Определение № 369 от 19.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1369/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на С. А. Ш. против определение № 105 от 18.03.2022 г. по ч. т. дело № 102/2022 г. на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по частната касационна жалба не е заявил становище. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото приема следното: С обжалваното определение е потвърдено определение № 663 от 03.12.2021 г. по т. дело № 20215300900600/2021 г. на Пловдивски ъкръжен съд, с което е върната исковата молба на С. А. Ш. против „Летище Пловдив“ ЕАД, [населено място] поради недопустимост на предявения иск и е прекратено производството по делото. Съставът е приел, че предявените искове са за прогласяване нищожност на решения, обективирани в протокол № ПД – 201/02.08.2021 г. взети от Г. Т. – министър на транспорта, информационните технологии и съобщенията в качеството му на орган, упражняващ правата на държавата като едноличен собственик на капитала на „Летище Пловдив“ ЕАД, [населено място]. С решенията ищецът е освободен от длъжността- член на съвета на директорите, сключеният с него договор за управление № ВД – 14 от 18.02.2015 г. е прекратен и е избран и назначен за член на съвета на директорите В. З.. Съдът е квалифицирал иска по чл. 74 ТЗ изведен от изложените в исковата молба и уточнени с допълнителна искова молба обстоятелства и предвид разясненията, дадени с ТР № 1/06.12.2002 г. по т. дело № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС. Приел е, че преди да се даде отговор на въпроса за законосъобразността на атакуваното решение на общото събрание на дружеството, следва да се провери дали исковата молба изхожда от съдружник или акционер в дружеството, както и дали е спазен срокът по чл. 74, ал. 2 ТЗ, тъй като липсата, на която и да е от тези две предпоставки прави исковата претенция недопустима. Констатациите на състава, за това, че ищецът не е акционер в дружеството, с оглед обстоятелството, че капиталът е собственост на държавата, както и обстоятелството, че същият не притежава членствени права, чиято защита се реализира с посочения иск са мотивирали преценка за недопустимост на иска. Липсата на членствени права са обусловили приемането на извод, съгласно който нищожността на посочените решения не може да се въведе и чрез искова защита по реда на чл. 124 ГПК и чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, предвид изискването за правен интерес. Разгледани са доводите на частния жалбоподател, произтичащи от твърдението, че не е загубил статута си на член на съвета на директорите и има задължението да изпълнява функциите си с грижата на добър търговец, което според същия обосновава правния интерес от предявяване на иска. Изводът на състава за липсата на твърдения от ищеца статут е аргументиран с незабавното влизане в сила на решенията на общото събрание, съгласно чл. 231, ал. 2 ТЗ, предвиждащ изключение единствено при отлагане действието им. Съдът е разгледал хипотезата на чл. 231, ал. 4 ТЗ /действие на решението за избор и освобождаване на членове на съвета на директорите от вписване в търговския регистър/ и е констатирал, че се отнася за трети лица, а във вътрешните отношения между ищеца, който е освободен като член на съвет на директорите и дружеството, решението на едноличния собственик на капитала има незабавно действие. При тези обстоятелства е направена и констатацията, че освобождаването на ищеца като член на съвета на директорите и прекратяването на мандатното му правоотношение са настъпили от 02.08.2021 г., т. е. към датата на предявяване на иска, той не е член на съвета на директорите, за да обосновава правен интерес със задължение по чл. 237, ал. 2 ТЗ. Изложено е още, че „Летище Пловдив“ ЕАД е предприятие, чийто едноличен собственик на капитала е държавата и при съобразяване на чл. 25 ППЗПП в правомощията на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията е да се произнася по въпросите, предоставени в компетентност на общото събрание, респективно от едноличния собственик на капитала, включително и тези по промяна членовете на съвета на директорите. Съдът се е позовал на чл. 221, ал. 4 ТЗ, съгласно който общото събрание избира и освобождава членовете на съвета на директорите, констатирал е, че едноличният собственик на капитала има същата компетентност и е направил извод, че пряко предоставено от закона е правомощието на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията да назначава и освобождава членовете на съвета на директорите на едноличното публично предприятие, като за ищеца не съществува никакъв законен интерес за защита, с оглед който да предявява установителен иск за нищожност. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат твърдения за наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3, ал. 2, предл. 3 ГПК, а се съдържа още и твърдение за недопустимост на съдебния акт. Касационният съд упражнява служебно контрол за вероятната недопустимост на постановения от въззивната инстанция съдебен акт и без да са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, поради което твърдението на страната следва да бъде разгледано. Частният касатор не е разграничил сочените основания, като доводите му / в по-голямата си част буквално възпроизведени от частната му жалба/ са насочени главно към оплаквания, свързани с твърдяна от него очевидна неправилност на изводите на състава. Доколкото е поддържал общо, че определението е недопустимо, то не се установява хипотезата, визирана в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, тъй като то е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на жалба, с ясно изложени и логически обосновани от състава мотиви, като несъгласието с тях изразено от частния касатор не обосновава довод за недопустимост. Или, обжалваното определение е допустим съдебен акт. Страната твърди, че е налице очевидна неправилност на определението като излага разбирането си за това основание чрез очертаване на допуснати, според нея, нарушения при постановяване на определението от ПАС, буквално възпроизведени от частната касационна жалба. Така, в изложението се поддържа, че ТР № 1/06.12.2002 г. по т. дело № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС не обхваща всички случаи в практиката, след постановяването му били приети ЗТР и ЗПП, действията на държавните органи не били безконтролни, липсвали мотиви в обжалвания акт, тъй като наведените такива от съда били в противоречие със „задължителната практика на ВКС и доказателствата по делото“, по отношение на наличието и липсата на активна правна легитимация на ищеца. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на посоченото от страната основание, се налага извод, че същото не е установено. По естеството си изложените пространни твърдения съставляват общи оплаквания за неправилност на определението, нямат характеристиката на квалифицирани форми на неправилност, чрез които се проявява очевидната неправилност, съобразно вече изложеното. Твърденията на частния жалбоподател визират нарушения, които не могат да се установят без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, т.е. това са оплаквания за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които са извън приложното поле на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, респективно извън преценката на касационния съд в тази фаза на производството. Горните съображения се отнасят и за твърдението, че лисват мотиви в обжалваното определение по отношение на наличието и липсата на активна правна легитимация на ищеца. Становището на страната, в което липсата на мотиви се обяснява с противоречие на приети от състава правни разрешения с практиката на ВКС и доказателствата по делото, освен, че смесва различните видове основания за касационно обжалване е въведено, без да се отрази и съобрази приетото от въззивния съд разбиране за процесуалната недопустимост на исковете.Както вече се посочи не всяко нарушение на материалния и процесуален закон формира хипотези на основанието очевидна неправилност. Не всяка необоснованост поражда очевидна неправилност, а единствено преценката на факти в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато несъответствието на извод с факт се установява от мотивите на обжалвания съдебен акт, които възпроизвеждат съответното обстоятелство извън съдържанието и характеристиката, очертани от доказателството. В случая страната влага друго съдържание в разглежданото основание, като счита основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за очевидна неправилност. Мотивите, приети от въззивния съд, с оглед, на които е постановено обжалваното определение не съдържат пороци, които формират основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението, след като е заявил, че вече разгледаното „ формира група въпроси“, възпроизведен е текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочено е все така лаконично, че тези въпроси са решени „ при очевидна неправилност и евентуалната му недопустимост“ са формулирани въпросите – 1 / „В кой момент приключва процеса на определяне и назначаване от държавата на нейни представители в членове на органите за управление и контрол в публично предприятие и обжалваем ли е акта, с който се прави това и по кой ред става това /граждански, административен/?“ ;2/ „Включва ли се в правата и задълженията на добрия търговец-действащ член на СД на публично дружество, правото за предявяване на иск за прогласяване нищожност на актове неподписани от Ресорния за това Министър по определяне и назначаване на членове на органите за управление и контрол заявени за вписване в ТР пряко засягащи негови права и законни интереси“; 3/„Подлежи ли на вписване в ТР обстоятелства посочени в невлязъл в законна сила /необявен и съобщен на участниците в конкурса по съответния ред на ЗПП/ акт на Ресорния за това Министъра за определяне представител на Държавата в публичното предприятие? Може- има ли равен интерес, действащ член на СД на дружеството и участник в процедурата по подбор и избор да иска прогласяване на нищожността на така представения акт в ТР на министъра?“ ;4/ „Възниква ли за вписан, действащ член на СД и изпълнителен член на държавно предприятие, задължение да иска прогласяване нищожност на актове /неподписани от издателя им, пи съществено нарушение на процедурата/ за избор на друг член на СД и изпълнителен лен на държавно предприятие в контекста на задълженията му за прилагане правилата за добро корпоративно управление и грижа на добър търговец и посочените стандарти в параграф 1, т. 10“Стандарти за добро корпоративно управление“ за стандартите включени в Насоките на организацията за икономическо сътрудничество и развитие на корпоративно управление на публичните предприятия“; 5/“Представлява ли съществено процесуално нарушение факта, че предявени в допълнителна искова молба нови в производството искове, не са връчени на ищеца и на същия не е даден срок за отговор на същите“; 6/„Съществено нарушение на разписаните разпоредби на Закона за публичните предприятия дават ли право на участник в проведен конкурс, валидно правно основание ли е да възникване правен интерес за участник в конкурса, на който не е съобщен резултат от него да иска установяването на тези нарушения и прогласяване нищожност на актовете на избор това когато узнаването на тези обстоятелства е станало по силата на подадено заявление за вписването им в ТР„. По тези въпроси не са изложени съображения, свързани с посочените допълнителни критерии. Касаторът не обоснова довод за наличие предпоставки за допускане на определението до касационно обжалване и на поддържаното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Съгласно разрешенията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, поставеният въпрос, за да формира общо основание следва да е свързан с решаващите изводи на съда, определящи постановения правен резултат. Не формират общо основание въпроси по правилността на съдебния акт и въпроси, които не са предмет на делото. Първият поставен въпрос не е релевантен, тъй като не е несъобразен с решаващите изводи на състава. Този извод се налага, поради това, че същият съдържателно третира правилността на заключението на състава за статута на ищеца, формиращ, при заемане на длъжността -член на съвета на директорите, интереса от разглежданите искове, съответно лишаващ от процесуален интерес претенцията при загубване на това правно качество. Но основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК се формира не при въвеждане на въпрос по правилността на съдебния акт – правилността на приетия резултат, водещ до прекратяване на производството, а при поставянето на правен въпрос, третиращ тълкуването на състава или мотивите, довели до постановения правен резултат. Втората част от въпроса не е предмет на делото, по същата съдът не се е произнесъл. Вторият поставен въпрос, също не е релевантен, тъй като произтича от становището на частния жалбоподател, че е „действащ член на СД на публичното дружество“. И във връзка с цитирания въпрос страната не е съобразила разрешенията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 година на ОСГКТК на ВКС, съгласно които общото основание произтича от мотивите довели до постановения правен резултат, а те в случая съдържат тълкуване на правната уредба, обясняващо липсата на твърдения от ищеца статут. Именно във връзка с тези мотиви на съда, касаторът е могъл да постави релевантен въпрос, а неговият въпрос като изведен от собственото му становище, не обосновава извод за въведено общо основание. Третият поставен въпрос е извън мотивите на въззивния съд, който изрично е аргументирал последиците от решенията на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията в качеството му на орган, упражняващ правата на държавата като едноличен собственик на капитала на „Летище Пловдив“ ЕАД с незабавното действие на същите. Въведената с въпроса хипотеза засяга обстоятелство, което не е обсъждано в определението. Въпросът, като изведен от становище на страната, съответно не е обща предпоставка. Четвъртият въпрос също не притежава характеристиките на обща предпоставка,. Съдържателно същият е основан на разбирането на частния касатор, че е „действащ член на СД и изпълнителен член на държавно предприятие“ и е зададен във връзка с твърденията му за „нищожност на актове /неподписани от издателя им, при съществено нарушение на процедурата/“. Както се посочи по-горе въпрос, произтичащ от становище на касатора не формира общо основание. Целта на тази фаза на касационното обжалване не е проверка на основателността на доводите и възраженията на частния жалбоподател, а селектиране на частната касационна жалба. Затова следва да се приеме липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване и по посочения въпрос. Петият въпрос също не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същият не е по предмета на процесуалноправния спор, а по законосъобразността на процедурата във връзка с подаване на молба и допълнителна искова молба, без обосноваване на връзката с решаващите мотиви на състава. Последният въпрос свързва правния интерес от исковете с качеството „участник в проведен конкурс“ и формулира питане, което не е разглеждано от съда, не засяга мотиви на състава и цели да се провери основателността на доводите и възраженията на частния жалбоподател, формирани от виждането му за правен интерес на „участник в проведен конкурс“ да предяви искове за нищожност на решения на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията в качеството му на орган, упражняващ правата на държавата като едноличен собственик на капитала на „Летище Пловдив“ ЕАД. Този въпрос, като неразглеждан в производството също не е релевантен. За пълнота следва да се отбележи, че освен неустановено общо основание, липсва и мотивирано изложение на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за което не са налице доводи за установеност на предпоставки за промяна на съдебна практика, която е формирана при неточно тълкуване на закона или която не е актуална, а в хипотезата на развитие на правото, отсъстват доводи за норми, които са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по приложението им, съобразно определената с ТРОСГТК № 1 /09г. т.4 правна дефинитивност на това основание. Следователно, с така депозираното изложение не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване. По тези съображения, Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение