Определение № 813 от 23.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2501/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Р. К. и Д. Ж. К. срещу решение № 193 от 20.02.2023 г. по в.гр.д.№ 2278 от 2022 г. на Варненския окръжен съд, IV състав, с което са потвърдени две първоинстанционни решения:

1. решение № 262431 от 05.08.2021 г. по гр.д.№ 19759 от 2019 г. на Варненския районен съд, 51 състав, с което е уважен предявеният от М. В. А. против К. Р. К. и Д. Ж. К. отрицателен установителен иск за собственост върху 1/24 ид.ч. от следния имот: новообразуван имот № * по плана на новообразуваните имоти на СО „М.“- [населено място], одобрен със заповед № РД-10-7706-269 от 20.09.2010 г. на Областния управител на Област Варна, целия с площ от 575 кв.м. при съседни имоти: имот № *, имот № *, имот № * и имот № *, който имот е идентичен с поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-96 от 15.01.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК и

2. решение № 260367 от 02.08.2022 г. по същото гражданско дело на Варненския районен съд, 51 състав, с което е уважен предявеният от М. В. А. против К. Р. К. и Д. Ж. К. отрицателен установителен иск за собственост върху останалите 23/24 ид.ч. от горепосочения имот.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на вероятна недопустимост на решението. Твърди се противоречие с практика на ВКС. Поставят се следните въпроси:

1. Налице ли е правен интерес за ищцата от предявяване на иск за отричане на правата на ответниците по отношение на идеалните части от имота, надхвърлящи наследствените права на ищцата, когато тя твърди придобиване на собствеността по наследство и реституция ?

2. Достатъчно ли е ищцата да навежда твърдения, че очаква да придобие бъдещо право в съсобственост от отричане правата на ответниците върху имота, за да има тя правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост по отношение на целия имот, а не само до полагащата й се част от наследството на бившия собственик на имота, каквато част само тя може да придобие, а не целия имот ?

3. Дали имотът, попадащ в територия по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ се счита възстановен, съответно реституционното производство приключило с издаване на решение по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ в редакцията на текста, преди изменението с ДВ бр.68 от 1999 г., в сила от 30.07.1999 г., която предвижда да се посочват размерът, категорията на имота, местоположение, граници и съседи, както и ограниченията на собствеността и основанията за тях ? Кога това решение поражда конститутивно действие ?

4. От кой момент започва да тече придобивна давност спрямо лицата, на които е възстановен с решение на ПК имот, попадащ в територии по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ ?

5. Кумулативно или алтернативно следва да се преценяват двете предпоставки на пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, при които имот не може да се придобие от ползувател: местонахождение на имота на по-малко от 30 км. от град с население над 300 000 жители, независимо от общината, в която се намира имотът, и местонахождение на по-малко от 10 км. от крайбрежната морска ивица ?

6. Към кой момент следва да се преценяват горепосочените предпоставки за придобиване на имота по пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ и по-специално справедливо ли е те да се преценяват към момента, в който на ползувателя е разрешено заплащането на имота ?

По първите два въпроса се сочи противоречие на решението с решение № 60 от 19.04.2021 г. по гр.д.№ 3359 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 35 от 05.03.2019 г. по гр.д.№ 1845 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 100 от 11.10.2022 г. по гр.д.№ 4412 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 89 от 13.01.2021 г. по гр.д.№ 3335 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о.

По третия и четвъртия поставени въпроси се сочи противоречие със следните решения на ВКС: решение № 116 от 08.07.2016 г. по гр.д.№ 59418 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 944 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 106 от 19.05.2011 г. по гр.д.№ 13268 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 588 от 29.05.2010 г. по гр.д.№ 1350 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 809 от 14.01.2011 г. по гр.д.№ 1889 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

По петия и шестия поставени въпроси не се сочи практика на ВКС.

В писмен отговор от 26.05.2023 г. пълномощникът на ответницата по касационната жалба М. В. А. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /жалбоподателите са били уведомени за обжалваното решение на 27.02.2023 г., а касационната жалба е подадена на 27.03.2023 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо от цената на иска, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстнационното решение за уважаване на предявения отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че ответниците не са придобили валидно собствеността върху имота на основание пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като по закон не са имали право да придобият този имот. Въз основа на приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза и показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът е достигнал до извод, че не са била налице предвидените в пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ предпоставки за придобиването на имота от ответниците: не било установено те да са живеели постоянно в населеното място, в чието землище е имотът- [населено място]; имотът се намирал на по-малко от 30 км. от [населено място], който е бил с население над 300 000 жители /на 300 м. от строителните граници на [населено място] и на 8 км от центъра на града/ и на по-малко от 10 км. от крайбрежната морска ивица /на 9,2 км. от крайбрежната морска ивица/. Посочил е, че предпоставките на пар.4б от ЗСПЗЗ преценява към момента на влизане на закона в сила /пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, приет през 1992 г./, а не към момента, към който е бил завършен фактическият състав на изкупуването на имота по пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ /през 1997 г./.

За неоснователно е прието направеното от ответниците като евентуално възражение за придобиване на имота по давност. Съдът е приел, че придобивната давност за процесния имот не е започнала да тече от момента на постановяване на решение № 8478 от 07.04.1997 г. на ПК- [населено място], а едва от влизане в сила на ПНИ, защото едва с този план имотът е бил индивидуализиран за първи път. Взето е предвид, че решението на ПК от 07.04.1997 г. е постановено при действието на редакция на ЗСПЗЗ, преди изменението с ДВ бр.68 от 1999 г., поради което е прието, че за приключване на реституционната процедура не е било необходимо издаването на заповед по пар.4к от ПЗР на ЗСПЗЗ. Тъй като обаче в това решение на ПК имотът не е бил индивидуализиран чрез посочване на номер по стар план и индивидуализирането на имота е било невъзможно до 2010 г. /с оглед установеното от вещото лице, че до приемане на ПНИ от 2010 г. за местността „М.“, в която се намира процесният имот, не е имало стар план/, съдът е приел, че границите на процесния имот за първи път са били определени с ПНИ на м.“М.“, влязъл в сила на 23.10.2010 г. Според съда, именно от този момент следва да се счита възстановено правото на собственост на ищцата и другите наследници на К. Г. и от този момент най-рано е могъл да започне да тече давностен срок за придобиване на имота. С оглед на това и тъй като от 23.10.2010 г. до датата на предявяване на иска пред 2019 г. не е изтекъл необходимият съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок на владение, е прието, че ответниците не са придобили имота по давност. Посочено е и че имотът не е придобит и по кратката давност на чл.79, ал.2 ГПК, тъй като ответниците не разполагат с правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС.

За неоснователно е счетено и възражението за недопустимост на отрицателния установителен иск за собственост на 23/24 ид.ч. от имота. Съдът е приел, че за тази част от имота вече били формирани мотиви с определение № 807 от 25.02.2022 г. по гр.д.№ 173 от 2022 г. на Варненския окръжен съд, които съставът на въззивния съд споделя. Според съда, всеки съсобственик, независимо от квотата си в съсобствеността, е легитимиран да предяви иск за собственост за целия имот, когато по този начин същият би защитил собственото си право. В случая интересът на ищцата бил да отрече правото на собственост на двамата ответници по отношение на целия имот, а не по отношение на идеална част от него.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение налице е основанието на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението в частта му, с която е потвърдено решение № 260367 от 02.08.2022 г. по гр.д.№ 19759 от 2019 г. на Варненския районен съд, 51 състав за уважаване на отрицателния установителен иск за 23/24 ид.ч. от процесния имот. В тази част решението е вероятно недопустимо, поради което следва да се допусне до касационно разглеждане.

По отношение на останалата част от въззивното решение /с което е потвърдено решение № 262431 от 05.08.2021 г. по гр.д.№ 19759 от 2019 г. на Варненския районен съд, 51 състав за уважаване на отрицателния установителен иск за 1/24 ид.ч. от имота/, не са налице основания за допускане на касационното обжалване, поради следното:

Първите два въпроса /Налице ли е правен интерес за ищцата от предявяване на иск за отричане на правата на ответниците по отношение на идеалните части от имота, надхвърлящи наследствените права на ищцата, когато тя твърди придобиване на собствеността по наследство и реституция ? и Достатъчно ли е ищцата да навежда твърдения, че очаква да придобие бъдещо право в съсобственост от отричане правата на ответниците върху имота, за да има тя правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост по отношение на целия имот, а не само до полагащата й се част от наследството на бившия собственик на имота, каквато част само тя може да придобие, а не целия имот ?/ са неотносими към решението в тази негова част, а касаят допустимостта на иска, съответно и на решението за 23/24 ид.ч. от имота. Поради това тези въпроси не могат да обусловят допускането на касационното обжалване на решението, касаещо притежаваната от ищцата 1/24 ид.ч. от имота.

Третият и четвъртият поставени въпроси /Дали имотът, попадащ в територия по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ се счита възстановен, съответно реституционното производство приключило с издаване на решение по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ в редакцията на текста, преди изменението с ДВ бр.68 от 1999 г., в сила от 30.07.1999 г., която предвижда да се посочват размерът, категорията на имота, местоположение, граници и съседи, както и ограниченията на собствеността и основанията за тях ? Кога това решение поражда конститутивно действие ? и От кой момент започва да тече придобивна давност спрямо лицата, на които е възстановен с решение на ПК имот, попадащ в територии по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ ?/ са относими към конкретното дело, тъй като решение № 8478 от 07.04.1997 г. на ПК- [населено място], на което ищцата основава правата си върху процесния имот, е постановено при действието на редакцията на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ от преди изменението й с ДВ бр.98 от 28.10.1997 г. и с бр.68 от 1999 г. Според тази редакция на нормата, в решението на ПК за възстановяване на собственост върху земеделски земи в съществуващи или възстановими на терена стари реални граници се описват размерът и категорията на имота, неговото местоположение /граници и съседи/ и ограниченията на собствеността с посочване на основанията за тях и към решението се прилага скица на имота.

Тези въпроси обаче също не могат да обусловят допускане на касационното обжалване, тъй като по тях няма противоречие между приетото в обжалваното въззивно решение и посочената от касаторите практика на ВКС. Във всички посочени решения е прието, че решение на ПК за възстановяване правото на собственост върху земеделска земя в територии по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, постановено преди изменението на чл.14, ал.1,т.1 ЗСПЗЗ с ДВ бр.68 от 1999 г., има конститутивно действие за правото на собственост от момента на постановяването му, дори ако имотът не е надлежно индивидуализиран в това решение, но може да бъде индивидуализиран по местонахождение и граници по съществуващ към датата на постановяване на решението на ПК стар план. Прието е още, че в горепосочената хипотеза придобивната давност за такъв имот започва да тече от датата на постановяване на решението. Когато обаче имотът може да бъде индивидуализиран по план, съставен след издаване на решението на ПК, това решение има конститутивно действие от датата на индивидуализацията на имота с този план. Конкретно в решение № 116 от 08.07.2016 г. по гр.д.№ 59418 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че решение на ПК от 02.02.1999 г. има конститутивно действие за правото на собственост, тъй като касае имот, който не е индивидуализиран в решението, но който е можело да бъде индивидуализиран по стар кадастрален план от 1988 г. като имот с пл.№ *. В решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 944 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието същото: че решение на ПК от 27.05.1998 г. има конститутивно действие от момента на постановяването му, тъй като касае имот, който е можело да бъде индивидуализиран по комбиниран план от 1997 г. В решение № 106 от 19.05.2011 г. по гр.д.№ 13268 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. също е прието, че решение на ПК от 01.04.1998 г. има конститутивно действие за правото на собсвеност, тъй като касае имот, който е можело да бъде индивидуализиран по стар кадастрален план от 1988 г. В решение № 588 от 29.05.2010 г. по гр.д.№ 1350 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието същото: че решение на ПК от 17.08.1998 г. има конститутивно действие за правото на собственост, тъй като касае имот, който е можело да бъде индивидуализиран по стар кадастрален план от 1956 г. В решение № 809 от 14.01.2011 г. по гр.д.№ 1889 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. пък е прието, че решение на ПК от 05.03.1993 г. /постановено при действието на първоначалната редакция на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ, която не изисква издаване на скица към решението/ има конститутивно действие за правото на собственост от момента на индивидуализирането му с първия план на местността от 1998-1999 г.

Напълно в съответствие с приетото в горепосочените решения на ВКС в обжалваното решение е прието, че решението на ПК- [населено място] от 07.04.1997 г. има конститутивно действие за възстановяване на правото на собственост върху процесния имот от момента, в който за първи път е можело имотът да бъде индивидуализиран по местонахождение и граници. Това в конкретния случай е 23.10.2010 г., когато е влязъл в сила първият съставен план за местност „М.“, в която се намира процесният имот- планът за новообразувани имоти от 2010 г. В съответствие с практиката на ВКС е приетото, че до 23.10.2010 г. решението на ПК- [населено място] от 07.04.1997 г. не е имало конститутивно действие, тъй като в самото решение имотът не е индивидуализиран чрез посочване на номер на имота по стар план, към решението не е издадена скица на имота и до 2010 г. имотът не е можело да бъде индивидуализиран /тъй като до 2010 г. за местността „М.“, в която се намира имотът, не е имало план, в който имотите да са посочени по местонахождение и граници/. Съответно на това, не противоречи на практиката на ВКС /решение № 288 от 18.03.2014 г. по гр.д.№ 2058 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о. и др./ приетото от съда, че придобивната давност за процесния имот е започнала да тече едва от 23.10.2010 г. и към датата на предявяване на иска през 2019 г. все още не е била изтекла.

Петият поставен въпрос /Кумулативно или алтернативно следва да се преценяват двете предпоставки на пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, при които имот не може да се придобие от ползувател: местонахождение на имота на по-малко от 30 км. от град с население над 300 000 жители, независимо от общината, в която се намира имотът, и местонахождение на по-малко от 10 км. от крайбрежната морска ивица ?/ не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е от значение за конкретното дело. И при двата възможни отговора на въпроса решението за уважаване на предявения отрицателен установителен иск за 1/24 ид.ч. от процесния имот не би могло да бъде различно, защото в случая е безспорно установено, че са липсвали и двете горепосочени предпоставки за придобиване на имота от ползувател по реда на чл.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ: процесният имот се намира на по-малко от 30 км от [населено място], който към 1992 г. е бил с население над 300 000 жители и на по-малко от 10 км. от крайбрежната морска ивица.

По шестия поставен въпрос /Към кой момент следва да се преценяват горепосочените предпоставки за придобиване на имота по пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ и по-специално справедливо ли е те да се преценяват към момента, в който на ползувателя е разрешено заплащането на имота ?/ не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по този въпрос не е посочена практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи.

Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос, тъй като разпоредбата на пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ е ясна и не се нуждае от нарочно тълкуване от ВКС. Макар в самата разпоредба да не е посочен изрично моментът, към който следва да са налице предпоставките за изкупуване по пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, безспорно това е моментът, в който възниква това право на изкупуване, тоест моментът на влизане в сила на разпоредбата, обн.в ДВ, бр.28 от 1992 г. Приемането на обратното /че предпоставките за изкупуване следва да са налице към момента на изкупуването на конкретен имот/ би означавало, че се създава различен режим за изкупуване за различните ползуватели /доколкото броят на жителите на едно населено място е непрекъснато променяща се величина, която зависи от множество фактори, като броя на ражданията и смъртта на жителите към конкретен момент, броя на лицата, придобили или загубили жителството си в това населено място и др./, което е недопустимо.

Не са налице и основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение, касаещо иска за 1/24 ид.ч. от имота: Това решение не е нито нищожно, нито недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Решението, касаещо 1/24 ид.ч. от имота, не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗС, ЗСПЗЗ и ГПК в приложимите към спора редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, второ отделение