иска с правно основание чл.108 ЗС, настоящият състав на ВКС съобрази следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване на предявените от М. Б. Н. срещу Б. Ц. Б. искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД, като е приел за установено, че ищцата, която е дъщеря на ответника, е придобила процесния имот чрез дарение, извършено с нотариален акт № 119 от 07.05.2009 г., том II, нот.д.№ 319 от 2009 г., от лелята на ответника Г. Б. П.. Със същия нотариален акт Г. П. си е запазила вещното право на ползване върху имота до края на живота си. През 2007 г. ответникът бил допуснат от леля си да живее в имота и след нейната смърт през 2022 г. отказал да го напусне.

Съдът е счел за недоказано направеното от ответника възражение за придобиване на имота по давностно владение, упражнявано непрекъснато в периода от 2007 г. до 2017 г. В тази връзка е цитирал разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС, съгласно която правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Посочил е, че позоваващият се на придобивна давност е длъжен при условията на пълно и главно доказване да установи предпоставките по чл.79, ал.1 ЗС, а именно начален момент и непрекъснатост на владението в продължение на 10 години, в който период фактическата власт е упражнявана явно и необезпокоявано и именно с намерение за своене. Според съда, за придобиване на имот по давност не е достатъчно само упражняването на фактическа власт върху имот, но и открито манифестиране на намерението на владелеца за придобиване на собствеността.

По отношение на това кога ответникът е установил владение върху процесния имот, въззивният съд е приел, че извършеният през 2009 г. от тогавашния собственик Г. П. акт на разпореждане с имота в полза на ищцата изключва 2007 г. като начален момент на придобивна давност от страна на ответника и поради това следва да се прецени дали такова начало е поставено в един по-късен момент. В тази насока са обсъдени показанията на двете групи свидетели, като според свидетелите на ищцовата страна дарителката Г. П. допуснала ответника в имота през 2007 г., тъй като същият нямал къде да живее, той и приятелката му не полагали грижи нито за леля му, нито за имота, както и всички в селото знаели, че имотът е на ищцата. От друга страна, съгласно показанията на водените от ответната страна свидетели ответникът и приятелката му полагали грижи за възрастната жена и поддържали имота, а лелята обещала къщата да бъде за ответника. Съдът е приел, че дори първата група свидетелски показания да бъдат игнорирани, то останалите свидетелски показания не установяват нито воля на предишния собственик за предаване владението на имота на ответника, нито дали и към кой точно момент последният е променил намерението си от това да действа от името и за сметка на собственика- леля му, в намерение да придобие имота за себе си, нито демонстриране на това намерение. Съдебният състав е посочил, че сами по себе си действията на ответника по поддръжка, смяна на дограмата на няколко прозореца на къщата, частичен ремонт на покрив и ограда не доказват промяна в намерението на ответника, тъй като са за удобство на обитателя, а не неоспорими характеристики на поведение на владелец. Освен това, при посоченото обещание на собственика Г. П. „имотът да остане за него“ държателят /какъвто бил ответникът/ субективно продължава да има знание, че правото на собственост не му принадлежи, че упражнява фактическата власт върху вещта със съгласието на собственика и е в очакване за последващо придобиване на това право, което изключва намерението му вещта да се свои преди това. Освен това, сам ответникът е признал, че е плащал данъците за имота със средства и за сметка на леля си, което е в противовес с намерението за своене. Такова намерение за своене ответникът категорично е проявил едва след смъртта на Г. П. през 2022 г. С оглед на това съдът е приел, че не са доказани предпоставките на чл.79, ал.1 ЗС и възражението за придобивна давност е неоснователно.

Предвид на установеното, че ищцата е носител на правото на собственост върху имота и че е била лишена от ответника от правото си да ползва процесния имот през периода от м.02.2023 г. до 19.09.2023 г., съдът е приел, че ответникът й дължи обезщетение за това в установения от вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза размер от 640 лв.

С оглед на гореизложеното първоинстанционното решение е потвърдено изцяло /и по двата предявени иска/, като освен че е изложил горните съображения, въззивният съд е препратил и към мотивите на първата инстанция.

Предвид тези мотиви на съда не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по иска с правно основание чл.108 ЗС по поставените въпроси, поради следното:

Първият и вторият поставени въпроси /Счита ли се начален момент за своене на имота 2007 г., предадено ли е владението на имота от собственичката Г. Б. ? и Извършеният от праводателката акт за разпореждане с имота през 2009 г. изключва ли 2007 г. като начален момент за придобивна давност ? В случай че този момент не е признат като начален такъв от съда, следва ли да се изключи тогава при последващо разпореждане с имота от 2009 г./ не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разяснението в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същите не касаят приложението и тълкуването на конкретна правна норма, а налагат обсъждане на доказателствата по конкретното дело и вземане на становище по правилността на въззивното решение. Тази дейност обаче не се осъществява в производството по чл.288 ГПК. Поради изложеното тези въпроси не могат да обусловят допускане на решението до касационно обжалване.

Третият въпрос /Има ли приложение в настоящия казус тълкуването в решение № 180 от 20.03.2024 г. по гр.д.№ 1173 от 2023 г. на ВКС, ГК, I г.о.?/ също не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване. На първо място, цитираното решение не е обсъждано в атакувания съдебен акт. На следващо място, ако касаторът твърди, че изводите на въззивния съд са в противоречие с това решение на ВКС, е следвало да формулира конкретен правен въпрос, във връзка с който да се извърши проверка за наличие на основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На последно място и за пълнота на изложението следва да се посочи, че няма противоречие между това решение на ВКС и обжалваното решение: В решението на ВКС е прието, че в хипотезата на завладяване на чужд имот упражняването на владение, което е явно демонстрирано спрямо цялото общество, т.е.спрямо всички, представлява демонстриране на намерение за своене и спрямо лицето, което се легитимира като собственик със съответния документ. По настоящото дело обаче не се касае за такава хипотеза /на завладяване на чужд имот/, а за допускане на ответника да ползва имота от тогавашния му собственик Г. П.. Поради това и в съответствие със съдебната практика /включително посоченото решение № 180 от 20.03.2024 г./ въззивният съд е приел, че ответникът е установил фактическа власт върху имота като държател, а не като владелец, поради което, за да трансформира държането си във владение, е следвало да демонстрира пред собственика намерението си да свои този имот.

Четвъртият и петият поставени въпроси /Представляват ли действията по поставяне на дограми, правене на дувари, лепене на плочки, частичен ремонт на покрив, заключване на врати и недопускане до имота на други лица, включително и ищцата, неоспорими характеристики на поведение на владелец, както и установена и явно изразена воля за предаване на владение на имот от предишния собственик ? и Счита ли се недоказано твърдението на съда в съдебното решение- в случай, че не е установено кои данъци е плащал касаторът преди години със средства на предишната собственичка на имота- за наличието на противовес с намерението му за своене на процесния имот ?/ следва да се разгледат заедно, доколкото и двата обобщено представляват питане дали извършени дейности по ремонтирането и стопанисването на имота и плащането на данъци и разходи за него демонстрират намерение за своене и има ли за това намерение значение обстоятелството с чии средства са извършени ремонтните дейности и плащани данъците за имота през годините. По тези въпроси също не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като има практика на ВКС, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика. В нея (например решение № 302 от 24.06.2011 г. по гр.д.№ 1168 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 53 от 03.07.2020 г. по гр.д.№ 1605 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 59 от 09.09.2022 г. по гр.д.№ 3785 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г. о. и др.) е прието, че намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика. Извършването на действия по поддържане и ремонтиране на имота, чрез които се обективира упражняваната фактическа власт, следва да бъде преценявано не изолирано /сами по себе си тези действия са в интерес на ползващото се от имота лице/, а заедно с останалите събрани по делото доказателства, като това дали тези действия представляват демонстриране на намерение за своене на имота винаги е въпрос на конкретна преценка. Отказът да се допусне собственикът в имота или да му се даде ключ може да се приеме за демонстрация на намерение за своене, но то следва да е съчетано с други действия, демонстриращи своене на имота, като правна защита на имота и защита от фактически посегателства, деклариране на свое име пред данъчните власти и др. Декларирането, както и плащането на данъци за имота, сами по себе си също не са достатъчни, за да се докаже своене на имота.

Няма основания тази практика на ВКС да бъде променяна, а и въззивното решение не й противоречи. Напротив, напълно в съответствие с нея, действията на ответника по ремонтиране и поддръжка на имота /частична смяна на дограма, частичен ремонт на покрива на къщата и на оградата/ са преценени от съда в съвкупност с останалите събрани доказателства, включително и с оглед даденото на ответника устното обещание от тогавашния собственик Г. П. къщата да остане за него. Предвид това дадено му обещание е прието, че с извършването на горепосочените ремонтни дейности ответникът не е демонстрирал намерение за своене на имота, а е извършвал тези дейности със съзнанието, че упражнява фактическа власт върху имота за другиго, с очакването, че в бъдеще собственикът ще му прехвърли правото на собственост. По отношение на плащането на данъците съдът е отчел направеното от ответника признание, че до смъртта на Г. П. през 2022 г. данъците са плащани на името на П. и с нейни средства, което още веднъж доказвало, че до 2022 г. ответникът не е имал намерение за своене на имота.

Не е налице и другото посочено от касатора основание за допускане на касационното обжалване на решението по иска с правно основание чл.108 ЗС- очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението по иска с правно основание чл.108 ЗС: Няма вероятност решението в тази му част да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.108 ЗС.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Окръжен съд- Търговище по иска с правно основание чл.108 ЗС не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 22.08.2024 г.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, първо гражданско отделение