Определение № 74 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3538/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Д. Ц. против въззивно решение № 933/27.04.2020 г., постановено по в. гр. д. № 3851/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 10270/26.03.2021 г. по същото дело, с което е потвърдено решение № 2841/18.04.2019 г. по гр. д. № 8716/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД е прогласен за недействителен по отношение на К. М. Я. и Н. И. М. договор за покупко-продажба на недвижим имот, оформен в нотариален акт № 169, том II, peг. № 7148, дело № 349 от 07.11.2008 г. на А.Д. – нотариус при Софийски районен съд, с peг. № * на Нотариалната камара, с който Р. В. Й., чрез своя пълномощник Н. И. М. продава на К. М. Я. следния недвижим имот: апартамент № 1, находящ се в [населено място], район О., [улица], вх. В, ет. 1, с площ от 49,42 кв.м., заедно с таванско помещение № 4 с площ 3,10 кв.м., заедно с прилежащите 0,419 % идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху държавно място, за продажна цена в размер на 34 500 лв.; признато е за установено в отношенията между страните по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК на В. Н. Б. против К. М. Я., С. Д. Р., М. Г. Р., Е. Д. М.-Н., починала в хода на производството и заместена на основание чл. 227 ГПК от Д. Ц. Н., К. Д. Ц., /участващи в производството на собствено основание/ и О. Д. Ц. /действащ чрез законния си настойник К. Д. Ц./, Д. Ц. Н. и К. Д. Ц., че В. Н. Б. е собственик на основание наследство на процесния недвижим имот; на основание чл. 108 ЗС К. Д. Ц. е осъден да предаде на В. Н. Б. владението върху апартамента и прилежащите му части и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение,като се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли съдът да обсъди всички съществени факти от доказателствената съвкупност по предмета на делото?”; 2. „Длъжен ли е съдът да обсъди заключението заедно с останалите доказателства по делото?”; 3. „Длъжен ли е съдът да назначи служебна повторна експертиза при недостатъчна обоснованост на изслушаната такава или при противоречието й с друго заключение?”; 4. „Обосновано напълно ли е заключението, когато изследва образци с недоказана пряка връзка с обекта на изследването?” и 5. „Необходимо ли е безспорно доказване на авторството на изследваните по графическата експертиза образци, за да бъде заключението напълно обосновано?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с решение № 54/03.07.2020 г. по гр. д. № 1991/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 69/09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 112/02.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 43/04.06.2014 г. по т. д. № 213/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 44/26.06.2019 г. по т. д № 1368/2018 г. на ВКС, I т. о. и др., вторият с решение № 118/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 60/25.03.2013 г. по гр. д. № 475/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 267/04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, I г. о. и решение № 111/13.06.2016 г. по гр. д. № 3121/2015 г. на ВКС, I г. о., третият с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 3, решение № 112/15.01.2013 г. по гр. д. № 777/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 109/27.04.2015 г. по гр. д. № 4396/2014 г. на ВКС, III г. о. и др., а четвъртият и петият са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа и, основанието по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касационната жалба В. Н. Б., подаден чрез адв. Х. Т. и адв. С. Н., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. По делото е установено, че с оспореното по настоящото дело пълномощно от 30.09.2008 г. Н. И. М. е действала като представител на Р. В. Й. и от нейно име сключила сделка за покупко-продажба с К. М. Я. /нотариален акт № 169, том II, peг. № 7148, дело № 349 от 07.11.2008 г. на А. Д. - нотариус при Софийски районен съд/. Последвали са в кратък времеви интервал след това нови разпоредителни сделки, както следва - с нотариален акт № 157, том VIII, peг. № 12958, дело № 1358 от 19.11.2008 г. на М. И. – нотариус при Софийски районен съд, с нотариален акт № 182, том II, peг. № 10653, дело № 345 от 04.12.2008 г. на В. Я. – нотариус при Софийски районен съд и с нотариален акт № 9, том I, peг. № 995, дело № 9 от 05.02.2009 г. на В. Я. – нотариус при Софийски районен съд, с които се е целяло правото на собственост върху процесния апартамент да премине върху ответниците С. Д. Р. и съпругата му М. Г. Р., Е. Д. М.-Н. и съпруга й Д. Ц. Н. и К. Д. Ц.. Съгласно приетите по делото СПсЕ, Р. В. Й. е страдала от параноидна шизофрения, с непрекъснато протичане, с устойчив дефицит, датираща още от 1969 г. С влязло в сила на 31.10.2008 г. решение е била настанена на задължително лечение при стационарна форма в ДПБ "Гара Карлуково" за срок от шест месеца, където е постъпила на 06.11.2008 г. /ден преди да се изповяда първата продажба/ и на 24.07.2009 г. е починала. Единичната СГЕ е дала становище, че използвания сравнителен материал е трайно ограничен по отрязък време, експертизата не може да проследи съхраняемостта и промяната на почерка, свързан с прогресивното развитие на установените психически заболявания на Р. В. Й.. Посочено е, че развитието му засяга установени писмено-двигателни навици. Вещото лице е допуснало с голяма степен на вероятност, че подписите на пълномощното и декларацията по чл.246 ДОПК са положени от Р. В. Й.. Същото е допуснато и спрямо текста „30.09.2008 г., С., Р. В. Й.“. А съгласно изводите на тройната СГЕ пълномощното от 30.09.2008 г. не е съставено и подписано от Р. В. Й.. При изготвянето на експертизата като сравнителен материал са изследвани документи от различни години – 1975 г., 1985-1989 г., 1994-1999 г., 2002 г., които са получени от различни държавни институции – пенсионни органи, социални грижи, ТЕЛК. Вещите лица са отразили, че те са годни в качествено отношение, произходът им е гарантиран и същите са в достатъчно количество за формиране на експертни изводи. При тези данни въззивният съд е приел, че пълномощното не удостоверява валидно възникнала представителна власт. Сключената от ненадлежно упълномощеното лице Н. И. М. сделка не е породила правни последици, тъй като същата не е била потвърдена от починалата Р. В. Й.,поради което сделката по продажба от 07.11.2008 г. е висящо недействителна, а при предявяване на разглеждания иск, тази недействителност следва да се прогласи. Приел е иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за основателен, тъй като с продажбената сделка от 07.11.2008 г. не са прехвърлени вещни права, поради което такива не са получени и от всички приобретатели по последвалата верига от сделки. Правото на собственост е останало в патримониума на Р. В. Й. към момента на нейната смърт и е преминало по силата на закона към нейната универсална наследница - ищцата В. Н. Б.. Последната се явява собственик на спорния имот. Ревандикационният иск по чл. 108 ЗС е уважен спрямо К. Д. Ц., за който няма спор,че владее имота и не е доказал в процеса основание, по силата на което да разполага с право да владее или държи вещта – той не е придобил последната по силата на сключената от него сделка, а друго правно значимо основание за упражняване на власт върху нея не е твърдяно и не е доказано в производството. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси. Поставените първи и втори въпроси не могат да обосноват достъп до касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си събраните доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Касаторът привързва въпросите с оплаквания, че не са обсъдени свидетелските показния на извършилия нотариалното удостоверяване нотариус А. Д., но същите са неотносими доколкото по делото е установено, че от показанията му не може да се установи с категоричност, че лицето представило се за лицето по личната карта е упълномощителката Р. В. Й.. Поддържа и, че не са съобразени доводите на вещото лице В. по повод годността на използваните сравнителни образци при изготвяне на СГЕ. Така зададени въпросите, преценени и във връзка с наведените в изложението съображения, се отнасят към правилността на направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и относимите към предмета на доказване на факти, и по същество представляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Касационните основания подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и не представляват основание за допускане до касационно обжалване. Третият, четвъртият и петият въпроси изобщо не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция, поради което не са обусловили правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Следователно по въпросите не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по последните два въпроса, касаторът не е обосновал поддържаното от него допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т. е. какво е значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от В. Н. Б. разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 2000 /две хиляди/ лева. По изложените съображения Върховния касационен съд, състав на IV г.о.