Определение № 4614 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4163/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6179/25.08.2025 година, подадена по ССЕВ на 22.08.2025 година,от В. И. М., срещу решение № 140/18.07.2025 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 205/2025 година.

С въззивното решение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 260 002/19.02.2025 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ХХV-ти състав, постановено по гр. д. № 2312/2017 година, с което е обезсилено решение № 1195/29.06.2018 година, постановено по гр. д.№2312/2017 година по описа на Окръжен съд Варна, с което по предявен от В. И. М. против Е. М. С. иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е обявен за окончателен предварителен договор, сключен на 29.03.2017 година, по силата на който Е. М. С. се е задължила да прехвърли на В. И. М. собствеността върху следния недвижим имот: самостоятелен обект-ж.-а. с идентификатор по КККР на гр. В., одобрени със заповед № година на изпълнителния директор на АГКК С., с административен адрес гр. В., ул. „Я. К.“ №, ет., с площ на апартамента м 2, състоящ се от вх. а., д. ст., т., дн. с н., х., при граници на имота: обект с идентификатор, с прилежащото избено помещение без указан номер и площ, находящо се под хола, заедно със съответните проценти идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, както и / идеална част от дворното място, представляващо поземлен имот с идентификатор, целият с площ м 2, съставляващ имот с пл. № в кв. по плана на -ти микрорайон на гр. В., срещу продажна цена в размер на 30 000.00 евро, при условие, че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението М. заплати на С. сумата от 27 000.00 евро, поради неплащане на цената, на основание чл. 362, ал. 2 от ГПК.

В подадената от В. И. М. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде обезсилено или евентуално отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу М. от Е. М. С. иск, с правно основание чл. 362, ал. 2 от ГПК да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК.

Ответницата по подадената касационна жалба Е. М. С. не подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й.

В. И. М. е бил уведомен за обжалваното решение на 22.07.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 6179/25.08.2025 година, като е изпратена по ССЕВ на 22.08.2025 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че с решение № 1195/29.06.2018 година, постановено по гр. д.№2312/2017 година по описа на Окръжен съд Варна по предявения от В. И. М. против Е. М. С. иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД бил обявен за окончателен предварителен договор, сключен на година, по силата на който Е. М. С. се била задължила да прехвърли на В. И. М. собствеността върху следния недвижим имот: самостоятелен обект-жилище-апартамент с идентификатор по КККР на гр. В., одобрени със заповед № година на изпълнителния директор на АГКК София, с административен адрес гр. В., ул. „Я. К.“ №, ет., с площ на апартамента м 2, състоящ се от вх. а., две ст., т., дн. с н., х., при граници на имота: обект с идентификатор, с прилежащото избено помещение без указан номер и площ, находящо се под хола, заедно със съответните проценти идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, както и / идеална част от дворното място, представляващо поземлен имот с идентификатор, целият с площ м 2, съставляващ имот с пл. № в кв. по плана на -ти микрорайон на гр. В., срещу продажна цена в размер на 30 000.00 евро, при условие, че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението М. заплати на С. сумата от 27 000.00 евро. Препис от решението бил връчен на посочения в исковата молба личен адрес на В. И. М. към датата на постановяване на решението той не бил имал процесуален представител-с молба вх. №13 329/04.05.2018 година бил уведомил съда, че бил оттеглил пълномощията си от представлявалия го до тогава представител адвокат З., чрез Ц. И., пълнолетно лице от домашните, съгласило се да приеме съобщението (посочен и като баща) със задължение да предаде на адресата, на 06.07.2018 година, а на Е. М. С. на 13.07.2018 година и поради необжалването му било влязло в законна сила с изтичане на двуседмичния срок за обжалването му, изтичащ на 27.07.2018 година.

С молба, депозирана по делото на 31.05.2024 година, Е. М. С. била поискала постановеното по делото решение № 1195/29.06.2018 година да бъде обезсилено, тъй като М. не й бил заплатил цената на имота.

В депозирания отговор по молбата В. И. М. излагал доводи, че С. с некоректното си поведение още в деня за изповядване на сделката не се била явила на 30.10.2017 година, за което бил съставен констативен протокол от нотариус Д. в кантората й в гр. В., бул. „М. Л.“№, ет.. Било й заплатено капаро в размер на 3000.00 евро, което понастоящем не било върнато. В. И. М. не се бил отказал от сделката, но Е. М. С., обаче с последващото си поведение не била дала обективна възможност да й се изплати остатъкът от сумата в размер на 27 000.00 евро. В продължителен период от време същата била издирвана по телефона, тъй като живеела и работела в САЩ. Въпреки многобройните позвънявания и комуникации по интернет, не била изявила желание, нито била посочила банкова сметка, за изплащане на сумата. Към настоящия момент била в Република Б. и била сключила предварителен договор за продажба на имота (по партидата на който била вписана исковата молба по настоящото дело), което обстоятелство сочело на нежеланието й да получи дължимата сума от М. и некоректното й поведение с оглед бъдещите купувачи по данни на брокера на недвижимия имот. В. И. М. искал да заплати имота, поради което молил да му бъде дадена възможност в 7 дневен срок да преведе сумата от 27 000.00 евро по посочена от ответницата банкова сметка.

Въззивният съд, след като съобразил събраните по делото доказателства и приложимия закон, приемал за установено от фактическа и правна страна, че предявеният иск бил с правно основание чл. 362, ал. 2 от ГПК. В производството по обезсилване на решение за обявяване на предварителен договор за окончателен, поради неизпълнение в срок на задължението на купувача да заплати остатъка от продажната цена, съдът преценявал само дали в законоустановения срок било направено от него плащане на определената в решението сума и дали неизпълнението се дължало на извинителни причини, които не можели да му се вменят във вина, т. е. дали била налице обективна невъзможност за точно изпълнение. С изтичането на срока длъжникът изпадал в забава, като кредиторът можел да търси, но не бил задължен да приеме плащане, както и можел да развали договора поради неизпълнение като поиска обезсилване на решението.

Видно от изложените твърдения на страните между тях не било спорно обстоятелството, че остатъкът от продажната цена в размер на 27 000.00 евро не бил заплатен на Е. М. С. в двуседмичния срок от влизане в сила на решението, нито впоследствие. В отговора по молбата и в хода на производството В. И. М. не бил твърдял, че не бил уведомен за решението, а напротив поддържал е, че бил знаел за задължението си, но с поведението си Е. М. С. била създала пречки за изпълнението му. В хода на устните състезания процесуалният му представител бил посочил, че до датата на подаване на молбата на С. по чл. 362, ал. 2 от ГПК В. И. М. не бил знаел за съдебното решение, мислел бил, че е в сила предварителният договор, поради което бил канил Е. М. С. да сключат окончателен договор, като по тази причина я бил канил да посочи банкова сметка, но тя била заела пасивно мълчание. Твърденията относно незнание за постановеното решение № 1195/29.06.2018 година били неоснователни, тъй като препис от решението бил връчен надлежно по реда на чл.46 от ГПК (лицето, получило съобщението било пълнолетно лице от домашните, включително според показанията на водения от М. свидетел Д., последният негов вуйчо). Освен това В. И. М. безспорно бил узнал за решението от връченото чрез съпругата му М. на 10.12.2018 година уведомление за доброволно изпълнение на основание чл. 182, ал.2 от ДОПК за задължението му по решението, с което бил осъден да заплати в полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд Варна следващата се държавна такса за прехвърляне на недвижимия имот в размер на 523.87 лева. на основание чл. 364 от ГПК, която такса бил заплатил на 02.04.2019 година, според представеното по образуваното изпълнително дело № 18/2019 година по описа на Съдебно-изпълнителната служба при Районен съд Кубрат преводно нареждане с основание „държавна такса за прехвърляне на недвижим имот по гр. д .№ 2312/17 година“, след което изпълнителното дело било прекратено.

В производството не се установявало В. И. М. да бил предприел някакви действия за изпълнение на задължението си за заплащане на остатъка от продажната цена в двуседмичния срок от влизане в сила на решението, като така бил изпаднал в забава. Не се установявало на следващо място тази забава да се дължала на особени непредвидени обстоятелства, пораждащи обективна невъзможност за изпълнение в срок, нито фактите по делото и ангажираните доказателства налагали извод за осъществяване на такива обстоятелства.

Според показанията на водения от В. И. М. свидетел‑Д., М. бил син на неговата сестра. Свидетелят познавал ответницата Е. М. С. от нейния брат А. и той я бил запознал с племенника си. С. продала като пълномощник къщата на майка си-съседна сграда в същото дворно място, в което имало общо три къщи, които се водели апартаменти, на В. И. М. и в същия ден той й бил платил задатък, за да закупи и нейната лична къща, като се били уговорили за сключване на окончателен договор през октомври 2017 година. Тя не се била явила на сделката, изгубили контакти, пробвал многократно да се свърже с нея, тогава отишли с М. при адвокат, дали му цялата документация, протокола от нотариуса, искали да се обяви за окончателен договорът, имало дело през май 2018 година, оттеглили пълномощията от адвоката и след това (юни-юли 2018година) свидетелят заминал в чужбина, първо във Ф., после за Федерална Република Г., а после и В. И. М. дошъл там, но през 2018 година. последният все още живеел в България. Свидетелят пробвал многократно да се свърже с Е. М. С. през 2018 година, 2019 година, последно й бил писал през 2020 година, имал неин телефонен номер, търсил я бил и по „Вайбър“, тя била гледала съобщенията, но не им отговаряла. Не знаел за съдебното решение, че В. И. М. бил собственик на имота. Понастоящем няма връзка с брата на Е. М. С..

Представени били разпечатки от съобщения, изпратени от телефонен номер чрез интернет през 2023 година от свидетеля Д. до Е. М. С., със съдържание „Еми, здравей, звънни ми като можеш, В. съм“ с посочен негов телефонен номер във Федерална Република Б. Г. и „Е. прати ми банкова сметка да ти преведа парите“.

Неоснователни са твърденията на В. И. М., че Е. М. С. била изпаднала в забава, защото не му била посочила банкова сметка, по която да й бъдел преведен остатъкът от продажната цена. Към исковата молба, подадена на 02.11.2017 година, били представени от М. две вносни бележки, удостоверяващи заплащането на дадената по предварителния договор от 29.03.2017 година с нотариално заверени подписи, с уговорен срок за сключване на окончателен договор 30.10.2017 година, част от продажната цена в размер на 3000.00 евро-преведени от него 1165.00 евро и 1835.00 евро с посочено основание „задатък за недвижим имот“ по банкова сметка на Е. М. С. в „О“АД гр. С. с IBAN

В хода на производството по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД през 2017 година и 2018 година С. (живуща в С. и към този момент, но имаща надлежно упълномощен с пълномощно с нотариално заверени подпис и съдържание от 30.03.2017 година пълномощник-В. Г. З., който да я представлява при продажбата на процесния недвижим имот в изпълнение на сключения предварителен договор от 29.03.2017 година) чрез процесуалния си представител адвокат З. многократно била изразявала желание да бъдело приключено делото със спогодба, или да се сключел окончателен договор за прехвърляне на недвижимия имот, включително била изготвила заверени с апостил на 29.03.2018 година декларация по чл. 264, ал. 1 от ДОПК (според редакцията на нормата към посочената дата) и декларация по чл. 25, ал. 8 от ЗННД, и отправяла покани до В. И. М., чрез процесуалния му представител адвокат З., за явяване пред нотариус за прехвърляне на имота. Така за дата 09.05.2018 година, на която, според съставения по молба на В. Г. З. на същата дата констативен протокол от помощник нотариус Д. при нотариус Д., В. И. М. не се бил явил, както и впоследствие, след като той бил оттеглил пълномощията си от процесуалния си представител, била отправена нова покана, чрез В. Г. З., със съобщение, получено лично от него на 04.06.2018 година, за явяване пред нотариус на година за сключване на окончателен договор, когато отново, според съставения по молба на З. на посочената дата констативен протокол от нотариус Д., същият не се бил явил. Не се бил явил и в последното проведено открито съдебно заседание на 14.06.2018 година. На л.77 от делото на Окръжен съд Варна било представено заверено копие от посоченото пълномощно от 30.03.2017 година за упълномощаването на В. Г. З., прието като доказателство в откритото съдебно заседание на 19.04.2018 година (оригиналът бил представен и приет като доказателство в откритото съдебно заседание на 06.02.2025 година). С това пълномощно пълномощникът, освен, че бил упълномощен да представлява Е. М. С. при сключване на окончателния договор с В. И. М., за цена от 30 000.00 евро, от които платени по предварителния договор от година 3 000.00 евро задатък, бил упълномощен и да я представлява пред „О“ АД гр. С. като й се давало право да преведе цялата наличност по личната банкова сметка на упълномощителката в банка „О“ АД гр. С. с IBAN (посочен в пълномощното) на посочена от нея банкова сметка в банка в С., или по делото В. И. М. бил разполагал с номера на личната банкова сметка на Е. М. С. в банка „О“ АД гр. С., по която той бил превеждал суми и която същевременно била сочена от нея по делото от пълномощника й до приключването му към ю. година като лична сметка, и по която М. можел да преведе дължимия остатък от продажната цена в двуседмичния срок от влизане на решението в сила през ю. година. В. И. М. не бил навел твърдения пред първоинстанционния съд, нито представил доказателства в подкрепа на такива твърдения (при изрично указана доказателствена тежест от Окръжен съд Варна с определение от 18.06.2024 година), че например бил предприел действия да внесе или преведе сумата от 27 000.00 евро по тази сметка в рамките на изискуемия срок и че това е било обективно невъзможно, защото сметката е била закрита. Сам по себе си периодът от ю. година (когато Е. М. С. последно го била канила да сключат окончателен договор, по който тя щяла бъде представлявана от пълномощника си В. Г. З. с посочена в пълномощното от година банкова сметка, по която сумата можело да се преведе), до ю. година (когато решението било влязло в сила) и след това до изтичане на двуседмичния срок за изпълнение, не бил дълъг, за да можело да възникват основателни съмнения у В. И. М. дали тази сметка още съществува и кой е титуляр по нея, след като Е. М. С. трайно живеела в С., доколкото тя трайно била живеела в С. и към момента на сключване на предварителния договор и превеждането на задатъка по същата сметка. Не бил навел твърдения и например че бил търсил в двуседмичния срок съдействие от Е. М. С. (или пълномощника й В. Г. З.), за да можел да изпълни носимото си парично задължение, но тя не му била оказала такова, включително при неговата безспорна осведоменост, че Е. М. С. живеела в чужбина, но имала упълномощено в Република Б. лице, което било и посоченото в предварителния договор лице за кореспонденция в Република Б. и с посочен негов адрес в гр. В., или, че бил предприел действия за изпълнение, но Е. М. С. неоправдано не била приела предложеното й изпълнение. При установеното, че купувачът не бил предприел никакви действия в двуседмичния срок за изпълнение на паричното си задължение, като плащане в този срок не било извършено, без значение е кога след това и по какъв начин (след като вече бил изпаднал в забава) неговият вуйчо свидетелят Д. бил изпращал съобщения до Е. М. С. с искане тя да посочела банкова сметка, като следвало да се посочи, че това искане било и години след изтичане на преклузивния срок по чл. 362, ал. 2 от ГПК. Такова било и искането му за посочване на сметка в депозирания отговор по молбата на Е. М. С. за обезсилване на решението. По тези съображения въззивният съд приемал, че при добросъвестно положена грижа от страна на В. И. М., за същия не били съществували пречки плащането да бъдело извършено в законовия срок. Изпадането му в забава не се дължало на извинителни причини-такива, които не можели да му се вменят във вина, съответно не били налице особени непредвидени обстоятелства, пораждащи обективна невъзможност за изпълнение в срок. При установяване предпоставката, предвидена в чл. 362, ал. 2 от ГПК, постановеното решение, с което сключеният между страните предварителен договор бил обявен за окончателен, подлежало на обезсилване.

В. И. М. твърди, че въззивното решение на Апелативен съд Варна е недопустимо. Правото по чл. 362, ал. 2 от ГПК се погасявало с изтичането на определен срок, който започвал да тече от изтичането на двуседмичния дневния срок по чл. 362, ал. 1, изр. 2 от ГПК. В конкретния случай този срок бил започнал да тече на 10.06.2018 година и бил изтекъл на 10.06.2023 година, като вече бил изтекъл към момента на искането на Е. М. С. по чл. 362, ал. 2 от ГПК. По давност обаче се погасявали само притегателните права, докато за преобразуващите срокът за упражняването им бил преклузивен. Затова те не се погасявали по давност, а изтичането на срока за упражняването им водело до погасяване на самото право, което вече не можело да бъде защитавано по исков ред. Затова искът по чл. 362, ал. 2 от ГПК бил недопустим, поради което постановеното по него решение също е недопустимо. Следва обаче да се посочи, че разпоредбата на чл. 362, ал. 2 от ГПК не предвижда срок за упражняване на уреденото с нея право, след изтичането на който то да се счита погасено. Съдебната практика обаче е константна, че правото по чл. 362, ал. 2 от ГПК може да бъде погасена по давност, която започва да тече от момента на изтичане на срока по чл. 362, ал. 1, изр. 2 от ГПК и изтича от години след тази дата-чл. 110 от ЗЗД. Съгласно правилото на чл. 120 от ЗЗД съдът не може да приложи давността служебно, а само след надлежно позоваване на нея от страна на ответника, направено в предвидените за това процесуални срокове. В случая такова възражение не е направено, поради което и съдът не може да преценява дали възможността на Е. М. С. да иска обезсилване на решението за по чл. 326, ал. 1 от ГПК е погасена по давност. Отделно от това този въпрос не е такъв по допустимостта на иска, а на неговата основателност, поради което не може да доведе до недопустимост на постановеното по делото решение.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. И. М. е поискало въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси, а именно:

1. Обезсилването на решението, постановено по иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, равнозначно ли е на разваляне с обратна сила на гражданските последици на сключения между страните договор за продажба и намират ли в това производство по аналогия правилата за разваляне на ;договорите по ЗЗД, както и тези за неизпълнение, в това число разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД?

2. Длъжен ли е съдът непременно да обезсили решението за сключване на окончателния договор при констатирано единствено на неплащане на продажната цена в четиринадесетдневния срок от влизането на решението в сила?;

3. С какви правни аргументи може да се брани ответника по подадена молба за обезсилване на решението за сключване на окончателен договор? и

4. За приложението на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, във връзка с чл. 95 от ЗЗД, при невъзможност на длъжника да изпълни в Република България, поради носимия характер на паричните задължения и липсата на адрес на кредитора в Република Б.?.

Четвъртият и петият от поставените в изложението на В. И. М. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване. Първият от тях е поставен много общо, без да има обосновава връзка с предмета на делото, като поради тази абстрактност не може да бъде конкретизиран или уточнен от съда по реда та т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, с оглед на което и не може да послужи като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на исканото касационно обжалване. Вторият от посочените въпроси също не обосновава допускането на въззивното решение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване, тъй като не е бил разрешаван от съда и не е обусловил правните му изводи при постановяване на обжалваното решение. Съдът не е приемал, че В. И. М. не е могъл да изпълни задължението си по чл. 362, ал. 1, изр. 1 от ГПК, поради неоказано съдействие от страна на Е. М. С., което да било предпоставка за изпадането на същата в забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД. Обратното прието е, че М. е имал възможност да изпълни задължението си в Република Б. и то в установения от чл. 362, ал. 1, изр. 2 от ГПК срок за това. Същевременно е посочено, че след изтичането на този срок кредиторът е можел, но не е бил длъжен да приеме изпълнение, като в този случай не стои въпросът със забавата по чл. 95 от ЗЗД. Така поставеният въпрос би имал значение при фактическа обстановка, различна от установената от съда в обжалваното решение, при която Е. М. С. не е оказала необходимото съдействие на М. за изпълнение на задължението му, каквато обстановка обаче не е установявана.

Първият и вторият от поставените в изложението на В. И. М. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК също не обосновават допускане на въззивното решение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване. Разпоредбите на закона са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Макар и да не представлява по съществото си разваляне на договор по смисъла на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, обезсилването на решението по чл. 362, ал. 2 от ГПК има едни и същи последици с развалянето, а именно последиците от договора и от решението отпадат с обратна сила, като защитата на правата на третите добросъвестни лица се осъществява с оглед на правилата на вписването. Самото обезсилването по чл. 362, ал. 2 от ГПК, както и развалянето на договора поради неизпълнение по чл. 87, ал. 3 от ГПК, представлява санкция за неизпълнение на правно задължение‑това по чл. 362, ал. 1, изр. 2 от ГПК. Затова и за двете производства намират приложение общите правила за изпълнение на задълженията, включително и това по чл. 81, ал. 1 от ЗЗД, което е пречка съдът да обезсили решението по чл. 362, ал. 1 от ГПК, само поради неплащане на задължението по изр. 2 от посочената разпоредба, а само ако неизпълнението е поради причина, за която длъжникът отговаря. В случая въззивното решение е съобразено с това тълкуване, като е прието, че неизпълнението на задължението на В. И. М. по чл. 362, изр. 2 от ГПК е поради причини, за които той отговаря и не са налице предпоставки освобождаващи го от отговорност за това. Затова не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по тези два въпроса.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. И. М. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърденя обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от В. И. М. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Варна.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал.2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 140/18.07.2025 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 205/2025 година, по подадената срещу него от В. И. М., касационна жалба с вх. № 6179/25.08.2025 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение