Определение № 3456 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1995/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 26630/05.03.2025 г. на Д. Д. Д., чрез адвокат В. П., срещу въззивно определение № 1466/27.01.2025 г. по в.ч. гр. д. № 14634/2024 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу определение № 25963/24.07.2023 г. по гр. д. № 32286/2022 г. на Софийски районен съд. С последното на основание чл. 130 ГПК производството по делото е прекратено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли съдът служебно да разгледа истинността на неоспорен от страната документ; 2. Когато съдът разглежда служебно правнорелевантен факт, следва ли да даде указания на страната, която носи доказателствената тежест за съответното обстоятелство и следва ли да събере необходимите доказателства; 3. Пречките при упражняване на процесуални права, които не се дължат на пропуски на страните, следва ли да се разглеждат в тяхна вреда. Ответникът по частната касационна жалба Ю. П. Д., чрез адвокат И. Ц., е подал писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното определение, като оспорва жалбата и по същество. Претендира разноски. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е оставена без уважение частна жалба вх. № 84640/21.09.2023 г. срещу определение № 25963/24.07.2023 г. по гр. д. 32286/2022 г. по описа на Софийски районен съд, с което производството по делото е прекратено като недопустимо. Въззивният съд е приел за установено, че Д. Д. е предявила срещу бившия си съпруг Ю. П. Д. иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК. Исковата молба е постъпила в Софийски градски съд на 22.12.2021 г. Върху нея е отбелязано, че същата е постъпила като пратка чрез куриерска фирма с № *, а посочената дата на товарителницата е нечетлива. Отбелязано е, че съгласно чл. 31 СК искът по чл. 29, ал. 3 СК може да се предяви в срок до една година от прекратяването на брака или на съпружеската имуществена общност, който срок представлява абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Съдът има задължение служебно да следи за неговото спазване. С оглед това е направен извод, че проверката за наличие на тази абсолютната процесуална предпоставка не е обусловена от изрично възражение на ответника, а всякога се извършва от съда, който разполага с всички процесуални средства да изясни спазен ли е едногодишният срок по чл. 31 СК. Първоинстанционният съд в изпълнение на това свое задължение е предприел действия за уточняване на момента на депозиране на пратка № *, съдържаща исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото производство. С тези аргументи възраженията Д. Д. за прекомерна служебна инициатива при изясняване на обстоятелства относно датата на подаване на исковата молба са приети за неоснователни. Посочено е, че бракът между страните е прекратен на 16.10.2020 г. и от този момент е започнал да тече срокът по чл. 31 СК. Съгласно чл. 62, ал. 2 ГПК срокът не се смята за пропуснат, ако исковата молба е изпратена по пощата преди изтичането му. В процесната товарителница № *, издадена от куриерска фирма „Интерлогистика куриер“ ЕООД, е записано, че пратката е изпратена на 15.10.2020 г. – т. е. в едногодишния преклузивен срок. Съдът е констатирал, че исковата молба е постъпила на 22.12.2021 г. в регистратурата на първоинстанционния съд, като поради изтеклия двумесечен период за изпълнение на куриерска услуга в рамките на [населено място], съдът е изискал информация от пощенския оператор за движението на изпратените документи. От заявление от 10.04.2023 г., подписано от управителя на дружеството, съдът е установил, че пратка с № * не е обслужвана от „Интерлогистика куриер“ ЕООД, не е регистрирана в куриерската им мрежа, не присъства в информационния им масив и не е доставяна от служител на дружеството. Налице е практика да се оставят непопълнени товарителници в офиси на клиентите на куриерската фирма. В писмото от дружеството е посочено, че товарителница с № * е предадена от склада на предприятието в [населено място] на този в [населено място] на 04.11.2021 г., като е невъзможно да е съставена на 15.10.2021 г., доколкото към този момент не е била пусната в обръщение. Като допълнителен аргумент е посочено, че вписаният в товарителницата реквизит относно извършилия доставката куриер е неверен, тъй като с посочения идентификационен номер няма лице, което извършва сочената услуга. При така установените факти съдът е приел, че исковата молба не е предадена на 15.10.2021 г. на куриерска фирма „Интерлогистика куриер“ ЕООД, а искът следва да се счете за предявен на 22.12.2021 г., т. е. след изтичане на преклузивния срок по чл. 31 СК. В заключение е посочено за ирелевантно, а и за обективно невъзможно, установяването на обстоятелството как пратката е приета от СГС, каквото доказателствено искане е заявила ищцата в своята частна жалба. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос, като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните (частни) жалби. Поставените от касатора въпроси не предпоставят допускане касационно обжалване на определението, тъй като не са решени в противоречие с установената съдебна практика. В нея /определение № 3240/25.06.2024 г. по ч.гр.д. № 1764/2024 г., III г.о., определение № 4310/30.09.2024 г. по ч.гр.д. № 1669/2024 г., I г.о. и др./ е прието, че съгласно чл. 62, ал. 2 ГПК срокът не се смята пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата. При спор относно датата на подаване на пратката следва да се съберат доказателства за проверка на поставената дата върху пратката на пощата, а така също пречките при упражняване на процесуалните права, които не се дължат на пропуски на страните, не трябва да се разглеждат в тяхна вреда. Предявяването на иска по чл. 29, ал. 3 СК в преклузивния срок по чл. 31 СК представлява абсолютна процесуална предпоставка от категорията на положителните, за наличието на която съдът е длъжен да следи служебно. Именно в изпълнение на това задължение въззивният съд е събрал обяснения и писмени доказателства от управителя на дружеството, за което се твърди, че е осъществило куриерската услуга за доставяне на исковата молба в регистратурата на Софийски градски съд. Приел е, че куриерска пратка с № * /номерът на приложената към делото товарителница/ не е обслужена от пощенския оператор „Интерлогистика куриер“ ЕООД, съответно правната фикция на чл. 62, ал. 2 ГПК е неприложима. Направен е извод, че към датата на подаване на исковата молба /22.12.2021 г./ ищцата не е разполагала с потестативното право да иска определяне на по-голям дял от общото имущество поради значителен принос в придобиването, тъй като същото е преклудирано с изтичане на едногодишния срок по чл. 31 СК, съответно предявеният иск е недопустим. Въпреки изхода на спора на ответника по частната касационна жалба не следва да се присъждат разноски за настоящото производство, тъй като не са представени доказателства такива да са направени. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.