Определение № 38 от 08.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3539/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. П. Б. Х. и Н. С. Ф. са обжалвали въззивното решение № 260718/27.05.2021 г. по гр. д. № 720/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, Х-ти състав, с искане то да бъде отменено като неправилно. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК чрез пълномощник - адв. И. М. - А., отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, поради което е допустима. Ответницата по касация Й. Б. И. е подала чрез адв. Б. М. отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 3289/05.08.2019 г. по гр. д. № 13344/2018 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е допусната делба на апартамент с площ 75.46 кв. м. с идентификатор ...........по КККР /на [населено място]/, ведно с прилежаща изба № 1 с площ 10.20 кв. м., 6.12% ид. ч. от общите части на сградата и на правото на строеж, 5.46% ид. ч. от 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху поземления имот, при квоти 5/9 ид. ч. за Й. Б. И., 3/9 ид. ч. за Н. С. Ф. и 1/9 ид. ч. за П. Б. Х.. По делото е установено, че делбеният имот е закупен с н. а. № .../13.07.1999 г. от Б. П. И., В. Р. И. и Н. С. Ф., последната като непълнолетна действаща със съгласието на своята майка П. Б. Х., при равни части. Първоинстанционният съд е приел, че съгласно СК от 1985 г. /отм./, действал към момента на сделката, е съществувал единственият режим на имуществени отношения - законов режим на общност по време на брака между съпрузите. Същевременно обаче, двама от купувачите по сделката- Б. И. и В. И., пред нотариус са договорили, че, макар и съпрузи, всеки от тях ще придобие при равни права дял от процесния имот, т. е. двамата са се съгласили, че е налице трансформация на лични средства и за двамата по равно. Такова съгласие не е забранено от закона и дотолкова, доколкото е изрично записано в нотариалния акт, и отразява действителната воля между купувачите, то следва да бъде тълкувано именно в този смисъл. Б. И. е починал на 28.04.2000 г. и е оставил за наследници по закон съпруга В. И. и две дъщери Й. Б. И. и П. Б. Х.. С оглед настъпилото правоприемство и предвид съдържанието на договора за покупко-продажба, първоинстанционният съд е намерил, че В. И. е прибавила към собствената си 1/3 ид. ч. 1/9 ид. ч., наследена от съпруга ѝ, т. е. придобила е общо 4/9 ид. ч.; Й. И. и П. Х. са придобили, всяка от тях, по 1/9 ид. ч.; Н. Ф. е придобила 1/3 ид. ч., приравнена на 3/9 ид. ч. от имота. С н. а. № ..../17.07.2018 г. В. И. е дарила на дъщеря си Й. И. притежаваните от нея 4/9 ид. ч. от процесния имот. Съобразно така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е допуснал делбата при квоти: 5/9 ид. ч. за Й. И., 3/9 ид. ч. за Н. Ф. и 1/9 ид. ч. за П. Х.. Въззивният съд намерил за неоснователно възражението на П. Х. и Н. Ф., че районният съд не е съобразил характера на съпружеската имуществена общност като бездялова и неправилно е посочил, че през 1999 г. В. И. и Б. И., двамата като съпрузи, от една страна, и от друга страна Н. Ф., са придобили имота при равни части. Твърдението им е, че по тази сделка двамата съпрузи бездялово са придобили 1/2 ид. ч. от имота, а Н. Ф. е придобила другата 1/2 ид. ч., което променя и квотите във съсобствеността. Съдът приел, че според граматическото тълкуване на договора за покупко-продажба продавачът продава имота на три физически лица при равни части. Това означава, че всяко едно от тези три лица придобива по 1/3 ид. ч. Обстоятелството, че първите две са в брак и спрямо тях действа режимът на съпружеската имуществена общност, не означава, че те са загубили личната си правосубектност /чл. 1 и 2 ЗЛС/ и вече са само един правен субект в режим на съпружеска имуществена общност, което да наложи извода, купувачите са само две страни и равните им дялове са по 1/2 ид. ч. Бракът не заличава правоспособността и дееспособността на съпрузите поотделно и не им препятства възможността поотделно да придобиват права, които да влизат в съпружеската имуществена общност. По тези съображения въззивният съд приел, че районният съд е преценил законосъобразно квотите на страните в съсобствеността, поради което потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част. В частта, с която искът за делба е отхвърлен по отношение на В. Р. И. /починала в хода на делото и заместена от процесуалните си правоприемници Й. Б. И. и П. Б. Х./, решението е влязло в сила като необжалвано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и поставят въпроса: когато като страна по сделката са двамата съпрузи и трето лице и в нотариалния акт не са посочени квотите, които се придобиват от купувачите, има ли право съдът да прави тълкуване на волята на страните, различна от изразената в акта. По този въпрос според касаторите е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно от това представят решение № 512/22.11.2010 г. по гр. д. № 1115/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 464/05.08.2010 г. по гр. д. № 1136/2009 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 463/25.05.2010 г. по гр. д. № 1261/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 1239/14.11.2008 г. по гр. д. № 5449/2007 г. на ВКС, II-ро г. о. Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения: Според решение № 512/22.11.2010 г. по гр. д. № 1115/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., на което касаторите се позовават, презумпцията, съдържаща се в разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗС /според която частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното/, намира приложение, само ако в договора, обективиращ осъществяването на основанието, на което вещта е придобита в съсобственост, частите на съсобствениците не са посочени или не могат да бъдат изведени от този договор с оглед неговото естество; при липса на други данни за вътрешните отношения между съсобствениците, дяловете от съсобствената вещ следва да бъдат определени с оглед естеството на основанието, на което е придобита вещта. Същото разрешение е дадено и в решение № 132/21.10.2019 г. по гр. д. № 1139/2019 г. на ВКС, I-во г. о. - чл. 30, ал. 2 ЗС намира приложение тогава, когато основанието, на което е придобита вещта, не сочи какъв обем от права е придобил всеки от съсобствениците и това не може да бъде изведено с оглед естеството на основанието и вътрешните отношения между съсобствениците. В другото решение, на което касаторите се позовават - решение № 464/05.08.2010 г. по гр. д. № 1136/2009 г. на ВКС, III-то г. о., е посочено, че когато общата вещ е придобита по силата на сделка, по която участват повече от едно лица на страната на купувача, не размерът на платената част от цената, а изричната договореност между лицата /изрично в договора или с отделно съглашение/ може да доведе до оборване на презюмираното от закона - чл. 30, ал. 2 ЗС, равенство на придобитите права на купувачите. В разглеждания случай в договора от 1999 г., обективиращ осъществяването на основанието, на което вещта е придобита в съсобственост, частите на съсобствениците са посочени изрично. Записано е, че продавачът - еднолично търговско дружество, продава имота на В. И., Б. И. и Н. Ф. /последната действаща като непълнолетна със съгласието на майка си П. Х./ при равни части. Това означава, че при наличието на трима купувачи всеки от тях придобива по 1/3 ид. ч. от вещта. Изводът в този смисъл, направен от съда в двете инстанции, съответства на съдебната практика, според която частите на придобилите вещта в съсобственост следва да се определят в такъв размер, който е посочен в текста на придобивната сделка. Касаторите се позовават на обстоятелството, че към момента на сключването на договора в сила е режимът на съпружеска имуществена общност, която е бездялова, така че, за да придобият съпрузите отделно и самостоятелно по 1/3 ид. ч., би следвало да е наличен режим на разделност; че към 1999 г. всичко, което съпрузите придобиват, е общо, и не може да се определи в самостоятелни дялове; обстоятелството, че и двамата са записани в договора, не означава, че придобиват повече; имуществото, което придобиват, е точно същото, което биха придобили отново двамата, но ако в нотариалния акт се посочваше името само на единия съпруг, именно поради бездяловата съпружеска имуществена общност. Тези доводи са правнонесъстоятелни и не могат да наложат извод в подкрепа на поддържаната от касаторите теза. Бездяловата съпружеска имуществена общност има за правна последица невъзможност за поделяне на притежаваната при този режим обща вещ и за разпореждане с дела, който съпругът би получил при прекратяване на имуществената общност. Обстоятелството, че съпружеската имуществена общност е бездялова, няма връзка със способността всеки от съпрузите като самостоятелна страна по сделка да придобива определен обем права, нито с факта, че в резултат от това придобиване другият съпруг става съпритежател на придобитата идеална част от вещта. Само ако са налице предпоставките на чл. 21 СК от 1985 г. /отм./, сега чл. 23 СК от 2009 г., може да се приеме, че придобитото представлява вещ под специален режим. Тезата на касаторите не се подкрепя и от становището в решение № 1239/14.11.2008 г. по гр. д. № 5449/2007 г. на ВКС, II-ро г. о., в което е посочено, че според чл. 19, ал. 1 СК /отм./ вещта принадлежи общо на двамата съпрузи, независимо на чие име е придобивната сделка, стига придобиването да е в резултат на съвместен принос. Решаващ в случая е фактът на участие на три лица на страната на купувача, макар двама от тях да са съпрузи, при което положение и при изричния запис в писмения текст на съглашението, че придобиването е при равни части, квотите им са определени в съответствие с разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗС и съдебната практика по приложението ѝ. Не води до извод, различен от формирания от съда в двете инстанции, и приетото в решение № 463/25.05.2010 г. по гр. д. № 1261/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., според което точното прилагане на процесуалния закон изисква въззивната инстанция да разгледа спора по същество, без да изхожда единствено от наведените от въззивника основания за порочност на обжалваното решение; въззивният съд като втора първа инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да направи свои правни изводи по същество на спора, които са резултат от решаваща, а не контролна дейност. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е процедирал в отклонение от тази съдебна практика, тъй като е изложил съображения защо смята, че правата, придобити от тримата купувачи, двама от които са съпрузи, са в размер на по 1/3 ид. ч. за всеки от тях. В обобщение - съответствието на въззивното решение със съдебната практика, както и липсата на изложени съображения как отговорът на поставения въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото, изключват възможността за допускане на касационно обжалване както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 500 лева по договор за правна защита и съдействие № 17281/02.08.2021 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.