Определение № 3645 от 21.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1759/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. С., чрез адв.В. В., срещу решение № 360/26.10.2022 г. по в.гр.д. № 295/2022г. на Окръжен съд Русе, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Електроразпределение Север“ АД отрицателен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата 9380,65 лева, претендирана въз основа на извършена корекция на потребена електроенергия по фактура № [ЕГН]/31.03.2020г. – 47291 kWh, за периода 17.04.2017г. - 13.02.2020г., и са присъдени разноски. Касаторът твърди, че в отхвърлителната част решението е необосновано и неправилно, защото крайният извод на въззивната инстанция е формиран, без да бъдат обсъдени твърденията му, че към датата на първоначалния монтаж на СТИ в имота му е имало показания в регистри 1.8.3 и 1.8.4, съответно от 038844 и 023815, а ответникът не е установил измерено количество електроенергия в тях да е натрупано след монтажа на СТИ. В контекста на тези оплаквания поставя в изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК въпроса за задължението на въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възражения на страните, и да обоснове решението си, като сочи същият да е разрешен с атакуваното решение в противоречие с константната практика на ВКС. Насрещната страна по жалбата – ответникът „Електроразпределение Север“ АД я оспорва и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК след отмяна на първото въззивно решение, с което искът е бил изцяло отхвърлен. При повторното произнасяне въззивна инстанция е съобразила задължителните указания в отменителното решение на ВКС (№ 69/10.05.2022г. по гр.д.№ 2530/2021г., ІІІ ГО), назначавайки съдебно-техническа експертиза, която да отговори на конкретно поставените въпроси и произнасяйки се по направеното при условията на евентуалност възражение на ищеца за погасителна давност. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е отчел вече установеното по делото, че проверката на СТИ в обекта на ищеца е извършена при условията и по реда на чл. 49 ПИКЕЕ, обн. ДВ бр.35/30.04.2019г. Констатираната при проверката външна софтуерна намеса в тарифната схема на СТИ, изяснена като механизъм от заключението на съдебно-техническата експертиза, е довела до отчитане на реално потребената енергия в невизуализирани на дисплея на СТИ регистри. Тази констатация изпълва хипотезата на чл. 55 от Правилата за измерване на количествата електрическа енергия, издадени от Комисията за енергийно и водно регулиране (обн. ДВ бр. 35/30.04.2019 г., в сила от 04.05.2019 г.). Остойностяването на „скритата“ електроенергия е извършено съобразно нормата на чл. 56, ал.3 от ПИКЕЕ, която предписва преизчислените количества електрическа енергия да се фактурират по действащата за периода на преизчисляването прогнозна пазарна цена на електрическата енергия за покриване на технологичните разходи, определена от Комисията за енергийно и водно регулиране на съответния мрежови оператор. Периодът на корекция – от 15.05.2016г. до 13.02.2020г., е определен при спазване на чл.55, ал.1 ПИКЕЕ, който регламентира за пределен начален момент за преизчисляване този на монтиране на СТИ в обекта на потребителя. Изводът на въззивния съд за съществуване вземането на ответника за непокрития от тригодишния давностен срок период е обусловен от съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства – писмените и заключението по допуснатата при повторното разглеждане на делото техническа експертиза, от който безпротиворечиво се установява, че :1/ към момента на проверката електромерът в имота на ищеца е бил годно техническо средство за измерване на ел.енергия; 2/ електромерът е монтиран през 2016г., нов, с нулеви показатели по всички тарифи, които са фабрично настроени за отчет на битовите потребители; 3/ върху електромера е осъществено софтуерното въздействие, при което е запазена точността на измерване на СТИ, но в резултат от което са включени нормално неизползвани тарифи – 1.8.3 и 1.8.4, където да се натрупва потребената ел.енергия; 4/ вмешателството е резултат от софтуерна манипулация, изключена е грешка, която да не се дължи на човешка намеса; 5/ електромерът е отчел цялото преминало през него количество ел.енергия, включително натрупаното в невизуализираните тарифи, а натрупаната и в четирите регистъра електроенергия може да бъде доставена на абоната за периода на корекцията. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая по него не се установява допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касация. Налице е многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава - т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд, като инстанция по същество, е длъжен да обсъди в своето решение в рамките на проверката по чл. 269 ГПК (а в хипотеза на чл. 294 ГПК и съобразно задължителните указания на ВКС) всички релевантни доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото. При постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от процесуалните си задължения да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, имащи значение за установяване на правнорелевантните за спора факти, както и да обсъди всички относими и допустими доводи и възражения на страните, като изложи свои собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор. Твърдението на ищеца, че в процесното СТИ показанията в невизуализираните му регистри са съществували отпреди монтажа му, е напълно произволно, доколкото всички доказателства по делото сочат обратното – че натрупването на потребената електроенергия в невизуализираните регистри на СТИ е станало след монтажа му в обекта на ищеца. Направеният в този смисъл извод на въззивния съд по съществото си отрича доводите на ищеца като неоснователни. Несъгласието на касатора с така приетото от въззивния съд и с крайния резултат по делото съставлява довод за неправилност на въззивното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, който не е предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. В заключение, обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол. На ответника се следват разноски за настоящото производство, които съгласно представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 2964 лева за адвокатско възнаграждение. По частната жалба - предмет на съединеното ч.гр.д.№ 1758/2023, ВКС, ІІІ ГО: Частната жалба е подадена от ищеца С. Н. С. срещу определение № 85/24.01.2023г. по в.гр.д. № 295/2022г. на Окръжен съд Русе в частта, с която е оставено без уважение искането му за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските чрез увеличение на присъдените в полза на адв. В., на основание чл. 38, ал.2 ЗА, разноски за адвокатско възнаграждение за представителство пред първа и въззивна инстанция. За да откаже да уважи молбата на ищеца по чл. 248 ГПК, въззивният съд е съобразил, че с решението си е уважил частично предявения отрицателен установителен иск, поради което е приложима разпоредбата на чл. 78, ал.1 ГПК и с оглед уважената част от иска, следващите се на основание чл. 38, ал.2 ЗА разноски са в определените с решението размери. Касационната инстанция напълно споделя цитираните мотиви, които кореспондират на константната съдебна практика, намерила израз в постановено по реда на чл. 274, ал.3 ГПК определение № 396/05.06.2023г. по ч.т.д.№ 319/23г., ВКС, І ТО. Със същото е прието, че установеният в нормата на чл. 78, ал. 1 от ГПК принцип на съразмерност при определяне на дължимите на всяка от страните разноски предполага, че адвокатското възнаграждение се дължи в същото съотношение, в което се намира уважената спрямо отхвърлената част от иска, като няма основание да се счита, че нормата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата регламентира друг способ за определяне на адвокатското възнаграждение, различен от общото правило на чл. 78, ал. 1 от ГПК, който да изключва принципа на пропорционалност. Следователно, претенцията на жалбоподателя да му бъде определено и присъдено адвокатско възнаграждение въз основа единствено на сумата, за която искът е уважен, а не съобразно съотношението между уважената и отхвърлена част от него, е неоснователна, а атакуваното определение – правилно. Разноски на насрещната страна за това производство, с оглед несамостоятелният му характер, не се следват. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд