Определение № 872 от 18.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1712/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ срещу решение № 547 от 08.05.2024 г. по гр. д. 2438/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262105 от 27.06.2022 г. по гр. д. 13081/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” е осъден на основание чл. 511, ал.1, т.3 КЗ да заплати на М. Б. С. сумата 200 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на пътно-транспортно произшествие, станало на 10.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.12.2019 г. до окончателното изплащане, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди възраженията и доводите на страните и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че поддържаното възражение за допринасяне на вредите от пострадалия е преклудирано предвид заявяването му във второто о. с. з. пред първоинстанционния съд, като изтъква, че въвеждането му е обосновано от събраната в това заседание повторна САТЕ. Сочи, че необсъдени са останали поддържаните с въззивната жалба възражения за недоказаност на твърдените от ищеца тежки заболявания, както и връзката им с процесното ПТП. Касаторът поддържа, че въззивният акт е постановен и при неправилно приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като съдът не е отчел, че вина за застъпване на пътния инцидент има и пострадалият, който е могъл да предотврати настъпването на процесния пътен инцидент при своевременно намаляване на скоростта и спиране, но не е сторил това. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде изцяло отхвърлен. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и да обсъди всички доводи и възраженията на страните, въз основа на които да изведе собствени фактически и правни изводи по спорното материално право в пределите, очертани с въззивната жалба ?

2. Следва ли въззивното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви при отхвърлянето на такива доводи и възражения като неоснователни?

3. Следва ли въззивният съд да изложи собствените си фактически и правни изводи по съществото на спора, като направи констатация за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първоинстанционния съд по отношение на всяко от наведените пред него въззивни оплаквания?

4. Следва ли въззивният съд да обоснове фактически, изведен от него правен извод, като паралелно обсъди наведените в жалбата възражения?

Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, М. Б. С., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението в обжалваната му част. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат, е приел, че липсва спор относно установените от първоинстанционния съд обстоятелства, че ищецът М. Б. С. е пострадал в резултат на пътно-транспортно произшествие, станало на 10.09.2019 г. и причинено виновно от водача на лек автомобил „Фолксваген” с испански рег.№ NA-2967-АН. Посочил е, че ответникът като компенсаторен орган на основание чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ дължи обезвреда за вредите от процесното събитие, причинено от делинквент, реализирал ПТП на територията на страната и управляващ МПС, което е застраховано при друг застраховател при действието на системата „Зелена карта”.

По поддържаните с въззивната жалба на ответника възражения е подчертал, че при определяне размера на обезщетението за търпените вреди съобразява дадените разяснения с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и утвърдената съдебна практика на ВКС, че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение, а не изброяване на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като характер на увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и т.н.

Намерил е, че от приетата пред първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза се установява, че ищецът вследствие на произшествието е получил контузия в раменния пояс и мишницата, характеризиращи медикобиологичен характер на временно разстройство на здравето неопасно за живота; контузия на гръден кош - временно разстройство на здравето неопасно за живота; повърхностни травма на окосмената част на главата с КТ данни за мозъчна контузия с медикобиологичен характер - разстройство на здравето временно опасно за живота; контузия в шийната област на гръбнака с ЕМГ данни за коренчева увреда на ниво С5-С6 и двустранна периферно стволова увреда на н. медианус и н. улнарис, представляващо трайно затруднение движенията на шията; световъртеж от централен произход субкомпенсиран — постоянно разстройство на здравето неопасно за живота. Приел е, че като последици от претърпяната при процесното ПТП черепно-мозъчна травма по делото са установени и церебрестенен посттравматичен синдром, обусловен от оплаквания за главоболие, световъртеж, намалена концентрация, лесна умора и раздразнителност, както и енцефалопатия, посттравматична с проява на епи припадъци, каквито са диагностицирани при пострадалия. Относно травмата в областта на шийния гръбнак е приел, че са диагностицирани дискови протрузии на ниво С2СЗ и СЗС4, които могат да са в причинно - следствена връзка с травмата при процесното ПТП, имайки предвид причината за получаването им, а именно травма, физическо пренапрежение. Отчел е, че това установено състояние на ищеца налага спазване на двигателен режим - избягване на принудителна поза и физическо напрежение. Изтъкнал е, че преживяната черепно-мозъчна травма с налична епи симптоматика изисква спазване на щадящ двигателен и съответен хранителен режим и е съпроводена от противопоказания за труд - да не работи на височина, до вода, електричество, при механично движещи се предмети, както и да не шофира. Възприел е извода на експерта, че възстановяването е индивидуално, а прогнозите са неоптимистични. Позовал се е на констатацията на вещото лице, че при ищеца е диагностицирана от психиатър остра стресова реакция. Изтъкнал е, че доказани по делото са и проведени на по -късен етап няколко изследвания, с които са установени усложнения - ивицесто огнищни зони с хиподенсен характер вляво фронтално, ЕЕГ данни притативни промени вляво фортално темпорално; констатиран е динамичен блок на шийния отдел на гръбнака с многоетажна дископатия с протрузии С2С3, С3С4 и ЕМГ данни за проксимална коренчева увреда на С5С6 коренчета с периферно стволова увреда.

Въззивният съд е кредитирал и приетите от него заключения по изготвени три съдебно - медицински експертизи. Приел е, че от заключението на вещото лице Р. се установява, че контузионните огнища в мозъчния паренхим могат да се получат и дълго след травмата, а наличието на общи дискови протрузий на нива С2-С3 и С3-С4 също могат да се дължат на пътния инцидент. Възприел е и обясненията на експерта, дадени при приемане на експертизата, че контузните огнища са отшумели изцяло, а по отношение на протрузиите - то те за първи път са диагностицирани през 2013 г., много преди инцидента. Кредитирал е и заключението на вещото лице Г. А., специалист нервни болести, работил по намиращите се в делото писмени документи, и счел, че по делото се установява, че пострадалият, вследствие на черепно-мозъчната травма е получил нарушение на функцията на вестибуларната система и за периода 2019 г. - 2023 г. са осъществени прегледи и хоспитализация в Болница „Св. Иван Рилски“ - София, където въз основа на анамнеза и отоневрологично изследване е поставена диагноза „световъртеж от централен произход“. Отчел е, че вещото лице не е осъществило личен преглед, тъй като не е могъл да осъществи контакт с пострадалия. Изтъкнал е, че от заключението на вещото лице Е. Г., психиатър, се установява, че при ищеца са налице данни за поставени психиатрични диагнози, датиращи от 25.09.2019 г., както и проведено активно лечение - вследствие на произшествието пострадалият е развил органично тревожно разстройство, като прогнозата за в бъдеще е в зависимост от житейската ситуация и общото му здравословното състояние.

Обсъдил е показанията на разпитания по делото свидетел - Д. А., и намерил, че от тях се установява, че освен физическите травми, след инцидента ищецът търпи и психологически такива, свързани с непрекъснати притеснения да не получи припадък - състояние, появило се след инцидента, и че ищецът се е променил - преди травмата бил активен, жизнерадостен, а сега станал друг човек - апатичен, неконтактен.

Въззивният съд е обобщил, че след като съобразява всички тези установени по делото обстоятелства, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП - септември 2019 г., лимитите на отговорност към този момент, възрастта на пострадалия /22 години/, както и съдебната практика за подобни случаи, намира, че сумата от 200 000 лева адекватно ще обезщети причинените на ищеца неимуществени вреди.

В отговор на оплакванията по жалбата на ответника въззивният съд е изтъкнал, че за да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Добавил е, че релевантен за съпричиняването и за прилагането на посочения законов текст е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат.

Подчертал е, че в конкретния случай направеното възражение от ответника предвид заявяването му в последното съдебно заседание е преклудирано. Допълнил е, че дори да бъде възприето обратното, то по делото не се установява с поведението си пострадалият да е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, поради това че е имал техническа възможност да предотврати съприкосновението между него и автомобила. Изтъкнал е, че от заключенията и на двете приети пред първоинстанционния съд САТЕ се установява, че единствената причина за произшествието са субективните действия на водача на автомобила, който е имал възможността да предотврати произшествието, като не започне маневрата завиване надясно, а изчака движещите се МПС, които са с предимство, като същият е имал възможността да забележи мотопеда към момента на започване на маневрата. Подчертал е, че от събраните по делото доказателства не може да бъде установено кога водачът на мотопеда е могъл да възприеме започващия неправомерна маневра водач на автомобила, както и че последният ще пресече траекторията му на движение. По тези мотиви е обобщил, че липсва поведение на ищеца, което да е в пряка причинна връзка с настъпването на вредите, даващо основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

По тези съображения и предвид съвпадението в изводите на двете инстанции е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора процесуални въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба от ответника и писмен отговор по същата, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявеният иск за основателен за претендирания размер от сумата 200 000 лева, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена, включително задължителна, съдебна практика изключва приложното поле на допълнително сочения от касатора селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът. За осъщественото при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА представителство на адвокат В. М. следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на сумата 3 000 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение