Определение № 181 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3774/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба Столична Община срещу решение №.11857/12.08.20 на АС София, ГО, 12с., в частта, с която, след частична отмяна на решение №.6450/11.09.19 по г.д.№.8324/17 на СГС, касаторът е осъден да плати на основание чл.59 ЗЗД още 19907лв. обезщетение за лишаване от ползване за периода 1.07.14-29.06.17, ведно със законната лихва считано от 29.06.17 до окончателното изплащане. Ответната страна Ж. И. П. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че ищцата, в качеството си на наследник на И. П. Ш., е собственик по реституция на 1/7ид.ч. от 3832кв.м. от имот пл.№.170 в кв.187а по плана на [населено място], м.“Южен парк“; по отношение на 2412 кв.м. от възстановения имот е било проведено съдебно производство, в което със сила на пресъдено нещо е установено, че наследниците на И. Ш. са собственици по реституция на посочената част; безспорно е и, че възстановеният имот е ползван от ответника за претендирания период 1.07.14-29.06.17. По спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение съдът е приел, че лице, което държи без правно основание чужда вещ, съгласно чл.59 ЗЗД винаги дължи обезщетение на собственика й за ползите, от които го е лишил – като правно ирелевантно за пораждане на задължението му е дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от това приходи. Ползването на вещта от несобственика може да се осъществи по различен начин, като обстоятелството дали той получава добиви, вкл. и наем, е без значение /реш.№.4409/20.06.12 по г.д.№.1411/10, ІV ГО, реш.№.55/28.12.12 по г.д. №.652/11, реш.№.204/5.09.13 по т.д.№.1158/10, ІІ ТО/. Този извод следва и от приетото в ППВС 1/79, съгласно което обогатяването е налице не само при увеличаване на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго претърпяло обедняване лице. Правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които е лишен, не може да бъде поставяно в зависимост от волята на това лице дали да реализира или не доходи от държаната без основание чужда вещ. Съдът е посочил, че ползваният имот е частна собственост, но при определяне на обезщетението следва да се има предвид особения му статут – доколкото се намира в територия, отредена за обществено ползване /парк/. От съдебно-техническата експертиза е видно, че имотът попада в „зона за градски паркове и градини“, в която максималната плътност на застрояване е 1%, максималният кинт - 0,06, а минималната озеленена площ – 85%. Предвид пределно допустимите устройствени параметри за тази зона, максималната застроена площ, която би могла да бъде достигната в имота, е 38,43кв.м., а максималната открита площ към тях – за разполагане на маси и столове за консумация на открито – 191,6кв.м. Тъй като няма пречки в имота да се разположат открити преместваеми обекти с целогодишен режим на ползване, заедно със съответната прилежаща площ към тях, е намерено, че размерът на обезщетението следва да се определи на база средна наемна цена, която се дължи за ползването на такъв тип обекти. Доколкото според вещото лице средната пазарна цена е в размер на 58,2кв.м. месечно, за целия период 164550лв.- съответно 23507лв. за притежаваната от ищцата 1/7ид.ч., и искът е бил уважен за 3600лв., с атакуваното решение е присъдена разликата над тази сума до 23507лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Формулира следните въпроси, във връзка с които се твърди отклонение от задължителната практика: 1.“За да се ангажира отговорността по чл.59 ЗЗД за ползване на чужд имот без законно основание, длъжни ли са ищците в производството да докажат, че ако не са били възпрепятствани да ползват имота, същите биха реализирани конкретен доход, а не бъдещ предполагам такъв?“ /реш.№304/1996г., реш. от 14.07.05 по г.д.№.744/04, ІV ГО, реш.№.1903/8.01.02 по г.д.№.1594/01, ІV ГО, реш.№.3/13.02.06 по г.д.№.2488/04, ІV ГО, реш.№.1085/15.11.07 по г.д. №.1077/06, V ГО/; 2.“Законосъобразна ли е претенцията за неоснователно обогатяване в хипотезата на вещ, предназначена за публично ползване по силата на специален нормативен акт?“/реш.№.2/14.02.20 по г.д.№.2296/19, ІІІ ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Във връзка с първия въпрос се цитира практика /незадължителна/, която не възлага изрично в тежест на претендиращия обезщетение да доказва, че ако не е бил възпрепятстван, е щял да реализира конкретен доход, а не бъдещ предполагаем такъв. Напротив, това, което е отразено /напр. в реш.№.1903/8.1.02 по г.д.№.1594/01, ІV ГО/, е, че обезщетението се определя от вещо лице в размер на средната пазарна цена предвид обема, характера и предназначението на имота – както е процедирал в настоящата хипотеза и въззивният съд /изслушаната и възприета по делото съдебно-техническа експертиза е установила размера на вземането съобразно средномесечен пазарен наем за ползване на имота, при отчитане на съответните ограничения за ползването му/. Отделно от изложеното, в актуалната съдебна практика, в това число формирана по реда на чл.290 ГПК - цитирана и в самото въззивното решение /напр. реш.№.204/05.09.13 по т.д. N.1158/10, ІІ ТО/, изрично се сочи, че обедняването на ищеца се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които той би получил при отдаване под наем на имота /обедняването на собственика и обогатяването на ползващия се от вещта се определя от една и съща сума - средномесечения пазарен наем за този вид имоти/; лицето, което държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл.59 ал.1 ЗЗД всякога дължи на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил - като правно ирелевантно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от това приходи /такива държателят на чужда вещ без правно основание винаги би могъл да получи, като я отдаде под наем, тъй като правото на собственост не е условие за действителността на наемния договор/; правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде поставено в зависимост от волята на това лице дали да реализира или не доходи от държаната без основание чужда вещ. Въззивната инстанция не се е отклонила от практиката на ВКС, а я е съобразила - поради което и не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Вторият въпрос е неотносим – той не е бил предмет на изрично обсъждане от въззивния съд и същият не е излагал мотиви в тази връзка. Предвид изложеното въпросът не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и т.1 от ТР №.1/09 от 19.02.10, ОСГТК на ВКС, и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване. Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, изложени са ясни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед на изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат на основание чл.78 ал.1 ГПК 750лв. разноски за платен адвокатски хонорар за отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,