Определение № 3039 от 20.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 568/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Богалита трейд“ ЕООД, обективирана в документи вх.н. 10236/21.12.2023г. и вх.н. 9429/28.11.2023 г. по описа на регистратурата на АС – Пловдив, срещу решение № 378 от 09.11.2023 г. по т.д. № 423/2023 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е обезсилено решение № 260012/30.01.2023 г. по т.д. 627/2020г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Богалита трейд“ ЕООД против „Визита трейд къмпани“ ООД и „Кей би си банк България“ ЕАД /с предишно наименование „Райфайзенбанк България“ ЕАД и с настоящ правоприемник „Обединена българска банка“ АД/ иск да се прогласи нищожността на договор за ипотека от 21.04.2003 г., обективиран в нотариален акт вх. н. 6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп - Пловдив, в частта, с която „Визита трейд къмпани“ ООД учредява в полза на „Кей би си банк България“ ЕАД /с предишно наименование „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ ипотека върху свой недвижим имот, тъй като ипотекираният имот - хладилен склад със застроена площ 750.91 кв. м., не съставлява недвижима вещ, а движима вещ, като производството по делото е прекратено в тази му част, и е потвърдено решението в останалата му част, с която са отхвърлени предявените от „Богалита трейд“ ЕООД против „Визита трейд къмпани“ ООД и „Кей би си банк България“ ЕАД /с предишно наименование „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД с настоящ правоприемник „Обединена българска банка“ АД/ искове: за признаване, че не съществува ипотечното право на „Кей би си банк България“ ЕАД /с предишно наименование „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ по договор за ипотека от 21.04.2003 г., обективиран в нотариален акт вх. № 6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп - Пловдив, върху ПИ с площ 3600 кв.м., находящ се в [населено място], Пловдивска област, кв. 2, м. „Бялата пръст“, обозначен на скицата като УПИ /парцел/ III - 30016, поради погасяване на обезпеченото вземане чрез новирането му с анекс № 7/28.12.2009 г. към договор за револвиращ банков кредит от 16.04.2003 г.; за прогласяване нищожността на договор за ипотека от 21.04.2003 г., обективиран в нотариален акт вх. № 6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп - Пловдив, в частта, с която „Визита трейд къмпани“ ООД учредява в полза на „Кей би си банк България“ ЕАД /с предишно наименование „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ ипотека върху свой недвижим имот: хладилен склад със застроена площ 750.91 кв.м., състоящ се от предверие от 62.64 кв.м., приемно отделение от 224.29 кв.м., хладилен тунел от 19.08 кв.м., хладилна камера от 35.59 кв.м., хладилна камера от 202.61 кв.м., хладилна камера от 137.67 кв.м. и покрита рампа от 62.27 кв.м., заедно със съответното право на строеж върху поземления имот, в който е построен складът, а именно: УПИ 03304.11.311, стар идентификатор УПИ III-30016, с площ 3598 кв.м., находящ се в [населено място], Пловдивска област, кв. 2, м. „Бялата пръст“, тъй като ипотекарният длъжник „Визита трейд къмпани“ ООД не е собственик на ипотекирания недвижим имот, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Изтъква, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност. Сочи, че не са обсъдени редица документи, събрани в хода на делото, които са относими към защитната му теза, включително че в резултат на проведено принудително изпълнение срещу ипотекарните длъжници Ж. Г. и Р. Г. е извършено погасяване на задълженията на „Визита трейд къмпани“ ООД, като съдът се е задоволил само да тълкува клаузите на анекс 7, за да обоснове изводът си, че не е налице новиране на дълга с последното съглашение. Оспорва като необоснован изводът на въззивния съд, че се установява право на собственост върху процесната рампа от 62,27 кв.м. въз основа на приложения по делото нотариален акт за учредяване на договорна ипотека с доводи, че рампата е изградена извън обема на хладилния склад с площ от 750,91 кв.м. Позовава се на събрано пред въззивния съд ново доказателство – издадено разрешение за демонтаж на рампата от зам. Кмет на [община], от което се установява, че собственик на рампата не е ипотекарния длъжник. Поддържа, че съдът не е обсъдил и служебно известното му влязло в сила решение по гр.д. 323/2017 г. по описа на ОС – Пловдив, с което се установявало, че „Визита трейд къмпани“ ООД не е собственик на процесните хладилен склад и покрита рампа. Излага, че решението е неправилно и в частта му, с която след обезсилване на първоинстанционното решение е прекратено производството по предявения иск за прогласяване нищожността на договор за ипотека от 21.04.2003 г., обективиран в нотариален акт вх. н. 6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп - Пловдив, в частта, с която „Визита трейд къмпани“ ООД учредява в полза на „Кей би си банк България“ ЕАД /с предишно наименование „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ ипотека върху свой недвижим имот, тъй като ипотекираният имот - хладилен склад със застроена площ 750.91 кв. м., не съставлява недвижима вещ, а е движима вещ, с доводи, че е неправилна преценката на съда, че за него липсва интерес от предявяване на иска. По тези доводи моли решението да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността/наличието на релевантните за спора обстоятелства, в това число и приетите от него нови доказателства? Задължен ли е въззивният съд да мотивира въззивното решение, като обсъди всички направени доводи и възражения на ищеца и въззивник с исковата молба и въззивната жалба, в това число и документите, които установяват датата на изграждане?

2. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да се съобрази със служебно известни влезли в сила решения, касаещи спорната вещ? Допустимо ли е спорът да се пререшава?

3. Когато ищецът твърди нищожност/недействителност на договор за учредяване на ипотека, както и притежавано от него право на собственост върху движимото имущество, за което е учредена ипотеката от друго лице, и представя доказателства, за да обоснове притежанието си и характера на имуществото, вкл. и влезли в сила съдебни решения, като от тези доказателства следва, че на ответника ипотекарен длъжник е отречено правото на собственост, както и че то представлява движимости, следва ли съдът да приеме, че е налице правен интерес от предявяване на иска и да се произнесе по същество, при което да потвърди или отрече твърдяното от ищеца притежание на вещно право и характера на имуществото и нищожността /недействителността на учредената ипотека?

4. Може ли да се цени като доказателство за собственост или придобиване нотариален акт за учредяване на договорна ипотека или същият учредява обезпечение на едно вземане?

5. Ако вещта е изградена преди учредяване на право на строеж, кой е носителят на правото – собственикът на имота или суперфициарят?

6. Налице ли е правен интерес в съответствие с чл. 151 ЗЗД за предявяването на иск за прогласяване на нищожността на договор за ипотека при наличие на влезли в сила решения, установяващи, че на ипотекарния длъжник е отречено правото на собственост върху ипотекираното имущество, както и че то представлява движими вещи?

7. Дали новацията може да бъде тълкувана само от писмен документ, независимо че същият е подписан от страните по чл. 107 ЗЗД, ако в последствие тя се е осъществила реално и в изпълнителното производство и преди това в заповедното производство, ако новият дълг е погасен?

Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, „Обединена Българска банка“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Ответникът по касация, „Визита трейд къмпани“ ООД, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да се произнесе по първия предявен при условията на обективно съединение иск, е приел, че не е налице спор, а и от събраните доказателства се установява, че между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и „Визита трейд къмпани“ ООД е сключен договор за банков кредит на 16.04.2003 г., по силата на който „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД предоставя на „Визита трейд къмпани“ ООД револвиращ кредит в размер до 300 000 евро, който ще се използва за оборотни средства, със срок за погасяване на кредита - 25.04.2005 г., както и че за обезпечаване на вземането на кредитодателя спрямо „Визита трейд къмпани“ ООД с договор от 21.04.2003 г., сключен с нотариален акт № 181, т. 3, дело № 3933/2003 г. на Агенция по вписванията Пловдив, „Богалита трейд“ ЕООД /тогава ООД/ е учредил ипотека върху следния недвижим имот /п.2.1/: ПИ, целият с площ от 3600 кв. м., обозначен по скица като УПИ III - 30016, от кв. 2 по плана на [населено място] - Стопански двор, Пловдивска област при граници: неурегулиран ПИ № 30015 - земеделска земя, УПИ IV - 313, УПИ VIII - 317, УПИ IX - 318 и улица, а кредитополучателят „Визита трейд къмпани“ ООД е учредил ипотека върху следния недвижим имот /п.2.2/: Хладилен склад със застроена площ 750.91 кв. м., състоящ се от предверие от 62.64 кв. м., приемно отделение от 224.29 кв. м., хладилен тунел от 19.08 кв. м., хладилна камера от 35.59 кв. м., хладилна камера от 202.61 кв. м., хладилна камера от 137.67 кв. м. и покрита рампа от 62.27 кв. м., заедно със съответното право на строеж върху поземления имот, в който е построен складът, а именно ПИ, целият с площ от 3600 кв. м., обозначен по скица като УПИ III - 30016, от кв. 2 по плана на [населено място] - Стопански двор, Пловдивска област. Посочил е, че са подписвани поредица от анекси към договора за револвиращ банков кредит от 16.04.2003 г., като относим за предмета на спора е анекс № 7/28.12.2009 г., от който ищецът извежда спорното право по първия предявен иск, а имено, че този анекс е акт на новиране на задължението по договора за банков кредит и с оглед на тази новация ипотечното право на банката спрямо ипотекарния длъжник е погасено.

Подчертал е, че спорът е изцяло с правен характер и се свежда до това дали със сключения анекс № 7/28.12.2009 г. към договор за банков кредит от 16.04.2003 г. е новирано задължението по този договор. Изтъкнал е, че институтът на новацията като способ за погасяване на задълженията е уреден в чл. 107 ЗЗД - задължението се подновява, когато се замени с друго по съглашение с кредитора, като спорът между страните касае приложението на изречение второ на цитираната разпоредба - в такъв случай обезпеченията на старото задължение се запазват за новото, ако лицата, които са ги дали, се съгласят за това. Приел е, че за да се даде отговор на очертания правен спор, следва да се тълкува волята на страните, изразена в посочения анекс № 7/28.12.2009 г. Отчел е, че споразумението е сключено между кредитора, кредитополучателя и трето - физическо лице, като ипотекарен длъжник, като в чл. 1 от преамбюлната част на анекса конкретно са констатирани и страните са постигнали съгласие относно размера на задълженията, произтичащи от договора за банков кредит от 16.04.2003 г. към дата 23.12.2009 г., което е отразено по недвусмислен начин и в чл. 2 от анекса - „Задължението на кредитополучателя към банката, произтичащо от договора за банков кредит, е обезпечено с...“/като подробно са описани дадените обезпечения, включително и обезпечението по НА акт № 181, т. 3, дело № 3933/2003 г. на АВп/, и е постигнато ново лично обезпечение, дадено от ипотекарен длъжник - Ж. Г.. Подчертал е, че в същинската - втора част от споразумението, страните изрично са изразили воля, че „променят клаузи на договора за банков кредит от 16.04.2003 г., както и че непроменените клаузи от договора за банков кредит от 16.04.2003 г. „запазват действието си така, както са били уговорени между страните“ – чл. 14. Посочил е, че с анекса страните, освен че са конкретизирали размера на вземането на банката по договора за кредит от 16.04.2003 г. към момента на сключването на анекса, са уговорили: начин на погасяване на задължението - непогасена главница, произтичащо от договор за банков кредит от 16.04.2003 г. /чл. 7/; че банката опрощава на кредитополучателя задължението за наказателна лихва /чл. 3/; размер на възнаградителната лихва; съответните санкционни последици - санкционни лихви при неизпълнение /чл. 5/. Изтъкнал е, че уговорените нови основни параметри, характерни за договор за банков кредит, функционално се свързват с първоначалния правопораждащ факт - договора за револвиращ банков кредит от 16.04.2003 г., включително и анексите към него, като аргумент в тази насока е и текстът на чл. 2 от анекса „Страните потвърждават, че крайният срок на погасяване на всички дължими по кредита суми е...“.

Посочил е, че разпоредбата на чл. 20 ЗЗД изисква при тълкуване на договорите, съответно на отделни клаузи от договор, да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват, както във връзка едни с други, така и всяка една да се възприема в смисъла, който произтича от целия договор - с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. Счел е, че тълкувана волята на страните, обективирана в анекс № 7/28.12.2009 г., недвусмислено сочи, че тази воля е продължение или функционално, икономически и правно свързана с волята, обективирана в договора за револвиращ банков кредит от 16.04.2003 г., поради което е приел за неоснователен довода на ищеца, че задължението по договора за банков кредит е погасено чрез обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, намерила израз в анекс № 7/28.12.2009 г. Обосновал е извода си с легалната дефиниция на новацията като договор, с който се погасява едно задължение, като се поема ново на негово място - с нов предмет или на ново основание. Позовал се е на утвърдени теория и практика и посочил, че обективното подновяване е договор, при който длъжникът и кредиторът остават същите, но новото правоотношение/ задължение се отличава от старото с оглед на съществени елементи /напр. промяна на обекта на старото правоотношение; промяна на основанието/. Заключил е, че в случая не се касае нито за промяна на обекта на правоотношението, възникнало по силата на договора за банков кредит от 16.04.2003 г., нито за промяна на основанието. Споделил е цитираната с акта съдебна практика, с която се приема, че новация не е налице, когато се подновяват или изменят елементи от договора - какъвто е настоящият случай, както и че способите за преструктуриране на даден кредит, включително разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг, не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД, която за да е релевантна, трябва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път. Допълнил е, че тезата на ищеца, че се касае за „промяна на предмета“, тъй като кредитът се е трансформирал от револвиращ в „обикновен с погасителен план“, не намира нито правна, нито икономическа обоснованост. Изложил е, че при револвиращия кредит усвояването може да става многократно в рамките на предоставения лимит, текущо се заплащат лихвите, а главницата се дължи на уговорения краен срок, а при стандартния кредит сумата се усвоява еднократно от кредитополучателя, а кредитът се погасява с месечни погасителни вноски, включващи главница и лихва. Изтъкнал е, че и в двата случая „предметът“ на финансовата операция /съответния договор за кредит/ е парични средства със задължение за връщане на главницата, ведно с възнаградителна лихва. Допълнил е, че предвиденото с анекс № 7 разсрочено плащане /което може да има характер на погасителен план/ означава само промяна на начина на изпълнение на задължението от страна на кредитополучателя, но не и ново задължение, нов предмет или ново основание. Подчертал е, че твърдението на жалбоподателя за промяна на срока за погасяване на задължението е несъответно на клаузите на договора за кредит, тъй като в чл. 2 е обективирано насрещно съвпадение на волята на страните за запазване крайния срок за погасяване на задължението /уговорен в чл. 3 от предходен анекс № 6 от 25.08.2008 г./. Изтъкнал е, че съвсем ясно в анекс № 7/28.12.2009 г. е посочено, че същият се отнася именно към договор за банков револвиращ кредит от 16.04.2003 г. и изменя отделни клаузи от него /касаещи начина на изпълнение на задължението от кредитополучателя/, без с него да се поема нов дълг, погасяващ съществуващо задължение. Обобщил е, че договорът за кредит от 16.04.2003 г. и анекс № 7/28.12.2009 г. към него обективират едно единствено договорно правоотношение, като допълнителното споразумение отразява само актуализация на интересите на страните. Посочил е, че е вярно, че в клаузи от анекс № 7/28.12.2009 г. се съдържа позоваване на института на новацията - чл.1.1 и чл.1.2, но счел волята, обективирана от страните чрез израза „да се запазят и да продължат да обезпечават кредитното отношение, което страните ще уредят в настоящия анекс № 7“, за допълнителен аргумент за единство и взаимна свързаност между основния договор от 2003 г. и анекс №7 и че последният акт е етап от развитието на правоотношенията, възникнали по повод договора за банков кредит от 2003 г., а не нововъзникнало правоотношение. Допълнил е, че самото позоваване на правната норма не променя правната природа на анекс № 7 по вече изложените съображения - при тълкуване волята на страните, липсва изразена воля за новиране на задълженията, както и за поемане на задължение с нов предмет или основание, респективно за погасяване на съществуващите задължения. Счел е за неоснователен довода на ищеца „Богалита трейд“ ЕООД, че като собственик на имота по силата на прогласената нищожност по съдебен ред с решение № 1488/30.04.2015 г., постановено по т.д. № 710/2015 г. на Окръжен съд - Пловдив, не е давал съгласие „имотът да обезпечава новираното задължение“, по изложените мотиви, че не е налице новирано задължение, а с анекс № 7/28.12.2009 г. страните само преуреждат отношенията си, произтичащи от за банков кредит от 16.04.2003 г., а в пункт 2 от НА № 181, т. 3, дело № 3933/2003 г. на АВп изрично е уговорено, че обезпеченията, предмет на НА, включително и това, дадено от „Богалита трейд“ /тогава ООД/, са „за обезпечаване на коя да е част от кредита, предоставен на „Визита трейд“ ООД по договор за банков кредит от 16.04.2003 г., включително и на анексите в случаи на разсрочване на кредита. Добавил е, че промяната в собствеността на ипотекирания имот не рефлектира върху правата на ипотекарния кредитор, доколкото ипотеката следва собствеността. По тези доводи е приел за неоснователен първия предявен иск – за установяване, че не съществува ипотечното право на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД по договор за ипотека от 21.04.2003 г., обективиран в нотариален акт вх.№ 6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп - Пловдив, поради погасяване на обезпеченото вземане чрез новирането му с анекс № 7/28.12.2009 г. към договор за револвиращ банков кредит от 16.04.2003 г.

Въззивният съд е споделил извода на окръжния съд за неоснователност на втория предявен иск - за прогласяване нищожността на договор за ипотека от 21.04.2003 г., обективиран в нотариален акт вх. № 6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп - Пловдив, в частта, с която „Визита трейд къмпани“ ООД учредява в полза на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД ипотека върху недвижим имот, тъй като ипотекарният длъжник „Визита трейд къмпани“ ООД не е собственик на ипотекирания недвижим имот, а собствеността принадлежала на ищеца. Посочил е, че този иск на първо място се основава на твърдение за вписан отказ от страна на „Визита трейд къмпани“ ООД от учреденото му право на строеж, за което по делото е представена справка по лице за вписвания, отбелязвания и заличавания по партидата на „Визита трейд къмпани“ ООД, видно от която в имотния регистър на 09.01.2017 г. е вписан отказ от учреденото право на строеж на хладилен склад, като „условие“ е посочено „декларация за отказ към НА т. 40, № 148/1998 г.“ Отчел е, че като легитимиращи правото на собственост на „Визита трейд къмпани“ ООД върху имота по пункт. 2.2. от НА вх. № 6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп - Пловдив, в същия НА са посочени: нотариален акт за учредяване право на строеж № 73/23.11.1998 г., акт № 148, т.40; акт за узаконяване № 18/21.06.1999 г.; разрешение за строеж № 71/22.06.1999 г., включително и решение на ОС на съдружниците на „Визита трейд къмпани“ ООД от 07.04.2003 г. за учредяване на ипотека върху недвижимия имот. Счел е, че сключената по нотариален ред и в предвидената форма нотариална сделка имплицитно включва и констатация за удостоверено право на собственост, включително и за годен предмет на ипотека - или завършеност на обекта, за какъвто е учредено право на строеж. Посочил е, че актът за узаконяване № 18/21.06.1999 г. /приложен с ОИМ/ е издаден на основание чл. 162 ЗТСУ /отм. ДВ бр. 1/02.01.2001 г., в сила от 31.03.2001 г./, съгласно която норма, незаконните строежи не се премахват, ако органите на Дирекцията за национален строителен контрол установят, че са допустими по действащите застроителни и регулационни планове, без да е необходимо тяхното изменение, и съответстват на нормите за проектиране и строителство. Приел е, че строежите се узаконяват на името на собственика на земята, съответно на името на лицето, което има право на строеж, като преди узаконяването се заплаща такса в размер, определен от Министерския съвет. Счел е, че се касае за първоначално незаконен строеж, поради която причина и разрешението за строеж хронологично следва датата на издаване на акта за узаконяване. Изтъкнал е, че относимата за спора доказателствена сила на акта за узаконяване № 18/21.06.1999 г. е тази, че същият е издаден на името на „Визита трейд къмпани“ ООД; съдържа констатация, че „незаконно направеното е допустимо“ и в него е отразено че същото дружество /„нарушителят“/ е заплатило „наложените глоби“. Формирал е извод, че от документа следва, че към 21.06.1999 г. правото на строеж, макар и незаконно, но узаконено по съответния ред, е било реализирано, което води до промяна статута на реализиралия го субект - от суперфицияр в собственик, или към момента на учредяване на ипотеката с нотариален акт вх. № 6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп - Пловдив „Визита трейд къмпани“ ООД притежава качеството на собственик, а не на суперфицияр, при което последващ отказ - едва през 2017 г., от „право на строеж“, което вече се е трансформирало в право на собственост, не променя качеството на субекта на собственик, нито води до последиците от отказ от право на строеж - приращение в полза на собственика на земята.

Въззивният съд е приел, че второто основание, въведено от ищеца като отричащо качеството на ипотекарния длъжник „Визита трейд къмпани“ ООД на собственик на имота по п.2.2 от нотариалния акт за учредяване на ипотека, се извежда от представени с исковата молба два договора за покупко-продажба с дати 17.04.2002 г. и 28.01.2003 г., по първия от които продавач е „Визита трейд къмпани“ ООД, а купувач „БАКБ“ АД, а по втория - продавач е „БАКБ“ АД и купувач -„Богалита трейд“ ООД, с предмет на двата договора: „дълготрайни материални активи-съоръжения, монтирани като разглобяем хладилен склад“, като и в двата договора се препраща към неразделна част - опис. Счел е, че начина, по който са описани активите в двата описа, определя същите като движими вещи - например: „хладилни панели и окомплектовки...“; „хладилно оборудване - компресорно-кондензаторен апарат“ и др. Изтъкнал е, че ако с документите ищецът цели да установи прехвърляне правото на собственост на обекта, описан в п.2.2 от Нотариален акт вх. №6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп - Пловдив - хладилен склад със застроена площ 750.91 кв. м., състоящ се от предверие от 62.64 кв. м., приемно отделение от 224.29 кв. м., хладилен тунел от 19.08 кв. м., хладилна камера от 35.59 кв. м., хладилна камера от 202.61 кв. м., хладилна камера от 137.67 кв. м. и покрита рампа от 62.27 кв. м., заедно със съответното право на строеж върху поземления имот - то липсва идентичност между предмета на продажбата по двата договора за покупко- продажба от 17.04.2002г. и 28.01.2003г. и обекта - описан в п. 2.2 от нотариалния акт. Споделил е изводите на окръжния съд, че описаният обект на ипотеката - п. 2.2 от нотариалния акт, притежава индивидуализиращите белези и статут на недвижим имот. Счел е, че статутът на този обект - строеж - т.е. недвижим имот, е установен от обсъдения акт за узаконяване № 18/21.06.1999 г. Подчертал е, че макар да се касае за разглобяемо съоръжение, е налице различие между термините „разглобяемо съоръжение“ и „преместваемо съоръжение“ /движима вещ/, като след реализацията - „сглобяване“ на разглобяемото съоръжение, същото придобива статута на прикрепено трайно към земята от действието на човека - или недвижима вещ по смисъла на общата разпоредба - чл. 110, ал. 1 ЗС, както и по смисъла на специалните разпоредби - пар.1, т.1Б от ДР ЗКИР - „сграда“ или „постройка“ е самостоятелен строеж, трайно прикрепен към земята, с отделени от външната среда организирани вътрешни пространства и с функционално предназначение съгласно класификатора, определен с наредбата по чл. 31 /Наредба относно съдържанието, условията и редът за създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри/. Обосновал е извода си и с позоваване на приетото заключение по съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните /включително и разясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание на 08.10.2021 г./. Обобщил е, че ако ищцовото твърдение е, че с посочените договори за покупко-продажба от 2002 г. и 2003 г. е осъществено прехвърляне на обекта по п. 2.2. от нотариалния акт, то тези договори не пораждат транслативен ефект, поради неспазване на формалния ред за това. По тези мотиви е приел за неоснователен предявения иск за прогласяване нищожността на договор за ипотека от 21.04.2003 г., обективиран в нотариален акт вх. №6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп - Пловдив, в частта, с която „Визита трейд къмпани“ ООД учредява в полза на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД ипотека върху недвижим имот, тъй като ипотекарният длъжник „Визита трейд къмпани“ ООД не е собственик на ипотекирания имот, а собствеността принадлежала на ищеца.

По предявения трети евентуален иск - да се прогласи нищожността на договор за ипотека от 21.04.2003 г., обективиран в нотариален акт вх. № 6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп в частта, с която „Визита трейд къмпани“ ООД учредява в полза на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД ипотека върху свой недвижим имот, тъй като ипотекираният имот хладилен склад със застроена площ 750.91 кв. м. не съставлява недвижима вещ, а движима вещ - хладилно съоръжение, е счел, че ищецът „Богалита Трейд“ ЕООД упражнява/брани/ чужди права при отсъствие на основание за това. Посочил е, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на този иск, което се явява абсолютна положителна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск, като е добавил, че дори да е налице свързаност между двете дружества - „Богалита Трейд“ ЕООД и „Визита трейд къмпани“ ООД, то те са самостоятелни и различни правни субекти, поради което е приел този иск за недопустим и обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която искът е разгледан и отхвърлен като неоснователен.

В останалата част е потвърдил първоинстанционното решение като правилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият поставен от касатора процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото относими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема счетените за допустими искове за неоснователни, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви по всички правнорелевантни твърдения на страните, от които зависи правилното решаване на съдебния спор, обсъдил е събраните относими доказателства в тяхната съвкупност и е обосновал както фактическите, така и правните си изводи. Пред въззивната инстанция са събрани като „нови“ писмени доказателства: две молби от ищеца до [община] вх.н. 53-98-1/23.02.2023 г. и вх.н. 53-98-1/23.02.2023 г. за демонтиране на предпазен екран; писмо от [община] от 23.03.2023 г. и известие за доставка от 07.03.2023 г.; придружително писмо изх.н. 50046/02.06.2023 г. по изп.д. 1434/2021 г. по описа на ЧСИ – Г.; определение от 11.05.2020 г. по дело 704/2020 г. по описа на ПОС, с което е прекратено производството по делото и върнато на ЧСИ за произнасяне по две молби на „Богалита трейд“ ЕООД, и решение от 01.11.2016 г. по дело 3477/2015 г. по описа на РС – Пловдив, с което е уважен в едната му част и отхвърлен в другата иск по чл. 440 ГПК, предявен от ищеца „Богалита трейд“ ЕООД срещу единият от ответниците по настоящото дело - „Визита трейд къмпани“ ООД. Никое от тези доказателствата не е относимо към очертания от ищеца и разгледан от въззивния съд предмет на делото, нито към релевантните факти, на които ищецът е основал претенциите си до съда, поради което и необсъждането на тези доказателства от въззивния съд с обжалвания съдебен акт не е отклонение от горецитираната задължителна съдебна практика. Неотносими към заявеното от ищеца основание на предявените искове са и посочените в изложението документи, касаещи евентуални плащания и провеждано принудително изпълнение срещу физически лица, дали на самостоятелно основание обезпечение за гарантиране изпълнението на процесния договор за кредит. Съдът е изложил подробни мотиви и обсъдил всички събрани по делото относими доказателства във връзка с извода му за реализирано право на строеж – хладилен склад, узаконен с акт за узаконяване № 18/21.06.1999 г., включително е отговорил на доводите и възраженията на ищеца във връзка с тези доказателства, поради което и по втората част на въпроса не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по същия няма да бъде допуснато касационно обжалване.

Вторият поставен от касатора процесуален въпрос не е обсъждан и не е обусловил волята на въззивния съд, като нито страните са се позовавали пред въззивния съд във връзка с чл. 155 ГПК на служебно известни за съда факти, нито въззивният съд им е съобщавал за такива, включително за съдебни решения, не е приемал и че може да пререшава спор, решен с влязло в сила решение, поради което доколкото въпросът не покрива общия критерий да е обуславящ, по същия не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Третият въпрос е относим към правните изводи на въззивния съд досежно счетения за недопустим иск за установяване нищожност на процесния договор за ипотека по причина, че ипотеката е учредена върху движими вещи, но е некоректно обвързан с изложените от ищеца доводи, че е собственик на имуществото, въз основа на които негови твърдения е предявен вторият иск, разгледан по същество от въззивния съд. По претенцията на ищеца за прогласяване нищожността на договор за ипотека от 21.04.2003г., обективиран в нотариален акт вх. №6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп - Пловдив, в частта, с която „Визита трейд къмпани“ ООД учредява в полза на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД ипотека върху недвижим имот, тъй като ипотекарният длъжник „Визита трейд къмпани“ ООД не е собственик на ипотекирания имот, а собствеността принадлежала на ищеца, въззивният съд се е произнесъл по същество, като е обсъдил всички въведени от ищеца релевантни факти, на които е основал иска си, включително твърденията му, че хладилният склад като съвкупност от движими вещи е продаден от ответника „Визита трейд къмпани“ ООД на трето лице, което ги е прехвърлило на ищеца, като съдът е отрекъл хладилният склад, узаконен строеж/сграда, да е движимост и да може да бъде обект на прехвърляне с писмен договор, без спазване на изискванията за сключване на сделката в изискуемата от закона форма на НА. Правен интерес, противно на въведените с въпроса фактически твърдения, е отречен от въззивния съд само по предявения иск, с който не се отричат правата на собственост на ответника „Визита трейд къмпани“ ООД над ипотекираните вещи, а се твърди, че ипотеката е нищожна, защото е договорена за движими вещи. По тези доводи и доколкото въпросът излиза извън решаващата дейност на въззивния съд, последният не може да обоснове допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

По поставения от касатора четвърти въпрос също не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. На първо място, въззивният съд не е приемал, че правата на ответника „Визита трейд къмпани“ ООД върху процесния склад се установяват само от представения по делото договор за учредяване на ипотека, обективиран в НА вх. № 6215/21.04.2003 г., № 181, т. 3, д. 3933/2003 г. на АВп – Пловдив, а е зачел удостоверените в същия НА документи, представени на нотариуса при нотариалното изповядване на сделката: нотариален акт за учредяване право на строеж № 73/23.11.1998 г., акт № 148, т.40; акт за узаконяване № 18/21.06.1999 г.; разрешение за строеж № 71/22.06.1999 г., включително и решение на ОС на съдружниците на „Визита трейд къмпани“ ООД от 07.04.2003 г. за учредяване на ипотека върху недвижимия имот, взел е предвид вписванията по партидата на „Визита трейд къмпани“ ООД и събрания като писмено доказателство акт за узаконяване № 18/21.06.1999 г., и при съвкупното обсъждане на всички доказателства е счел, че твърденията на ищеца, че не ответникът, а той е собственик на ипотекирания имот, не се установяват по делото. На второ място, изложеният от въззивния съд правен извод, че сключената по нотариален ред и в предвидената форма нотариална сделка имплицитно включва и констатация за удостоверено право на собственост, е съответен на установената съдебна практика, намерила отражение в тълкувателните мотиви към ТР № 11 от 21.08.2013 г. по т.д. 11/2012 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 101 от 16.07.2018 г. по гр.д. 467/2017 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, с която се приема, че законът предвижда задължение за нотариуса при съставянето на нотариален акт за сделка - чл. 586, ал. 1 ГПК, да извърши проверка за правата на молителя, която се основава на представени пред него документи, и при оспорване тежестта за доказване е на оспорилата акта страна. Наличието на утвърдена съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил, изключва допускането на въззивното решение до касация при допълнително сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като касаторът сам не се позовава на съдебна практика по този въпрос.

Поставените от касатора въпроси под номер пет и шест излизат извън решаващата дейност на въззивния съд и не съответстват на фактическите и правни изводи на съда. Въззивният съд не е приемал, че процесната сграда – хладилен склад, е изградена преди да бъде учредено право на строеж. Напротив, изрично е посочил, че приема, че правото на строеж е учредено с нотариален акт за учредяване право на строеж № 73/23.11.1998 г., акт № 148, т. 40, и е реализирано преди издаване на акт за узаконяване № 18/21.06.1999 г. Въззивният съд не е приемал и че са налице влезли в сила решения, установяващи, че на ипотекарния длъжник е отречено правото на собственост върху ипотекираното имущество, както и че то представлява движими вещи, а напротив, въз основа на извършен подробен анализ на събраните по делото доказателства е счел, че се установява, че ответникът е собственик на ипотекирания склад и че последният е сграда, узаконен строеж. По тези мотиви и доколкото въпросите не покриват общият селективен критерий – да са обусловили изводите на въззивния съд, по същите не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Формулираният от касатора седми въпрос също не съответства на изводите на въззивния съд – съдът не е приемал, че новацията „впоследствие … се е осъществила реално и в изпълнителното производство и преди това в заповедното производство, ако новият дълг е погасен“. Касаторът и не е обяснил на какво основава тези си невъзприети от въззивния съд фактически и правни твърдения. Същите не са заявени като основание на претенциите на ищеца с исковата молба, поради което и не са част от предмета на делото. Дори въпросът да бъде прецезиран във връзка с оплакванията на касатора за неправилност на извода на въззивния съд, че със сключения анекс № 7/28.12.2009 г. не е новирано задължението на ответника по договора за банков кредит от 16.04.2003 г., то по въпроса за установяване действителната воля на страните по сключено между тях съглашение е налице утвърдена съдебна практика на ВКС, обективирана в редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения като: решение № 74 от 09.07.2019 г. по т.д. 1698/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 215 от 21.03.2018 г. по т.д. 2233/2016 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 67 от 30.07.2014 г. по т.д. 1843/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 132 от 20.12.2016 г. по т.д. 772/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 74 от 09.07.2019 г. по т.д. 1698/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, съобразно която на тълкуване подлежи неясна или двусмислена договорна клауза и такава, по която има спор между страните, като съдът при тази си дейност е длъжен да се съобрази с изявената, а не с предполагаемата воля на страните, и не може да подмени нейното съдържание. При издирване на действителната обща воля, отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една от тях в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Въззивният съд не се е отклонил от цитираните правила, а несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд действително съдържание на волята на страните по анекс № 7/28.12.2009 г., не е основание за допускане на решението до касация съобразно разясненията, дадени с ТР 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски имат ответниците по касация. Искане за присъждане на разноски е заявил ответникът „Обединена Българска банка“ АД. Има право на такива на основание чл. 78, ал. 8 ГПК за представляването му от юрисконсулт в размер на сумата 300 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение