Определение № 165 от 25.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2133/2023 г.

Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Л. Д., подадена лично и в качеството му на представляващ „Йес Инвест„ ООД против определение № 2506/10.10.2023г. по ч.гр.д.№ 2278/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение № 9693/11.08.2023 г. по гр.д.№ 9129/2023 г. на СГС и е допуснато обезпечение на исковете, предявени от „Йес Инвест„ ООД, представлявано от управителя А. Д., против жалбоподателя Д. Л. Д., за установяване в отношенията между страните, че договор за особен залог от 20.04.2023 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 3645/20.04.2023 г. на Нотариус с рег. № 53 на НК и район на действие СРС, е нищожен, на няколко предявени в евентуалност основания, чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране изпълнението, предприето по реда на ЗОЗ„, към което е пристъпил Д. Д., в качеството си на заложен кредитор на залогодателя „Йес Инвест„ ООД, със съответно вписване, съгласно чл. 26 ал. 3 ЗОЗ и „ спиране на производството по изпълнително дело № 536/2023 г. на ЧСИ С. Д., рег. № 781 КЧСИ, с район на действие СГС „, образувано при условията на чл. 10 ал. 2 ЗОЗ, при определена за дължима от ищеца парична гаранция от 93 700 лева. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, като се позовава на следното: 1/ съдът се е произнесъл по нередовна частна жалба на „Йес Инвест„ ООД, поради невнесена държавна такса по същата; 2/ съдът не е съобразил депозираната от „Йес Инвест„ ООД, чрез управителя Д. Д. / ответник и настоящ жалбоподател / молба за оттегляне на частната жалба срещу първоинстанционното определение по молбата за допускане на обезпечението; 3/ наложената обезпечителна мярка „спиране на предприетото по реда на ЗОЗ изпълнение„ е недопустима и неподходяща. Последният довод страната аргументира с обстоятелството, че ЗОЗ не предвижда основания и ред за спиране на предприето по реда на ЗОЗ изпълнение, вкл. и поради невъзможност да бъде вписано спирането в ЦРОЗ - арг. от чл. 26 ЗОЗ. Позовава се и на приетото в решение по гр.д.№ 701/2002 г. на V г.о. на ВКС.Жалбоподателят намира, че доколкото пристъпвайки към изпълнение, на основание вписан по ЗОЗ залог, заложният кредитор има правото да извършва сам разпоредителни действия със заложеното имущество, за сметка на залогодателя, то не се касае за изпълнителни действия, а за „извънсъдебно частно изпълнение„. Аргумент страната черпи от чл. 43 ЗОЗ вр. с чл. 638 ТЗ, тъй като първата разпоредба предвижда, че предприето преди откриване производството по несъстоятелност на залогодателя изпълнение по реда на чл. 32 ЗОЗ не се спира, за разлика от предприето от кредитор индивидуално принудително изпълнение по ГПК. Позовава се и на чл. 40 ал. 2 ЗОЗ, която разпоредба предвижда, че третите лица, претендиращи противопоставими права върху отчуждено по реда на глава VІІ ЗОЗ имущество, за вземанията си по чл. 482 от Гражданския процесуален кодекс, както и другите кредитори на залогодателя, не могат да се присъединяват, а могат да наложат запор върху постъпилата, съответно върху останалата след разпределението сума. Изричното уреждане на допустима по ГПК обезпечителна мярка „запор„ в посочената разпоредба, респ. липсата на уредена изрично такава за спиране на предприето по реда на ЗОЗ изпълнение от заложния кредитор, жалбоподателят счита достатъчно да обоснове недопустимост на постановената от въззивния съд, тъй като допустимите обезпечителни мерки законодателят бил уредил изрично и изчерпателно. Ответната страна - „Йес Инвест„ ООД, чрез представляващия го управител А. В. Д. - оспорва частната касационна жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулиран от касатора правен въпрос и необоснованост на допълнителен селективен критерий в някоя от хипотезите на чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК. Оспорва верността на твърдението за нередовност на частната въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното определение за отхвърляне молбата му за обезпечение на висящите искове, тъй като дължимата държавна такса е внесена. Счита, че предвид противоречивите интереси на ответника като физическо лице с тези на дружеството, което представлява заедно и поотделно с управителя А. Д., правилно и в съответствие с формирана практика на ВКС, въззивният съд е изхождал от процесуалните действия на оня управител, който защитава интересите на дружеството в процеса / така определения по ч.т.д.№ 1602/2018 г. на І т.о. и ч.т.д. № 2581/2021 г. на І т.о. на ВКС /. При това, въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че след депозираната от ответника, като представляващ ищцовото дружество, молба за оттегляне на частната въззивна жалба, е депозирана последваща – от представляващия управител А. Д., с която се поддържа подаването й. Изложени са и съображения за несъстоятелността на аргументите на жалбоподателя, относно недопустимост на наложената обезпечителна мярка „ спиране на предприето по чл.32 ЗОЗ изпълнение от заложния кредитор„. Въпреки позоваването на неподходящност на обезпечителната мярка, не са въведени аргументи в такъв смисъл, доколкото неподходящността предполага такива, изводими от вида на обезпечения интерес / в случая – осуетяване на предприето без основание принудително изпълнение срещу имущество на ищеца / и последиците на иначе допустима обезпечителна мярка, като годни да удовлетворят същия, в случай на позитивно за ищеца решение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното определение, ограничени до наложената от въззивния съд обезпечителна мярка „спиране предприето по чл. 32 ЗОЗ изпълнение от заложния кредитор„ и редовността на въззивното производство, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „Йес Инвест„ООД, с предявени в евентуалност установителни искове срещу Д. Л. Д., оспорва действителността на договор за особен залог от 20.04.2023 г., сключен от дружеството, в качеството на залогодател, представлявано от Д. Л. Д. и от последния, в качеството на физическо лице – заложен кредитор, за обезпечаване вземане на същия от допълнителни парични вноски, в размер на 937 000 лева, с падеж 26.04.2023 г.. Нищожността се твърди на няколко евентуални правни основания, като преценката на въззивния съд за вероятна основателност на същите или поне един от тях, не е предмет на въведен с частната жалба довод за неправилност. С исковата молба е претендирано допускане на обезпечителни мерки по висящите искове: спиране предприето по реда на ЗОЗ от заложния кредитор изпълнение и спиране на производството по образувано изпълнително дело, във връзка с вписаното в ЦРОЗ пристъпване към изпълнение по процесния договор за особен залог, на основание чл. 10 ал. 2 ЗОЗ. Довод за недоказаност на предприето изпълнение по реда на ЗОЗ от заложния кредитор и за недоказаност на образувано изпълнително дело, с взискател същия - на каквито основания е отхвърлена молбата на ищеца от първоинстанционния съд, несподелени от въззивния - също не е въведен от жалбоподателя. Въззивният съд е отменил първоинстанционното определение и допуснал исканото обезпечение, като е счел предявените искове за допустими и вероятно основателни, с оглед представените писмени доказателства, в кумулация с определена и парична гаранция по чл. 391 ал. 2 вр. с ал. 1 т. 1 ГПК. Приел е за обоснована обезпечителната нужда, тъй като ако заложният кредитор се разпореди с имуществото на дружеството – ищец, без да е имал основание за това / валидно учредено обезпечение по реда на ЗОЗ /, правната сфера на дружеството би била накърнена и защитата на правата му значително затруднена. Довод за неправилност на извода на въззивния съд, за обоснована обезпечителна нужда, също не е въведен. По арг. от чл. 43 ал. 1 ЗОЗ и чл. 390 ал. 4 ГПК, съдът е приел, че исканата обезпечителна мярка „спиране на предприето по реда на ЗОЗ изпълнение " е допустима и подходяща, тъй като се касае за принудително индивидуално изпълнение – допустим обект на спиране. Коментирал е, че образуваното изпълнително дело, на основание чл. 10 ал. 2 от ЗОЗ – като алтернатива на възможността заложният кредитор сам да се разпореди със заложеното имущество, за сметка на залогодателя - е образувано в съответствие със законовите предпоставки, посочени в нормата. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, а възпроизвежда, вкл. допълва, доводите си от частната жалба, за недопустимост на наложената обезпечителна мярка „спиране на предприето по реда на ЗОЗ изпълнение„. Не сочи дори формално допълнителен селективен критерий, в някоя от хипотезите на чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК, а цитира практика на въззивни – апелативни и окръжни - съдилища и единствено решение на ВКС - № 1084/25.07.2002 г. по гр.д.№ 701/2002 г. на V г.о.. Доколкото съдът следи служебно за недопустимост на атакувания съдебен акт, следва да се съобрази, че невнесена държавна такса по искова молба или жалба не е основание за недопустимост на вече осъществено произнасяне по съществото им и предпоставя единствено саниране на допуснатия процесуален пропуск, вкл. чрез принудително събиране по реда на чл.77 ГПК. В настоящия случай дължимата държавна такса, по частната жалба на ищцовото дружество срещу първоинстанционното определение, е и внесена / стр. 13 по номерацията на въззивното дело /. Правилни са съображенията на ответната страна, основани на формирана практика на касационна инстанция / цитирана по-горе /,че противоречивите интереси на ответника и дружеството – ищец, което същият представлява, налагат съобразяване процесуалните действия на оня органен представител на същото / представляващ го, според дружествения договор заедно и поотделно с ответника /, който защитава интересите на дружеството в конкретното производство /, както е прието в преждепосочените определения /. При това, дори формално, депозираната от Д. Д. молба за оттегляне на частната жалба на „ Йес Инвест“ ООД, коментирана от съда, е последвана от такава, поддържаща подаването й, подадена от управителя А. Д., с което последно процесуално действие, актуално към момента на произнасянето му, въззивният съд е бил длъжен да се съобрази. Неформулирането на правен въпрос е достатъчно за недопускане касационното обжалване, на основанията за селекция по чл. 280 ал.1 и ал. 2 ГПК. Съгласно т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав има правомощието единствено да конкретизира, не и да формулира правния въпрос, относим към решаващите мотиви на атакувания съдебен акт. Дори да се приеме за такъв въпроса - допустима ли е обезпечителна мярка „спиране на предприето по реда на чл. 32 ЗОЗ от заложния кредитор принудително изпълнение„?, то напълно необоснован е допълнителния селективен критерий. Формирана от въззивни инстанции съдебна практика не попада в обхвата на съобразимата по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Посоченото решение по гр.д.№ 701/2002 г. на V г.о. на ВКС е постановено при действието на неактуална, към момента на атакуваното произнасяне от въззивния съд, редакция на чл. 43 ЗОЗ / към ДВ бр.100 от 22.11.1996 г. /. Доколкото жалбоподателят се позовава на тази разпоредба в защита на тезата си, то това е напълно неоснователно, тъй като чл. 43 ал. 1 ЗОЗ не урежда спирането на изпълнение по реда на ЗОЗ, като обезпечителна мярка, а последиците за вече предприето по реда на ЗОЗ принудително изпълнение от последващо открито производство по несъстоятелност на залогодателя, в качеството му на универсално принудително изпълнение, в което по правило подлежат на удовлетворяване всички кредитори на длъжника – залогодател, т.е. разпоредбата урежда конкуренцията между започнало изпълнение по реда на ЗОЗ и производството по несъстоятелност на залогодателя. Логически е неизводим от съдържанието й аргумент, в полза на недопустимост на „спиране предприето по реда на ЗОЗ принудително изпълнение “, като обезпечителна мярка по отношение права на субекти, различни от заложния кредитор. Аналогично е неизводим, какъвто и да било по вид, аргумент в полза на такъв извод и от разпоредбата на чл. 40 ЗОЗ, който урежда правата на трети лица, с противопоставими - по отношение на отчужденото по реда на Глава VІ ЗОЗ заложено имущество - права на вземания по чл. 482 ГПК, запретявайки присъединяването им към предприето от заложен кредитор изпълнение, както и присъединяване на други кредитори на залогодателя / освен тези с права на заложни кредитори, удостоверени в регистъра по реда на ЗОЗ /. Следователно, разпоредбата урежда конкуренцията между правата на регистрирани по реда на ЗОЗ заложни кредитори и други кредитори на залогодателя и този й предмет / видно и от титулуването на разпоредбата / е напълно неотносим към конкретната хипотеза - спиране на предприето по реда на ЗОЗ принудително изпълнение от заложен кредитор. Видно и от известно на настоящия състав определение № 593/11.11.2016 г. на ІІ т.о. на ВКС, обезпечителна мярка „спиране на принудително изпълнение, предприето по реда на ЗОЗ„ е допустима. Частната жалба, като подадена от Д. Д., в качеството на представляващ „Йес Инвест„ООД, е недопустима, по преждеизложените съображения: същият, бидейки самостоятелна страна в производството, с противоречиви на тези на дружеството интереси, не може да го представлява надлежно / арг. от чл. 29 ал. 4 ГПК /. Като подадена от името на дружеството, в чиято полза е постановено въззивното определение, същата е лишена и от правен интерес, дори да не би била санкционирана, като подадена от лице без представителна власт за страната, в конкретния случай. Ответната страна е претендирала присъждане на разноски за настоящото производство, която молба се явява преждевременна, с оглед приетото в т. 5 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Същите подлежат на възмездяване с оглед крайния правен резултат по съществото на материалноправния спор. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение