Определение № 731 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1581/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и на С. И. П. срещу решение № 19 от 03.01.2020 г., постановено по гр. д. № 2504 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 8 -ми състав. Страните обжалват решението в неизгодните за тях части с твърдението, че е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

С. И. П. обжалва въззивното решение в частите, с които е потвърдено решение № 1051 от 13.02.2019 г., постановено по гр.д. 15731/2016г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от нея срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 10 000 лева до пълния претендиран размер 60 000 лева, както и иск по чл. 86 ЗЗД до размера от 2 922,50 лева. Счита, че неправилно е приложена по аналогия т.5 на ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, според която процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността или амнистиране на деянието, не дават право на обезщетение по ЗОДОВ, защото са били законни. В случая е налице декриминализиране на деянието, а не амнистия, поради което прилагането по аналогия е изключено. Смята, че определеният размер на обезщетението е значително занижен, не отговоря на действително претърпените вреди не е съобразен изцяло с фактическата обстановка по делото, тъй като съдът не е взел предвид важността на кариерното развитие за ищцата, медийното отразяване на обвинението не е изследвано детайлно, не е взето предвид опетняването на името и от статии във водещи вестници и в интернет търсачките. Желае да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да даде оценка на всички правно релевантни обстоятелства по делото, когато определя размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ?

2. Бланкетно изброяване на конкретни обстоятелства по делото освобождава ли съда от задължението да обсъди същите?

3. Дадените разяснения в ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, според които процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността или амнистията на деянието, не дават право на обезщетение, защото са били законни, могат ли да се приложат по аналогия и досежно деяния, които са били декриминализирани?

По първия въпрос касаторът сочи противоречие между въззивното решение и решения № 257 от 26.11.2019 г. по гр.д. 2011/2019 г. на ІV ГО, № 228 от 16.10.2018 г. по гр. д. 615/2018 г. на ІV ГО, № 302 от 4.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на І ГО, № 237 от 07.07.2011 г. по гр.д. 1258/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС. По втория въпрос противоречието е с решения № 123 от 23.06.2014 г. по гр.д. № 254/ 2014 г. по описа на ІІІ ГО, №832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010г. на ІV ГО, № 480 от 23.04. 2013 г. по гр.д. № 85/2012 г., № 224 от 25.07.2013 г. по гр. д.№ 1205/2012 г. на ВКС, ІV ГО. Според касатора отговорът на третия въпрос е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. Твърди също, че драстичното намаление на размера на обезщетението представлява очевидна неправилност на въззивното решение, което е основание за касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК.

Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 1051 от 13.02.2019 г., постановено по гр.д. 15731/2016г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на иска над 2 000 лв. до 10 000 лв. и вместо него е постановено друго, с което на ищцата е присъдено допълнително обезщетение за претърпени неимуществени вреди на основание чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 8 000 лева Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по въпроса за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. В този смисъл е практиката на ВКС, съдържаща се в т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и решения № 439 от 14.12.2012 г. по гр.д. № 1730/2011 г. на ІV ГО, № 42 от 22.02.2013 г. на ВКС по гр.д. 854/2012 г. на ІІІ ГО, № 365 от 11.11.2015 г. по гр.д. № 5376/2014 г.на ІV ГО на ВКС. З астъпва становището, че въззивното решение не е съобразено също с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

С постановление от 16.09.2009 г. С. И. П. е била привлечена като обвиняем и са и били повдигнати две обвинения. Първото е за престъпление по чл.319а, ал.4 във връзка с ал.1 и чл.26 от НК за това, че при условията на продължавана престъпна дейност с множество деяния, извършени в периода от 2006г. – 2009г., е съхранявала без разрешение в служебния си компютър, който е ползвала за служебни цели в качеството си на държавен служител от МВР, сканирани материали на служебни документи с различен гриф на сигурност, които не й се следват. Деянието е извършено по отношение на информация, представляваща защитена от закон тайна. Второто е за престъпление по чл.387, ал.1 във връзка с чл.26 от НК за това, че при условията на продължавана престъпна дейност с множество деяния, извършени в периода от 2006 г. – 2009 г., в длъжностното си качество на държавен служител от структурно звено на МВР, заемащ длъжността „разузнавач ІV-та степен“ е злоупотребила със своето служебно положение и не изпълнила задълженията си по служба, като проникнала в служебния компютър на прекия си ръководител, копирала материали, които не й се следват, прехвърлила електронната информация на собствена флаш-памет, сканирала документи от хартиен носител, представляващи служебна тайна, които не били адресирани до нея и които не й се следвали, и от това произлезли вредни последици.

С постановление от 20.07.2012 г. наказателното производство е прекратено в частта относно обвинението за извършено престъпление по чл.319а, ал.4 във връзка с ал.1 и чл.26 НК поради липса на доказателства, а с постановление от 21.06.2016 г. е прекратено и производството по обвинението за извършено престъпление по чл.387, ал.1 във връзка с чл.26 от НК, тъй като разследваното длъжностно престъпление е декриминализирано след изменение на чл.371, б. “в“ НК с ДВ, бр.53 от 27.06.2014 г. След това С. П. е завела искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лева на основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ и иск за мораторна лихва в размер на 2922,50 лева срещу Прокуратурата на Република България. Първоинстанционният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лв. и е отхвърлил иска над тази сума до пълния предявен размер от 60 000 лв.

Въззивният съд споделил извода на първоинстанционния съд, че декриминализирането на деянието по чл.387,ал.1 във връзка с чл.26 НК се съотнася с даденото в т.8 на ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС разрешение, че процесуалните действия, извършени преди амнистиране на деянието, не дават право на обезщетение, защото са били законни, тъй като последиците са едни и същи. Последващата преценка на законодателя, че трябва да се заличи престъпният характер на деянието и че виновните извършители следва да се освободят от наказателна отговорност и от последиците от осъждането, не им дава право да искат обезщетение за вредите, претърпени по време на наказателното преследване до амнистията, респективно до декриминализиране на съответното престъпление. Липсва елемент от фактическия състав на отговорността по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, а именно незаконност на процесуалните действия в наказателното производство, което обуславя неоснователност на претенцията за периода от 16.11.2009 г. до 27.06.2014 г. по повдигнатото обвинение по чл.387, ал.1 във връзка с чл.26 НК. Следователно обезщетение се дължи за периода от 27.06.2014 г./датата на декриминализиране на деянието/ до 11.07.2016 г./датата на стабилизиране на постановлението за прекратяване/, или общо за две години и четиринадесет дни. Софийският апелативен съд обаче е констатирал, че първоинстанционният съд погрешно е намалил обезщетението до 2 000 лв., тъй като не е съобразил, че наказателното производство по другото обвинение е прекратено поради липса на доказателства и не е отчетен периодът на търпените от ищцата неимуществени вреди от производството по това обвинение за три години и три месеца– 16.11.2009 г. до 20.2.2012 г. Затова въззивният съд е увеличил обезщетението за неимуществени вреди до 10 000 лв. За определяне на този размер е взел предвид възрастта на ищцата, обстоятелството, че повдигнатите обвинения не са за тежки престъпления, продължителността на наказателното преследване от общо пет години, три месеца и 14 дни, което е неразумен срок за поддържане на обвинения срещу едно лице. Съобразил е, че болките и страданията на ищцата са били най-интензивни първите месеци от повдигане на обвинението, свързани са с наложената мярка за неотклонение-задържане за срок до 72 часа, с извършения личен обиск, претърсване на кабинета и жилището и. Констатирал е сериозното медийно оповестяване на случая, настъпилото адаптационно разстройство-остра стресова реакция, обостряне на съществуващото гинекологично заболяване. Не е пропуснал да отчете сериозните проблеми, възникнали при социалното и общуване, включително с колегите и, които неминуемо водят до сериозни негативни емоционални изживявания, особено с оглед естеството на упражняваната професия в рамките на правоохранителната система, временното отстраняване от заеманата преди обвинението длъжност и възстановяването на друга позиция без достъп до секретна информация, което се отразява на самочувствието и усещането за значимост и авторитет. Отбелязал е също, че последните две години от периода на наказателното преследване за второто престъпление прокуратурата не е упражнила правомощието си за прекратяване на производството, за което не е необходимо да има искане от обвиняемия.

За да приеме, че искът над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 60 000 лв. е неоснователен, въззивният съд е посочил, че през по-голямата част от времето делото не е било в съдебна фаза, няма данни за сериозно влошаване на здравословното състояние на ищцата в резултат от наказателното производство, тя продължава да работи в същата правоохранителна система и в рамките на същия период очевидно е получавала подкрепа от най-близките, включително се е сдобила с две деца от съжителството със свидетеля П.. Съдът се е позовал и на социално икономическите условия на живот в страната ни към процесния период и обичайната практика на съда в подобни случаи.

От така изложеното съдържание на въззивното решение не може да се достигне до извода, че размерът на обезщетението е драстично намален, поради което не е налице и твърдяната от С. П. очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване.

Мотивите на въззивния съд са подробни, ясни и конкретни, а не абстрактни и общи, както се твърди в първите два въпроса на С. П.. Не може да се говори за бланкетно или схематично изброяване на критерии, а за обосноваване размера на неимуществените вреди с обстоятелствата, установени по делото. Въззивният съд не е пренебрегнал нито един от доказаните по делото факти, включително влошените взаимоотношения с колегите и обстоятелството, че ищцата е служител на МВР. Съобразил е обаче, че тя е продължила да работи в МВР, независимо от незаконното наказателно преследване. Затова няма принципни противоречия между цитираната от касатора С. П. практика на ВКС и постановеното въззивно решение, поради което по първите два въпроса касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК не следва да се допуска.

Третият въпрос на С. П. е свързан с обстоятелството, че наказателното преследване по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл.387, ал.1 от НК е прекратено, тъй като деянието е декриминализирано след изменение на чл.371, б. “в“ от НК с ДВ, бр.53 от 27.06.2014 г. и на основание чл.2, ал.2 от НК спрямо нея е приложен по-благоприятният за дееца закон. Съдилищата са достигнали до извода, че до изменението на чл.371, б „в“ от НК извършените процесуални действия по разследване на престъплението по чл.387, ал.1 от НК са законни за периода от 16.11.2009 г. до 27.06.2014 г. и за този период не се дължи обезщетение за неимуществени вреди. Посочили са, че в този случай се прилага разрешението, дадено в т.8 на ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС. В тази точка е разяснено, че процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността или амнистиране на деянието, не дават право на обезщетение, защото са били законни. Това не означава, че съдилищата са приложили към декриминализацията на деянието разпоредбите за амнистията по аналогия. При тълкуване на нормите на чл.2, ал.3 от ЗОДОВ трябва да се съобрази основната предпоставка за отговорността на държавата, която е незаконност на действията на държавните органи според т.8 от тълкувателното решение. Когато действията са били законни, не се поражда право на обезщетение за неимуществени вреди. Затова до изменението на чл.371, б „в“ от НК, което няма обратна сила, извършените процесуални действия по разследване на престъплението по чл.387, ал.1 от НК са законни и на ищцата не се дължи обезщетение за неимуществени вреди. Следователно общият принцип за прилагане на чл.2, ал.3 от ЗОДОВ само при незаконни действия на държавните органи вече е формулиран в практиката на ВКС, този принцип се отнася и за настоящия случай, поради което не е необходимо да се допуска касационно обжалване по третия въпрос на С. П. на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по формулираните от Прокуратурата на Република България въпроси. В решението си въззивният съд е изложил свои собствени съображения по съществото на спора, поради което въззивното решение не противоречи на указанията, дадени в т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Обжалваното решение съдържа също достатъчна обосновка на причинно-следствената връзка между незаконното наказателно преследване и претърпените неимуществени вреди, затова съответства на дадените в т.3 и т.11 на ТР № 3 от 22.4.2005 г. на ОСГК указания относно установяването на тази връзка. При определяне размера на обезщетението на 10 000 лева Софийският апелативен съд е съобразил продължителността на наказателното преследване, интензивността на болките и страданията, особено в началото на процесния период, свързани с престоя в ареста за 72 часа, причинената й остра стресова реакция, медийния отзвук в пресата и интернет. Освен това, въззивният съд е посочил, че се касае за обвинение, засягащо професионалната и дейност в правоохранителната система, което прави претърпените от нея имуществени вреди по-значителни. Именно засягането на професионалната сфера на ищцата е обстоятелство, което обуславя в случая и по-висок от обичайния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Всички тези критерии са меродавни при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно водено наказателно производство, поради което въззивното решение не противоречи, а съответства на т. II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и останалата практика на ВКС.

Разликите в размера на обезщетението, присъдено по настоящото дело и обезщетенията, определени с цитираните от Прокуратурата решения на ВКС се дължат на конкретната фактическа обстановка, установена за всеки един случай поотделно. В решение № 439 от 14.12.2012 г. на IV ГО на ВКС обезщетението е намалено от 10 000 лв. на 2 000 лв., тъй като периодът на незаконно наказателно преследване е само около 13 месеца. С решения № 42 от 22.02.2013 г. по гр. д. № 854/2012 г. на III ГО и № 365 от 11.11.2015 г. по гр. д. № 5376/2014 г. на IV ГО на ВКС са определени обезщетения за други периоди на наказателно преследване, тоест - при различни обществено-икономически условия.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този изход на спора Прокуратурата на Република България дължи на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на адвокат С. И. Х. 622,50 лв. адвокатско възнаграждение за отговора на касационната жалба.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение