Определение № 1773 от 16.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 440/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. Ф. Ш. от [населено място] - чрез адв. С. Р., против решение № 6194 от 15.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 504/2025 г. на Софийски градски съд, ІІ-б състав. С посоченото решение е потвърдено решение № 1433 от 24.02.2022 г. по гр. д. № 66119/2021 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Ж. Ф. Ш. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, че Ж. Ф. Ш. не дължи изпълнение за суми, за които е издаден изпълнителен лист от 23.07.2012 г. по ч. гр. д. № 1833/2012 г. на РС - Хасково и е образувано изп. дело № 20168750400854 по описа на ЧСИ З. З. с рег. № 875, в размер на 9 944.05 лв. - главница по договор за кредит, и 3 438.62 лв. - неолихвяеми вземания, от които 1 961.46 лв. договорна лихва за периода от 28.02.2008 г. до 13.07.2012 г., 721.62 лв. наказателна лихва за периода от 29.04.2011 г. до 13.07.2013 г., 252.54 лв. - заплатена държавна такса, и 503 лв. - юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че „е налице противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и конкретно с т. 1 и т. 3“, респ. че с оглед допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения „решение на ВКС би могло да се отрази на практиката на въззивните състави, с оглед на което възникват следните въпроси“: 1. Когато в мотивите на съдебно решение се сочи, че насрочен, но не осъществен опис на движими вещи не прекъсва давностния срок, а с налагането на запор на трудово възнаграждение, без да е осъществено удържане на суми по него, се прекъсва давностният срок, налице ли е противоречие и как следва да се приложат мотивите на ВКС по извършвани същински изпълнителни действия по смисъла на т. 10 от ТР от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС; 2. Кредитирайки запорно съобщение до работодател, не следва ли съдът да посочи, че при липса на оформена разписка за дата на връчване от кого и на кого това съобщение не поражда правни последици, вместо бланкетно да приеме, че е налице прекъсване на давностния срок; 3. Съдът следва ли да прилага във връзка с чл. 235, ал. 3 от ГПК разпоредбата на чл. 112, ал. 1 от ЗЗД /нов ДВ, бр. 102 от 2020 г., в сила от 02.06.2021 г./, т. е. с изтичането на десет годишна давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването; Видно от доказателствата по делото падежът, който се претендира за задължението, е на 29.04.2011 г., а ИМ по делото е от 19.11.2021 г., и следователно с оглед горепосоченото изменение в ЗЗД съдът да приеме вземането за погасено по давност. В касационната жалба е посочено, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като очевидно неправилно, тъй като е постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „ЕОС Матрикс“ ЕАД (универсален правоприемник на първоначалния ответник „ЕОС Матрикс“ ЕООД) - чрез юрк. М. М., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за недопустимост, съответно за неоснователност, на касационната жалба, като е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК против решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, а бланкетното възражение в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК за недопустимост на жалбата е неоснователно. Производството по в. гр. д № 504/2025 г. е образувано пред Софийски градски съд по подадена от Ж. Ф. Ш. въззивна жалба срещу решение по гр. д. № 66119/2021 г. на Софийски районен съд, след като с решение № 6 от 10.01.2025 г. по т. д. № 300/2025 г. на ВКС, І т. о., е прогласено за нищожно предходно въззивно решение на Софийски градски съд, ІІ-Г състав, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от етапа на устните състезания. При новото разглеждане на делото Софийски градски съд, ІІ-Б състав, е постановил решение № 6194 от 15.10.2025 г., с което е потвърдил обжалваното с въззивната жалба решение, с което е отхвърлен предявеният от Ж. Ф. Ш. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД (преобразувано в хода на процеса в „ЕОС Матрикс“ ЕАД) иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване, че ищцата не дължи изпълнение на задължение за заплащане на парични суми, за които е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1833/2012 г. на Районен съд - Хасково и за принудителното събиране на които е образувано изп. дело № 20168750400854 при ЧСИ З. З., поради изтекла погасителна давност. За да постанови решение в посочения смисъл, съставът на Софийски градски съд е извършил самостоятелен анализ и преценка на фактите и доказателствата по делото и съобразявайки съдържанието на въззивната жалба и на отговора, е приел за установена следната фактическа обстановка по спора: На 23.07.2012 г. е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1833/2012 г. на Районен съд - Хасково, с който Ж. Ф. Байрям (Ш.) и Г. Ю. Ш. са осъдени солидарно да заплатят на „Банка ДСК” ЕАД общо сумата 12 627.13 лв., дължима на основание договор за кредит за текущо потребление от 28.02.2008 г., включваща главница в размер на 9 944.05 лв., ведно със законната лихва от 13.07.2012 г. до окончателното изплащане, 1 961.46 лв. - договорна лихва за периода от 28.02.2008 г. до 13.07.2012 г., 721.62 лв. - наказателна лихва за периода от 29.04.2011 г. до 13.07.2012 г., разноски и юрисконсултско възнаграждение за проведено от банката заповедно производство по чл. 417 ГПК. С подадена до ЧСИ З. З. молба вх. № 187/21.03.2016 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД, легитимирайки се като цесионер по сключен с „Банка ДСК“ ЕАД договор за цесия, е поискало да се образува изпълнително дело за принудително събиране на вземанията по издадения в полза на цедента „Банка ДСК“ ЕАД изпълнителен лист от 23.07.2012 г. Към молбата са приложени преписи от договора за цесия, пълномощно за съобщаване на цесията, уведомление до длъжниците за извършената цесия и изпълнителния лист. С постановление от 25.03.2016 г. ЧСИ З. З. е образувал изп. дело № 854/2016 г. срещу солидарните длъжници Ж. Ф. Ш. и Г. Ю. Ш.. На 18.05.2016 г. на регистрирания постоянен и настоящ адрес на Ж. Ф. Ш. - [населено място], кв. Драгалевци, [улица], е залепено уведомление с указания, че в двуседмичен срок същата може да получи в кантората на ЧСИ З. З. покана за доброволно изпълнение, ведно със заповед за изпълнение. Уведомлението е залепено след удостоверяване от връчителя, че е разговарял на адреса със свекървата на Ж. Ф. Ш. - С. П., която е отказала да получи книжата по изпълнително дело. След изтичане на двуседмичния срок и неявяване на Ж. Ш. Ф. да получи книжата по изпълнителното дело ЧСИ З. З. е съставил констативен протокол от 08.06.2016 г., с който е приел, че поканата за доброволно изпълнение, ведно с приложената заповед за изпълнение, е връчена редовно на адресата - длъжник. С молба от 04.08.2017 г. взискателят „ОТП Факторинг България” ЕАД е поискал да се извърши справка за банковите сметки на длъжниците и при наличие на такива да се наложи запор. Със запорно съобщение от 30.08.2017 г. ЧСИ З. З. е наложил запор върху трудовото възнаграждение на Ж. Ф. Ш., получавано от „Римтехно” ЕООД. На 30.08.2017 г. са изпратени съобщения до различни банки за налагане на запор върху банковите сметки на Ж. Ф. Ш., по повод на които са получени отговори, че запорите са наложени, но липсват налични парични средства по сметките на длъжника. На 11.09.2017 г. Ж. Ф. Ш. е получила уведомление, че е наложен запор върху банковите й сметки във връзка с образуваното при ЧСИ З. З. изп. дело № 854/2016 г. С молба от 13.03.2018 г. взискателят „ОТП Факторинг България” ЕАД отново е поискал да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на Ж. Ф. Ш., получавано от „Римтехно” ЕООД, а с молба от 05.11.2019 г. е поискал да се извърши справка за налични банкови сметки на последната и при установяване на сметки да се наложи запор. На 06.11.2019 г. са изпратени съобщения до други банки за налагане на запор върху банковите сметки на Ж. Ф. Ш., като са получени отговори, че запорите са наложени, но липсват налични парични средства по сметките. На 29.05.2020 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от „ЕОС Матрикс” ЕООД, съдържаща изявление, че дружеството е придобило от „ОТП Факторинг България” ЕАД вземанията, за които е образувано изп. дело № 854/2016 г. на ЧСИ З. З., съгласно сключен договор за цесия (приложен в копие към молбата), и искане за извършване на опис на движими вещи, намиращи се в жилищата на длъжниците. С молба от 07.08.2020 г. „ЕОС Матрикс” ЕООД е поискало от ЧСИ З. З. да връчи на Ж. Ф. Ш. препис от уведомлението за извършената цесия, но поради невъзможност последната да бъде открита на известния по делото адрес, връчването не е осъществено, включително по реда на чл. 47 ГПК. На 26.08.2021 г. съдебният изпълнител е сезиран с молба от Ж. Ф. Ш., която е поискала да й бъдат изпратени копия от книжата по изпълнителното дело, сред които и изпълнителен лист, заповед за изпълнение и покана за доброволно изпълнение. Документите са изпратени на 28.09.2021 г. и според твърденията в исковата молба са получени през м. септември 2021 г. С постановление от 29.11.2021 г. ЧСИ З. З. е спрял изпълнителното дело въз основа на обезпечителна заповед, издадена в исковото производство по чл. 439 ГПК. След преценка на фактите по делото въззивният съдебен състав е приел от правна страна, че заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителният лист от 23.07.2012 г. и е образувано изп. дело № 854/2016 г. по описа на ЧСИ З. З., не е връчена надлежно на ищцата - длъжник през 2016 г., а е получена едва през 2021 г. - така, както се твърди в исковата молба. Изложил е съображения, подкрепени с практика на Върховния касационен съд, че преди да залепи уведомление на адреса в [населено място], кв. Драгалевци, [улица], връчителят не е събрал данни дали ищцата пребивава реално на адреса и не е извършил поне три посещения в рамките на един месец, а е посетил адреса само веднъж и е залепил уведомление след отказ на свекървата на ищцата да получи книжата по изпълнителното дело. За неосъществено е счетено и предприетото през 2020 г. от съдебния изпълнител връчване на покана за доброволно изпълнение с приложен препис от изпълнителния лист с аргумента, че не е извършена справка за актуалния адрес на ищцата към 2020 г. и не е залепено уведомление по чл. 47 ГПК, след като тя не е намерена на известния по изпълнителното дело адрес. Поради липса на данни за надлежно връчване на заповедта в по-ранен момент въззивният съдебен състав е споделил извода на първоинстанционния съд, че заповедта е влязла в сила през м. октомври 2021 г., след като въз основа на подадената до съдебния изпълнител молба ищцата е получила преписи от заповедта и от изпълнителния лист и не е подала възражение в срока по чл. 414 ГПК. Предвид обстоятелството, че исковата молба, с която е предявен искът по чл. 439 ГПК, е постъпила в съда на 19.11.2021 г. - около два месеца след получаване на заповедта с приложения изпълнителен лист, съдебният състав е направил решаващия извод, че приложимата съгласно чл. 117 ЗЗД петгодишна давност за обективираните в съдържанието на заповедта вземания е започнала да тече от стабилизиране на заповедта и не е изтекла към датата на предявяване на иска, поради което искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Въззивният съдебен състав е мотивирал и извод, че дори заповедта за изпълнение да е била връчена надлежно на ищцата през 2016 г., искът по чл. 439 ГПК подлежи на отхвърляне като неоснователен, тъй като давността е прекъсната с отправените от взискателя искания за налагане на запор върху вземания на ищцата и с изпратените във връзка с тях запорни съобщения от 30.08.2017 г. и 06.11.2019 г. Обстоятелството, че по банковите сметки не е имало парични средства, както и евентуално настъпилата перемпция по изпълнителното дело, са преценени като ирелевантни с оглед възприетото в практиката на Върховния касационен съд разрешение, че за прекъсването на давността е от значение активността на взискателя, респ. отправянето от негова страна на искания до съдебния изпълнител за предприемане на действия на принудително изпълнение, и разясненията в Тълкувателно решение № 2/2023 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, че давността се прекъсва и от изпълнителни действия, извършени по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Липсата на предприети след завеждане на делото на 19.11.2021 г. активни действия от взискателя също е счетена за ирелевантна с позоваване на практика на Върховния касационен съд, според която давност не тече в хода на производството по чл. 439 ГПК, като е посочено, че провеждането на принудително изпълнение е препятствано временно от спирането на изпълнителното производство като мярка на обезпечение на иска. За да се произнесе по искането на ищцата - касатор за допускане на касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 504/2025 г., настоящият състав на Върховен касационен съд съобрази следното: Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните доказателства. Посочването на значимия за делото правен въпрос е задължение на касатора, който трябва да обоснове и специфичните за достъпа до касационно обжалване допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Със законодателното изменение на чл. 280, ал. 2 ГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г., като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване са въведени вероятността въззивното решение да е нищожно или недопустимо и очевидната неправилност на решението. В касационната жалба ищцата - касатор се е позовала на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, като е изложила оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение и извършването на действия на принудително изпълнение, довели до прекъсване на погасителната давност за вземането по издадения в полза на кредитора изпълнителен лист, за несъобразяване на постановките в т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 8/21.02.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС (относимо към исковото производство по чл. 422 ГПК) и на разясненията в т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (бездействие на кредитора да предприеме незабавно или в разумен срок действия за събиране на вземането си) до приключване на съдебното дирене в производството по чл. 422 ГПК, съответно чл. 439 ГПК, и неприлагане на разпоредбата на чл. 112, ал. 1 ЗЗД (обн. ДВ бр. 102/2020 г., в сила от 02.06.2021 г.) за вземането, чийто падеж е настъпил на 29.04.2011 г., а исковата молба е подадена на 19.11.2021 г. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е възприето разрешението, че очевидната неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или изводите на въззивния съд по съществото на спора да са формирани в грубо нарушение на правилата на формалната логика и тези пороци да могат да бъдат установени въз основа на мотивите към решението. В конкретния случай въз основа на мотивите към обжалваното решение не се установява въззивният съд да не е приложил императивна правна норма, уреждаща спорното правоотношение, да е приложил отменена законова разпоредба или разпоредба на закона в противоположен на заложения в съдържанието й смисъл, да е нарушил основополагащи принципи и правила на съдопроизводството или да е формирал изводите си по съществото на спора в грубо противоречие с формалната логика. Доводите, с които е аргументирана очевидната неправилност на решението, съвпадат с оплакванията за необоснованост, материална и процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради което произнасянето по тях изисква извършване на касационна проверка по реда на чл. 290 ГПК за наличие на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и с оглед на това те не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че в мотивите към решението въззивният съд не е излагал съображения за неоправдано бездействие от страна на кредитора да предприеме незабавно или в разумен срок принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането, за което са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Изводът, до който е достигнал съдът след преценка на фактите и доказателствата по делото, е в смисъл, че поради допуснати процесуални нарушения в хода на образуваното по инициатива на кредитора изпълнително дело заповедта за изпълнение не е връчена на ищцата в качеството й на длъжник непосредствено след образуване на делото, което е препятствало влизането на заповедта в сила преди м. октомври 2021 г. Така направеният извод кореспондира и с твърденията в исковата молба, възпроизведени впоследствие и във въззивната жалба, че заповедта за изпълнение е получена през м. септември 2021 г. и че едва тогава ищцата е узнала за проведеното срещу нея заповедно производство, а съответно и за образуваното изпълнително производство. Доколко изводът на съда е обоснован, е въпрос от значение за правилността на обжалваното решение, на който може да бъде даден отговор само след допускане на касационно обжалване. В мотивите към решението не се съдържат констатации и изводи за наличие на предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 112, ал. 1 ЗЗД, поради което поддържаният довод за очевидна неправилност на решението вследствие неприлагане на цитираната разпоредба от въззивния съд също не насочва към очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Предвид изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По отношение на обжалваното решение не се установяват и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Формулировката в уводната част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „налице е противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и конкретно т. 1 и т. 3“ не е отнесена към конкретен правен въпрос, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило изхода на делото и противоречи на цитираната задължителна практика на ВКС. В т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК Върховният касационен съд няма правомощия да извежда служебно правния въпрос от значение за изхода на делото, когато такъв не е посочен от касатора. При липса на посочен правен въпрос въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по съображения, че противоречи на формираната с тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължителна съдебна практика. Поставените в изложението въпроси по т. 1 и т. 2 са обвързани с фактите по делото и са насочени към проверка на правилността на обжалваното решение. Отговор на въпросите може да бъде даден след преценка на съдържанието на съответните доказателства, въз основа на които въззивният съд е достигнал до изводи за прекъсване на погасителната давност като последица от прилагане на конкретен изпълнителен способ (запор върху банкови сметки и трудово възнаграждение на длъжника, опис на движими вещи), което изключва възможността въпросите да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същевременно въпросите не съответстват и на мотивите към решението, в които няма направени от въззивния съд констатации, че наложеният запор върху трудовото възнаграждение на ищцата не е последван от удържане на суми от възнаграждението, респ. че насроченият опис на движими вещи не е реализиран, и че запорното съобщение до работодателя не е придружено с разписка за връчване (с отбелязана дата на връчване и посочено име на получател). Произнасянето на въззивния съд, че наложените запори в хода на изпълнителното дело са довели до прекъсване на погасителната давност не противоречи, а съответства на задължителната практика в Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, към която е препратено във връзка с първия въпрос. Третият въпрос от изложението съответства на оплакването в касационната жалба, че в нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК въззивният съд неправилно не е приложил разпоредбата на чл. 112, ал. 1 ЗЗД (ДВ бр. 102/2020 г., в сила от 02.06.2021 г.) при настъпил падеж на вземането, за което са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист, на 29.04.2011 г. и депозирана на 19.11.2021 г. искова молба. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е изследвал предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 112, ал. 1 ЗЗД и не е формирал изводи за нейната приложимост към спорното правоотношение. Поради това касационно обжалване по поставения въпрос, за който не се сочи нито една от специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК допълнителни предпоставки, не би могло да се допусне. По изложените съображения касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 504/2025 г. на Софийски градски съд, ІІ-Б състав, не следва да се допуска и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК ищцата - касатор следва да бъде осъдена на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството по чл. 288 ГПК в размер на сумата 76.69 евро (равностойност на 150 лв.). Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,