Определение № 1370 от 31.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4833/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Д. Б. М. и насрещна касационна жалба на ответника „Водоснабдяване и канализация“ ООД - [населено място] срещу решение № 205/06.07.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 272/2022 г. на Пернишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260075/25.02.2022 г. по гр. дело № 1836/2020 г. на Пернишкия районен съд, ответното дружество е осъдено, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на ищцата сумата 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – стрес, психическо и емоционално натоварване, вследствие на неизпълнение на задължение за предоставяне на ВиК-услуги до притежавания от ищцата водоснабден имот, находящ се в [населено място],[жк], [улица], с аб. № 5048174, в периода 18.11.2019 г. - 01.04.2020 г., ведно със законната лихва (обезщетение за забава) от 01.04.2020 г. до окончателното ѝ изплащане; както и сумата 18.61 лв., представляваща също обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 18.11.2019 г. - 30.03.2020 г.; като исковете са отхвърлени до пълните им предявени размери, съответно: за разликата над сумата 500 лв. до сумата 5 005 лв. и за разликата над сумата 18.61 лв. до сумата 37.50 лв.; в тежест и на двете страни са възложени разноски за първоинстанционното производство по делото. Ищцата обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът – в осъдителната. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът не е подал отговор на касационната жалба на ищцата. В подадения от последната отговор се излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ответника, както и за неоснователност на тази жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищцата М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) в светлината на отговора на тълкувателно решение (ТР) № 4/2012 от 29.01.2013 г. на ОСГТК на ВКС, че неимуществените вреди са могли да бъдат предвидени от обществения снабдител при пораждане на задължението, следва ли същият да носи отговорност заради това, че не ги е предвидил и не е предприел необходимите адекватни действия за предотвратяването им; 2) задължен ли е въззивният съд при прилагане на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД да анализира и определи значението и тежестта на всяко конкретно обстоятелство, което обуславя размера на обезщетението за неимуществени вреди, и по-специално – на тези от тях, които би трябвало съдът да изведе като специфични за интензитета на увреждането; 3) изброяването на установените обстоятелства, без определяне на тяхното значение поотделно и в тяхната съвкупност, има ли декларативен характер и обуславя ли липсата на мотиви към решението, предвид указанията в т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г.; и 4) следва ли въззивният съд да обсъди и да се произнесе в решението си по всички доказателства и оплаквания за неправилност, изнесени във въззивната жалба, като изнесе мотиви, защо не кредитира някои от тях или ги приема за недостоверни и неоснователни, или може да извърши това селективно. Жалбоподателката-ищца навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВС и ВКС, и конкретно: първият въпрос – с ТР № 4/2012 от 29.01.2013 г. на ОСГТК на ВКС, вторият и третият въпрос – с решение № 377/22.06.2010 г. по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 20/31.01.2014 г. по гр. дело № 4907/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 230/04.12.2017 г. по гр. дело № 4874/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 179/09.01.2019 г. по гр. дело № 4551/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 158/17.01.2019 г. по гр. дело № 299/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г.; и четвъртият въпрос – с решение № 75/20.06.2016 г. по търг. дело № 1608/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 65/30.07.2014 г. по търг. дело № 1656/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ищцата поддържа и че в обжалваната от нея част въззивното решение било очевидно неправилно, като във връзка с това поддържано от нея основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, преповтаря част от общите си оплаквания си в касационната жалба за неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, на правните изводи на окръжния съд за неоснователност на твърденията и доводите ѝ за неизпълнение на едното от двете процесни договорни задължение на ответното дружество – за непрекъснатост на водоснабдяването на процесния ѝ имот през процесния период. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответното дружество, като основание за допускане на касационното обжалване се сочат разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и се твърди, че въззивният съд се произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, и който въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението обаче не е формулиран такъв материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Вместо това дружеството-касатор преповтаря част от оплакванията си в касационната жалба за неправилност, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, на правните изводи на окръжния съд за неизпълнение на договорното му задължение за водоснабдяване на процесния имот на ищцата с питейна вода с определено качество през процесния период, като в тази връзка дружеството-жалбоподател се позовава на ТР № 4/2012 от 29.01.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 262/11.05.2010 г. по гр. дело № 1155/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквито единствено е навело дружеството-касатор в случая) представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на посочените в случая от дружеството-касатор допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК би могло да бъде установено, само ако той е извел и формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, по които се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси (един или повече) действително са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При липса, както в случая, на формулирани такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК в изложението на дружеството-жалбоподател, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК не може да бъде извършена. Не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. При извършената служебна преценка настоящият съдебен състав намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, а и страните не навеждат такива оплаквания и доводи, като ответникът не сочи и то да е очевидно неправилно. Предвид гореизложеното съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на атакуваната от ответното дружество осъдителна част на въззивното решение, с която предявените по делото искове са частично уважени. Както поддържа и самата ищца, съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В случая, за да достигне до извода си, че ответното дружество не е в неизпълнение на договорното си задължение за непрекъснатост на водоснабдяването на процесния имот през процесния период, въззивният съд, след подробно обсъждане и анализ на доказателствата по делото, е приел, че драстичното намаляване на обема на язовир „Студена“ през този период, представлява природно явление – суша, по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на Закона за защита при бедствия (ЗЗБ), към която разпоредба препраща чл. 41, ал. 2, т. 3 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, както и че представлява „бедствие“, съгласно чл. 2 от ЗЗБ. Съдът е приел също, че за настъпилия режим на водоподаване и водоползване на територията на общ. Перник е било налице валидно правно основание, тъй като ответникът е установил, че са налице предпоставките по чл. 41, ал. 3, т. 4 и § 2 от ДР от Наредба № 4/14.09.2004 г., респ. по чл. 83 от ЗВ, както и основанията за това по чл. 39, ал. 1, т. 5 от публично известните общи условия (ОУ) на ответното дружество. Съдът е установил от доказателствата по делото и че режимът на водоподаване и водоползване на територията на общ. Перник за процесния период е извършен по разпореждане на компетентните териториални органи на изпълнителната власт (кмета на общината и областния управител) и при наличието на посочените основания, установени в закона и в ОУ, поради което е приел, че няма неизпълнение от ответника на това негово договорно задължение за непрекъснатост на водоподаването, респ. – че неимуществени вреди за ищцата няма вследствие от него, а в пряка връзка от мерките по обявеното извънредно положение. Въззивният съд е изтъкнал още, че бедственото положение е обективно обстоятелство, по смисъла на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД, както и вид непреодолима сила, по смисъла на чл. 306, ал. 2 от ТЗ, поради което не може да се вмени във вина на ответника. При така изложените съображения в мотивите към обжалваното въззивно решение, съдът намира за несъстоятелни доводите на ищцата, че окръжният съд приложил материалноправни норми в противоположен на вложения в тях смисъл, както и че в тази му част решението било явно необосновано. Както вече беше посочено, общите оплаквания на касатора за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, каквито всъщност единствено излага в случая ищцата, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, тъй като предпоставят обсъждане на фактическите констатации и на правните изводи на въззивната инстанция, както и на доказателствата по делото, което не кореспондира с хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Първият правен въпрос, формулиран от страна на ищцата, не е от обуславящо значение за горните правни изводи на въззивния съд, и изобщо – за неговите решаващи правни съображения по делото, като те по никакъв начин не са и в противоречие със задължителните указания и разяснения по приложението на чл. 52, във вр. с чл. 82 от ЗЗД, дадени с ТР № 4/2012 от 29.01.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това този въпрос нито осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито по отношение на него е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на атакуваната от ищцата отхвърлителна част от въззивното решение. Касационното обжалване на тази част от въззивното решение обаче следва да се допусне по останалите два правни въпроса на ищцата по приложението на чл. 52 от ЗЗД, които – обобщени, уточнени и конкретизирани от съда (съгласно цитираната по-горе т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), се свеждат до следната формулировка: задължен ли е въззивният съд при прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички конкретни установени по делото обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и да посочи значението им за определянето на размера на това обезщетение. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и съгласно основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са и посочените от жалбоподателката решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, отговорът на този въпрос е положителен, а именно: Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Техният размер се определя според вида, характера, тежестта, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, се извежда от преценката на всички конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – вид, характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет. Съдът трябва да посочи в мотивите си конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на присъжданото обезщетение за неимуществените вреди. Също съгласно константната практика на ВКС, горното се отнася и за въззивната инстанция, което следва и от разясненията, дадени в мотивите към т. т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая въззивният съд се е отклонил от тази практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, като във връзка с размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди е обсъдил само „възраженията“ (оплакванията) на ищцата във въззивната жалба, като ги е намерил за неоснователни, излагайки единствено следните съображения: Приел е, че от свидетелските показания по делото се установява, че ищцата е претърпяла типичните морални страдания – притеснение, стрес, като е посочил, че размерът на обезщетението от 500 лв. съответства както на частта от неизпълнения договор, за която ответното дружество отговаря, така и на тежестта на неизпълненото задължение. Посочил е също, че размерът е съобразен както с интензитета, така и с продължителността на времето, през което са търпени неимуществените вреди, като е намерил, че ищцата не е доказала по делото негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива, които да обуславят обезщетение в завишен размер. Приел и че размерът на обезщетението не следва да се съобразява с инфлационните процеси в страната към момента на присъждане на обезщетението, а същото следва а да е съобразено с момента на неизпълнение по процесния договор. С така изложените мотиви относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС и четвъртия – по-общо формулирания от страна на ищцата процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК – относно общото задължение на въззивния съд да обсъди в мотивите към решението си всички относими към правния спор твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички относими доказателства и установените от тях релевантни обстоятелства по делото. Настоящият съдебен състав намира, че останалата част от мотивите към обжалваното решение – извън тези относно размера на обезщетението, обаче са в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, поради което касационното обжалване не следва да се допуска по този по-общо формулиран процесуалноправен въпрос, и доколкото то се допуска по по-тясно формулирания въпрос относно задължението на въззивния съд за обсъждането на релевантните обстоятелства по делото при приложението на чл. 52 от ЗЗД, който въпрос също е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне само в отхвърлителната му част – по жалбата на ищцата (но и по двата предявени от нея иска, тъй като искът за обезщетение за забава е изцяло обусловен от иска за обезщетение за вреди), само на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и само по следния правен въпрос: задължен ли е въззивният съд при прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички конкретни установени по делото обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и да посочи значението им за определянето на размера на това обезщетение. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателката-ищца следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 90.48 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение