Определение № 3229 от 02.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1684/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, [населено място] срещу решение № 135 от 04.04.2024 г. по в. т. д. № 105/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 търговски състав, с което е потвърдено решение № 437 от 16.11.2023 г. по т. д. № 442/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Агенция „Пътна Инфраструктура“, [населено място] искове за заплащане на сумата от 43 908, 75 лв., представляваща дължимо застрахователно обезщетение по регресна претенция в резултат на плащане по договор за застраховки “Каско и злополуки“, комбинирана застрахователна полица № 0306X0302846/13.06.2017 г. на автомобил марка „Нисан GT - R“ с ДК [рег.номер на МПС], собственост на Г. С. К., за вреди от инцидент, настъпил на 09.03.2018 г., около 19, 00 ч., на републикански път II-86 в посока от [населено място] към Пловдив, на км. 51+500, преди [населено място] бани, при сблъсък на застрахованото МПС с големи паднали отломки от скали на пътното платно, ведно със законната лихва върху главницата от депозиране на исковата молба до датата на окончателното изплащане, както и на сумата от 13 524, 54 лв. - мораторна лихва за периода от 31.03.2020 г. до 31.03.2023 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът излага оплаквания, че съдът неправилно е кредитирал показанията на свидетеля на ответника, тъй като същият е негов служител и трудовата му дейност е свързана с оглед и проверка на пътната мрежа. Счита, че съдът е следвало да основе своите изводи на безпристрастния свидетел К., тъй като същият като водач на процесното увредено МПС, получил застрахователно обезщетение, напълно изяснява фактите, свързани с инцидента. Касаторът твърди, че съдът е извършил неправилна преценка на съдържанието на представения в процеса официален документ - протокол за ПТП от 09.03.2018г., въпреки че същият не е оспорен. Излага доводи, че заключението на решаващия състав за липса на съвпадение на застрахования и увредения автомобил не е съобразено с обстоятелството, че основният индивидуализиращ белег на МПС е номерът на рамата. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. В каква степен следва да бъдат оценени и кредитирани свидетелските показания, изходящи от лице, обвързано от трудов договор с ответната страна и изпълняващо на основание на договора трудови задължения, конкретно свързани с неизпълнението на работа, твърдяно от ищеца?; 2. При условие, че ищцовото дружество е ангажирало доказателства за механизма на ПТП, включително съдебно-автотехническа експертиза, съдържаща отговор на въпроса за причинно-следствената връзка между описаното ПТП и нанесените на „Нисан GT-R“ с ДК [рег.номер на МПС] вреди, дали са ангажирани достатъчно доказателства, които да обуславят наличието в конкретния казус на пълно и главно доказване на обстоятелствената част от претенцията, последван от уважаване на същата на това основание?; 3. Кои са необходимите и достатъчни реквизити на описанието на автомобил, за да бъде възприет изводът, че дадена застрахователна полица индикира застрахователно правоотношение с предмет конкретния автомобил?“ Касационният жалбоподател поддържа, че поставените въпроси са разрешени от Пловдивски апелативен съд в противоречие с практиката на ВКС. Във връзка с втория въведен въпрос се позовава на решение № 15 от 25.07.2015 г. по т. д. № 1506/2013 г. на ВКС, I т. о. Към изложението прилага постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение № 56 от 25.01.2016 г. по т. д. № 3613/2014 г. на ВКС, II т. о. Ответникът Агенция „Пътна Инфраструктура“ изразява становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е предявен суброгационен иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ за встъпване на застрахователя по имуществена застраховка в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение срещу възложител на работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 ЗЗД, а именно имуществени вреди вследствие неподдържане на републиканския път А. – С., като твърденията са за бездействие от страна на служители и работници на ответника при изпълнение на установени в закона задължения по поддържане на републиканската пътна мрежа. По спорния по делото въпрос относно кое МПС е възникналото застрахователно правоотношение по договора за застраховка „Каско и злополуки“, сключен между ищеца застраховател и Г. С. К., и това ли е увреденият при ПТП автомобил, за вредите на който е заплатено застрахователното обезщетение от ищеца, съдът е констатирал, че застрахователният договор от 13.06.2017 г. е сключен за обект - лек автомобил марка „Нисан GT-R“ с рег. [рег.номер на МПС], като автомобил с тези белези е посочен в протокол за ПТП от 09.03.2018 г., както и в заявлението до застрахователя от 15.03.2018 г., послужило за образуването на щетата. Установил е, че съществува добавък №1 към застрахователния договор от същата дата 13.06.2017 г., в който е посочен друг регистрационен номер - [рег.номер на МПС], съвпадащ с посочения в два от съставените описи-заключения по повод щетата и приемо-предавателния протокол за извършен ремонт от 31.07.2018 г. При това противоречие съдът е счел, че съществува неяснота за повредата на кой автомобил е заплатено застрахователно обезщетение, като е изразил становище, че само номерът на рамата не може да служи като показател, че става въпрос за един и същи автомобил. Изложил е аргументи, че съгласно обвързващия ищеца и К. застрахователен договор всяка промяна в договора се извършва по взаимно съгласие на страните, изразено писмено с издаване на добавък към полицата, подписан от двете страни и представляващ неразделна част от застрахователния договор, а в случая представеният добавък не е подписан от страните. В обжалвания съдебен акт е посочено, че по делото няма спор, че пътят, на който е станало произшествието, е републикански път, който е изключителна държавна собственост и е отворен за обществено ползване при спазване на правилата на ЗДвП. Направено е позоваване на разпоредбите на чл.30 и сл.ЗДвП, според който поддръжката на такъв път се осъществява от ответната агенция, която следва да извършва дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, предпазване на пътищата от преждевременно износване, охрана и защита на пътищата, водене на техническата отчетност на пътищата. Съставът на апелативния съд е изтъкнал, че съгласно чл. 167 ЗДвП като стопанисва пътя агенцията следва да го поддържа в изправно състояние, да сигнализира незабавно препятствията по него и да ги отстранява във възможно най-кратък срок. Решаващият състав е посочил, че в случая произшествието е настъпило в резултат на сблъсък между автомобила и паднал камък на пътя, като следва да бъде съобразено, че според събраните по делото доказателства е извършена рехабилитация на процесния участък през 2016 г., поставен е пътен знак А17, сигнализиращ за опасност от падащи камъни с указателна табела Т2 – 3500 м, обхващащ този участък, налични са мрежи, предпазващи пътя от падането на скални маси, както и че служителите на ответника периодично обхождат и контролират пътя и реагират на сигнали за препятствия на пътя. С оглед изложеното съдът е счел, че от страна на ответника са предприети мерки за безопасното движение по пътя и неговото обезопасяване. Що се касае до конкретния случай, то в решението е изтъкнато, че свидетелят К. веднага след ПТП е премахнал падналия камък от пътя. За да формира решаващия си извод за липса на противоправно поведение от страна на служители на ответника съдът е взел предвид изложеното, природните особености на пътя - планински, преминаващ покрай река и скални масиви, характеризиращ се с падащи камъни, вкл. и в процесния участък, както и липсата на данни камъкът да е преседял на пътя за дълго време, през което служителите на ответната агенция да не са се отзовали в разумно време за премахването му. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въпросът по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при игнориране на конкретиката в него, се отнася до приложението на чл. 172 ГПК. Той е поставен във връзка с оплакванията на касатора, че въззивният съд неправилно е ценил показанията на свидетеля К., който работи при ответника - в РПС, А., съответно е заинтересован в полза на посочената страна, и при формирането на изводите си е дал превес на тези показания, а не на гласните доказателства с източник показанията на свидетеля К., управлявал катастрофиралото МПС. Въпросът покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е обоснована въведената допълнителна предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На първо място, касаторът не сочи в изложението си актове на ВКС, на които въззивният акт да противоречи. На второ място, не се установява въззивният съд да се е отклонил от практиката на ВКС по релевантния процесуален въпрос. Съгласно постоянната практика на ВКС относимите и допустими гласни доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. В решение № 131 от 12. 04. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о. е дадено разрешението, че заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Изводите на въззивния съд относно твърдяното неизпълнение на задълженията на работниците и служителите на ответника, на които е възложена работа във връзка с поддържането на пътния участък, където е настъпило процесното ПТП, обезопасяването на пътя, сигнализирането на опасности и отстраняване на препятствия в най-кратък срок са основани на показанията на свидетелите К. и К., ангажирани съответно от ищеца и ответника и разпитани в първоинстанционното производство, които решаващият състав е преценявал с оглед останалите събрани по делото доказателства, а именно писмените доказателства относно рехабилитацията на пътя, пътната сигнализация, конкретното произшествие и заключението на автотехническата експертиза относно механизма на ПТП и уврежданията на лекия автомобил. Следва да се изтъкне, че досежно препятствието на пътя – паднал камък и преместването му веднага след произшествието от водача К. съдът се е позовал на показанията на този разпитан свидетел, които са подробно обсъдени. С оглед изложеното не може да се направи извод, че съдът се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Дали съдът правилно е интерпретирал показанията на свидетелите в атакуваното решение и дали установените от тях факти обосновават направения извод за липса на противоправно бездействие на лицата, на които ответната агенция е възложила работа, не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият формулиран от касатора въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма характера на въпрос по приложението на относима към спора материална или процесуална норма, а изисква преценка на събраните по делото доказателства и пряк отговор доколко в случая е осъществено дължимото доказване на фактите, от които се извежда суброгационното право на ищеца застраховател. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Тъй като в изложението на касатора във връзка с втория въпрос се прави позоваване на представения по делото протокол за ПТП, то трябва да се посочи, че решаващият състав не е отрекъл доказателственото му значение с оглед характеристиката му на официален свидетелстващ документ, удостоверяващ времето, мястото и участниците в ПТП, както и наличието на препятствие на пътя – паднал камък, довело до настъпване на произшествието. Решаващите аргументи на съда са свързани с неустановяването по делото, че е налице неизпълнение на законоустановените задължения на ответната агенция в резултат на което да е настъпило ПТП. Поставеният от касатора въпрос по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е единствено обуславящ крайните изводи на съда. За да направи съвпадащ с този на първоинстанционния съд извод, че ищецът не е встъпил в правата на застрахования, на когото е заплатил застрахователно обезщетение за имуществени вреди вследствие процесното ПТП, въззивният съд е изложил съображения за липса на противоправно поведение от страна на лицата, на които ответната агенция е възложила работа. Доколкото наличието на такова поведение представлява самостоятелен елемент от фактическия състав по предявения иск разглеждането на въведения въпрос относно индивидуализиращите белези на МПС не би могло да доведе до различен изход по делото. Поради това с оглед указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване по повод последния въпрос на касатора не би могло да се допусне. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение