Определение № 3299 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2146/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Бътерфлай 2003“ ЕООД, гр. Пловдив, срещу определение № 696 от 13.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 415/2025 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора против протоколно определение от 08.01.2025 г. по гр. д. № 219/2022 г. на Асеновградския районен съд, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по гр. д. № 2374/2024 г. по описа на Асеновградския районен съд. Жалбоподателя счита определението за неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с разпоредбите на ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че производството по настоящото дело е образувано по искова молба на „Бътерфлай 2003“ ЕООД против Бачковската Ставропигиална Света обител „Успение Богородично“ – Бачковски манастир, с. Бачково, с която е предявен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР с искане за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на част от имот с идентификатор *** с площ от около 137 кв. м, която част е включена погрешно в КККР на с. Бачково в границите на имот с идентификатор 02974.12.31, собствен на ответника, вместо в собствения на ищеца имот с идентификатор 02974.11.571. В съдебното заседание, проведено на 08.01.2025 г., ответникът е представил съдебно удостоверение, издадено по гр. д. № 2374/2024 г. по описа на Асеновградския районен съд, както и исковата молба, въз основа на която същото е образувано. Предмет на това дело е предявен от ответника по настоящото дело иск за прогласяването на нищожност на договор за покупко-продажба на поземлен имот с идентификатор 02974.11.571, сключен между „Бътерфлай 2003“ ЕООД и ПК „Наркооп“. При тези данни въззивният съд е приел, че производството по гр. д. № 2374/2024 г. се явява с преюдициално значение спрямо исковото производство по гр. д. № 219/2022 г., тъй като от атакуваната по съдебен ред сделка ищецът черпи правата си на собственост по отношение имот с идентификатор 02974.11.571, като принадлежността на правото на собственост върху имота обуславя правния интерес от воденето на настоящото дело. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Задължен ли е съдът да спре производството по делото при преценка на висящ преюдициален спор, когато не е налице идентичност на надлежните страни по двата спора“, и 2. „Съставлява ли отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск в хипотезата на предявен недопустим иск по обуславящото дело по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК“. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. По приложението на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице задължителна съдебна практика, с която въззивният съд изцяло се е съобразил. Според мотивите на ТР № 2//2014 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Константно в практиката на ВКС, включително и в посочената от касатора, се приема, че когато преюдициалното дело е гражданско, необходимо е още да е налице субективен идентитет между страните по него и тези по делото, чийто изход то обуславя, с оглед зачитане на решението по него от съда по обусловеното дело съгласно чл. 297 ГПК. Изискването не е за абсолютна идентичност, а за съвпадане на страните между обусловеното дело и част от страните по обуславящото дело. В случая, в пълно съответствие с цитираната съдебна практика, въззивният състав е установил наличието на субективен идентитет между страните по двете дела („Бътерфлай 2003“ ЕООД е ищец по иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и един от ответниците по иска за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба, по силата на който е придобил собствеността върху имот с идентификатор 02974.11.571, а Бачковската Ставропигиална Света обител „Успение Богородично“ – Бачковски манастир е ответник по първия иск и ищец по втория), както и обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, пряко касаеща основателността на иска по обусловеното дело. Наличието на трайно установена практика на ВКС по поставения въпрос, с която съдът изцяло се е съобразил, изключва необходимостта от допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следващият поставен въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, респ. не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнасял по него. В допълнение следва да се посочи, че с ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че между двете дела – обуславящо и обусловено, е налице такава зависимост, изразяваща се в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването му с решение по съществото на спора. С оглед на това, дали производството по обуславящото дело е допустимо, или не, не се отразява върху задължението на съда да спре производството по разглежданото от него дело до приключването на преюдициалния спор с влязъл в сила съдебен акт. Разрешаването на обуславящия изхода на спора правен въпрос съгласно практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,