Определение № 351 от 27.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1860/2016 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата И. Л. Ц. и насрещна касационна жалба на ответницата Н. И. Ц. срещу решение № 1827/05.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 2193/2015 г. на Варненския окръжен съд (В.). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 2132/08.05.2015 г. по гр. дело № 6381/2014 г. на Варненския районен съд (В.), са отхвърлени, предявените от жалбоподателката-ищца Ц. срещу жалбоподателката-ответница Ц. и ответниците С. Г. М. и В. С. М., искове, както следва: иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за прогласяване на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ., том ., рег. № ., дело №. на нотариус И. М., сключен между И. М. И., действащ чрез пълномощника си – ответницата М., и жалбоподателката-ответница Ц. – като продавачи, и ответницата М. – като купувач, по време на брака й с ответника М., с предмет недвижим имот, представляващ апартамент № 9 в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „Г“, ет. 1, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 10135.2554.55.1.37, ведно с принадлежащите му избено помещение и 1.1307 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, за недействителен до размера на квотата на жалбоподателката-ищца от наследството, оставено от И. М. И., а именно – за ј идеална част, поради липса на надлежно учредена представителна власт; и обективно съединен в условия на евентуалност, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за прогласяване на същия договор за нищожен, до размер – същата ј идеална част, поради противоречие с добрите нрави с оглед нееквивалентност на престациите; и е уважен иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД между същите страни, като е прогласен същият договор за относително недействителен по отношение на жалбоподателката-ищца, до размер – същата ј идеална част, поради договаряне от пълномощника във вреда на представлявания. Касационната жалба и насрещната касационна жалба са процесуално допустими – подадени са в срок, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо касационно обжалване въззивно решение. Касационната жалба на ищцата И. Л. Ц. е подадена срещу отхвърлителната част на въззивното решение, като се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната касационна жалба на ответницата Н. И. Ц. е подадена срещу останалата част от въззивното решение, с която е уважен искът по чл. 40 от ЗЗД, като се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на тази част, като постановена по непредявен иск вместо по предявения, както и за неправилност на същата, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В отговора на касационната жалба, подаден от ответниците, се излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване по тази жалба, както и за неоснователност на същата. В отговора на насрещната касационна жалба, подаден от ищцата, също се излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване по тази жалба, както и за неоснователност на същата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са изведени и формулирани следните четири правни въпроса: 1) относно необходимото съдържание на пълномощното за сключване на договор (сделка) за разпореждане с недвижим имот, и в частност – кога следва да се приеме, че е налице валидно съгласие на собственика за разпореждане с имота му, в случаите, когато той действа чрез пълномощник; 2) представлява ли изрично упълномощаване предоставянето с пълномощното на неограничена власт за пълномощника сам да определи цената, на която да отчужди имота на упълномощителя, и да определи условията на сделката; 3) относно валидността на сделката, според това, дали пълномощникът е разполагал с необходимата надлежно учредена представителна власт; и 4) в кои случаи е налице противоречие с добрите нрави, поради нееквивалентност на престациите. Жалбоподателката-ищца навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че формулираните от нея правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първият въпрос – с решение № 505/02.09.2011 г. по гр.д. № 741/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 367/13.07.2010 г. по гр.д. № 869/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, вторият въпрос – с решение № 74/17.04.2012 г. по гр.д. № 845/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 140/30.05.2011 г. по гр.д. № 1075/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 48/17.02.2011 г. по гр.д. № 613/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, третият въпрос – с решение от 29.11.2004 г. по възз. гр.д. № 327/2004 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАС) и четвъртият въпрос – с решение № 615/15.10.2010 г. по гр.д. № 1208/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 153/24.07.2015 г. по гр.д. № 3014/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 1291/03.02.2009 г. по гр.д. № 5477/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС и решение № 934/13.09.2010 г. по гр.д. № 3657/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. С определение № 167/26.05.2016 г. касационното производство по настоящото делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК – до постановяване и обявяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като първите три правни въпроса, формулирани от жалбоподателката-ищца, са включени в предмета на това тълкувателно дело. След постановяването и обявяването на тълкувателно решение (ТР) № 5/12.12.2016 г. по същото тълкувателно дело, касационното производство е възобновено с определение № 405/22.12.2016 г. В т. 1 от това тълкувателно решение е прието следното: За упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 от ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име. Не е необходимо в пълномощното да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техни елементи - определено имущество, цена (стойност) и пр., нито лице, в полза на което да се извърши разпореждане. Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното. Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тях. В пунктове 4 и 5 от мотивите към тази точка от тълкувателното решение изрично е разяснено и следното: Изхождайки от същността и функциите на представителството, действащото законодателство не установява никакви общи изисквания за необходимо съдържание на пълномощното, с оглед валидността както на самата упълномощителна сделка, така и на последващите я разпоредителни сделки или действия. Упълномощаването е винаги валидно, стига да не нарушава изрична повелителна норма на закона или да не накърнява добрите нрави (чл. 9, вр. чл. 44 от ЗЗД). Разпореждането от името на упълномощителя също е валидно, стига да е извършено от (чрез) пълномощника в рамките на учредената му представителна власт - съобразно това, което упълномощителят е волеизявил в пълномощното (чл. 39, ал. 1, вр. чл. 42, ал. 2 от ЗЗД), както и да не е извършено при споразумяване във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 от ЗЗД. Ако волята на упълномощителя е пълномощникът му да бъде овластен да се разпорежда с цялото му имущество, чрез правни сделки и действия, при условия и спрямо лица, каквито намери за добре, то няма основание (освен в изрично предвидените от закона особени хипотези, например – чл. 22, ал. 2, изр. 1 от ТЗ, чл. 26, ал. 2, изр. 1 от ТЗ, чл. 34, ал. 3 от ГПК и др.) такава воля на упълномощителя да бъде ограничавана. Няма никакво основание и за тълкуване на закона, според което да се изисква още в пълномощното да са посочени конкретни по вид разпоредителни сделки или действия, техни съществени елементи, включително - цена (стойност) и конкретно имущество - предмет на разпореждането, или лице, което да го придобие или да се облагодетелства от него. Отношенията между упълномощителя и неговия пълномощник са такива на доверие и от степента на това доверие зависи обема на представителната власт, която упълномощителят ще учреди с пълномощното. По своя воля той може да овласти избрания от него пълномощник както да се разпорежда с цялото му имущество, чрез правни сделки и действия, при условия и спрямо лица, каквито намери за добре, така и да ограничи представителната му власт във всяка една от тези насоки, като дори сведе обема ѝ до обикновено пратеничество. Упълномощителят може, но не е длъжен (при липса на обща правна норма за това, респ. - освен в изрично предвидените от закона особени случаи) да посочи в пълномощното само една или повече конкретни разпоредителни сделки или действия; да определи параметрите на един, повече или на всички техни елементи (съществени, допълнителни или естествени), включително - да посочи точно определена цена (стойност), определяема такава (например – „по данъчна оценка“) или в дадени граници; да посочи едно или друго свое имущество (недвижим имот, движима вещ, вземане и пр.) като предмет на бъдещото разпореждане чрез пълномощника; да визира точно определено лице или даден кръг лица (например – „да ипотекира в полза на което и да е от децата ми“), което да придобие или да се облагодетелства от разпореждането с това имущество. Когато упълномощителят не е ограничил представителната власт в някои или във всички тези насоки, но същевременно с пълномощното, тълкувано по правилата на чл. 20, вр. чл. 44 от ЗЗД, ясно и еднозначно, макар и по най-общ начин е изразил волята си за извършване на разпореждане със свое имущество чрез пълномощника (например – „да се разпорежда с имуществото ми“; „да отчуждава мое имущество, както и на когото намери за добре“ и пр.), то съгласно чл. 39, ал. 1, вр. чл. 9 и с чл. 44 от ЗЗД следва да се приеме, че представителната власт включва възможността за пълномощника да избира и да договаря във всяка една от тези насоки, по отношение на която не е ограничен с пълномощното. В т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС е прието следното: Договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. При липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. В пункт 3 от мотивите към тази точка от тълкувателното решение изрично е разяснено и че недействителността поради липсата на представителна власт по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД не е равнозначна, различна е и не е абсолютна нищожност поради липса на съгласие по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД. В случая, за да отхвърли иска за недействителност по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е разрешил първите три въпроса, формулирани от жалбоподателката-ищца, в съответствие с така цитираните задължителни указания и разяснения по тълкуването на материалния закон. Окръжният съд е установил, че с процесното пълномощно с рег. № 4358/17.06.2011 г. на нотариус И. М., продавачът по процесния договор И. И. (наследодател на двете жалбоподателки) приживе е упълномощил ответницата М. (която е и купувач по процесния договор) да го представлява пред нотариус/съдия по вписвания, като от негово име и за негова сметка се разпореди (продаде, дари, замени и др.) с подробно индивидуализирани недвижими имоти, сред които е и процесният апартамент 9 от сграда, находяща се в [населено място], кв. Л., блок 7, на първи етаж, вход „Г” с площ от 66.25 кв.м., ведно с избено помещение, както и 1.1307% ид.ч. от общите части на сградата, като сама определя лица, цена и условия по договорите, включително да договоря сама със себе си, като подписва всички необходими документи – нотариален акт, молба към нотариуса/съдия по вписванията и др. При така установеното, въззивният съд е приел, че упълномощителната сделка предхожда сключването на процесния договор за продажба и е обективирана в изискуемата от чл. 37, ал. 2 от ЗЗД особена форма; процесният имотът е индивидуализиран в достатъчна степен чрез посочване на площ и административен адрес; съдържанието на пълномощното отразява ясно и недвусмислено волята на упълномощителя да предостави представителна власт на пълномощника да се разпорежда от негово име с процесния имот и са посочени видовете разпоредителни сделки. Прието е и че очертаните по този начин предели на представителната власт обосновават несъмнен извод не само за извършването на изрично упълномощаване за продажба на процесния недвижим имот, но и за предоставянето на пълна свобода на пълномощника да определи по своя преценка съдържанието (съществените елементи) на сделката; сключеният договор не надхвърля обема на представителната власт на пълномощника, тъй като въобще липсват всякакви изрични ограничения и пълномощникът на продавача е разполагал с надлежно учредена представителна власт. Въззивният съд е изложил и съображения, че недействителността по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД е различна от нищожността по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, както и че точната правна квалификация на иска е именно по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. С така изложените мотиви въззивният съд е разрешил първите три въпроса, формулирани от жалбоподателката-ищца, в противоречие с цитираните от нея решения на ВКС (решение № 505/02.09.2011 г. по гр.д. № 741/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 367/13.07.2010 г. по гр.д. № 869/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 74/17.04.2012 г. по гр.д. № 845/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 140/30.05.2011 г. по гр.д. № 1075/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 48/17.02.2011 г. по гр.д. № 613/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС), които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК преди постановяването на ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС. С последното обаче е уеднаквена противоречивата практика на съдилищата, включително тази на ВКС, и след като въззивното решение е в съответствие с това тълкувателно решение (предвид което настоящото касационно производство е било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК), то няма основание касационното обжалване да се допуска по тези три правни въпроса, респ. – по иска по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). За да отхвърли иска по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, въззивният съд е приел за установено въз основа заключението на вещото лице по делото, че към датата на сключване на процесния договор за продажба (по който цената е 10 000 лв.) пазарната стойност на процесния имот е 55 400 лв., а при съобразяване на учреденото с договора вещно право на ползване на стойност 12 105 лв., пазарната оценка на „голата собственост“ върху имота е 43 300 лв. При така установеното, окръжният съд е изложил следните решаващи мотиви: Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който не е изрично формулиран законодателно, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Законодателят има предвид правни принципи, които са от значение за обществото като цяло, а не с оглед на индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. За нищожни като противни на морала следва да се прогласяват само тези сделки, които по своето съдържание, цели и начин на извършване явно и грубо нарушават основни принципи на пазарното стопанство и свободата на участие в стопанския живот при равни възможности. Нееквивалентността на престациите би могла да представлява основание за нищожност на договора на посоченото основание, само в случаите, в които практически е сведена до липса на престация. В конкретния случай отклонението от пазарната стойност не налага извод за такава неравностойност на престацията, която да съставлява нарушение на „добрите нрави“ и да води до нищожност на сделката в хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Продажбата действително е извършена на цена, която е многократно по-ниска от пазарната, но същата не би могла да се квалифицира като малозначителна с оглед интереса на кредитора. Налице е ответна парична престация, която макар да се отклонява от обичайната, не говори за такава недопустимост, която да прави самата сделка нищожна. ЗМДТ и ЗННД изрично допускат възможността сделки да се сключват и под данъчната оценка, с ограничението, че държавната такса се плаща въз основа на нея. След като законодателят допуска цената на един недвижим имот по волята на страните да бъде по-ниска от данъчната оценка, не би могло да се приеме, че подобна уговорка сама по себе си е неморална. Дори ако поради различни житейски или стопански причини едната страна по договора е приела обективно неизгодна за нея насрещна престация, това не може да обоснове претенция за нищожност на сключения договор поради противоречие с добрите нрави. Правните последици от такъв договор биха могли да бъдат зачетени само в хипотезата на крайна нужда при предпоставките, уредени в чл. 33 от ЗЗД, с какъвто иск съдът не е сезиран. С така изложените мотиви, въззивният съд е разрешил четвъртия правен въпрос, формулиран от жалбоподателката-ищца (в кои случаи е налице противоречие с добрите нрави, поради нееквивалентност на престациите), в пълно съответствие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 24/09.02.2016 г. по гр.д. № 2419/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В него, след анализ на практиката на ВКС, е прието, че понятието „добри нрави“ предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката, като тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация, т.е. значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева. Когато престацията не е толкова незначителна, съдът може само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда (унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД), ако такъв иск е предявен. В обобщение е прието, че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В изложението си жалбоподателката-ищца неоснователно се позовава на четирите цитирани от нея решения на ВКС във връзка с четвъртия изведен от нея правен въпрос. Решение № 1291/03.02.2009 г. по гр.д. № 5477/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г., поради което не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, дори въззивното решение да му противоречи, след като въззивният съд се е съобразил с цитираното по-горе решение, постановено по реда на чл. 290 от ГПК (в този смисъл – също задължителните указания и разясненията, дадени с т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Решение № 615/15.10.2010 г. по гр.д. № 1208/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 934/13.09.2010 г. по гр.д. № 3657/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, макар и постановени по реда на чл. 290 от ГПК, са в противоречие с т. 3 и мотивите към нея от ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, а освен това са относими към уважения от въззивния съд иск по чл. 40 от ЗЗД, а не към отхвърления иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД на жалбоподателката-ищца. Решение № 153/24.07.2015 г. по гр.д. № 3014/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС също е неотносимо към този иск, тъй като по реда на чл. 290 от ГПК с него е дадено разрешение на следния правен въпрос: „налице ли е нееквивалентност на престациите по договора за застрахователна и правна помощ предвид договорения размер на възнаграждението - 25% от полученото обезщетение за неимуществени вреди и работата на доверителя.” Освен това и в него е прието, че противоречието с добрите нрави се свързва с нарушаване на морални, неписани норми на обществения живот от гледна точка на които е морално недопустимо сключеният договор да породи съответните правни последици, както и че нееквивалентността на престациите, когато има като резултат нарушаването на такива норми по посочения начин, обуславя нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави. Нищо различно не е прието от окръжния съд в мотивите към обжалваното въззивно решение. По горните съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по последния правен въпрос, изведен в изложението на жалбоподателката-ищца, респ. – и по иска по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Предвид гореизложеното, съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 от ГПК не следва да се обсъждат основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, наведени с насрещната касационна жалба и изложението към нея, подадени от жалбоподателката-ответница; респ. – касационното обжалване не може да се допусне и по тази жалба, подадена срещу тази част на въззивното решение, с която е уважен иска по чл. 40 от ЗЗД. Независимо от горното, тъй като са налице данни за допусната очевидна фактическа грешка при посочването на правната квалификация на този уважен иск в диспозитива на първоинстанционното решение (потвърдено изцяло с въззивното решение) – „чл. 42, ал. 2 от ЗЗД“, доколкото както в мотивите на двете инстанции, така и в доклада по делото този иск е посочен с правно основание чл. 40 от ЗЗД и са обсъдени предпоставките по тази материалноправна норма, делото следва да се върне на първоинстанционния съд, от компетентността на който е да се произнесе дали е налице такава очевидна фактическа грешка и евентуално – да я поправи, съгласно и по реда на чл. 247 от ГПК. При този изход на касационното производство по делото, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата Ц., претендираните и направени от последната разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба, а именно – сумата 1 200 лв., съгласно договора за правна защита и съдействие № [ЕГН], имащ и характера на разписка (лист 66 от делото). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение