Определение № 60248 от 09.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1125/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от А. Л. Н., В. Б., Л. П. К., В. Н. В., Е. А. В., Т. Б. Т., Е. В. Ю., Н. С. Н., О. А. У., В. Г. В., О. В. В., Е. В. В., Г. Е. Г., Л. С. А., В. Е. В., Е. А. Т., Я. А. Т., К. Е. Н., И. Ю. С., срещу въззивно решение № I-265 от 15.12.2020 г. по в. гр. д. № 2531 /2020 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 134 /12.06.2020 г., постановено по гр.д. № 468 /201 г. на Несебърския районен съд, с които са отхвърлени искове на касационните жалбоподатели срещу Д. К. К. и В. С. Н. с правно основание чл.64 ЗС, чл.109 ЗС и чл.45 ЗЗД. Ответниците по касационната жалба Д. К. К. и В. С. Н. твърдят в писмени отговори, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена срещу въззивно решение и не са налице ограничения за касационно обжалване по исковете по чл.64 ЗС и по чл.109 ЗС, които са обуславящи за изхода от спора по исковете по чл.45 ЗЗД. Исковете по чл.64 ЗС са за определяне на част от урегулирания поземлен имот в Р. за ползване от ищците, които са собственици на самостоятелни апартаменти от жилищната сграда (с право на строеж върху дворното място) в построената в поземления имот сграда и за отразяването на тази част върху скица; исковете по чл.109 ЗС са за преустановяване от ответниците на действията им, с които пречат на ищците като собственици на апартаменти от жилищната сграда с право на строеж, съответстващо на притежаваните от тях апартаменти, да упражняват в пълен обем правото си на собственост и да ползват поземления имот, като ответниците бъдат осъдени да премахнат метална ограда, преграждаща достъпа на ищците до сградата чрез входна врата откъм улица („Морски звуци“), да предоставят на ищците ключове и електронни чипове за достъп; исковете по чл.45 ЗЗД са за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на по 500 лева. За да постанови въззивното решение въззивният съд е приел от правна страна следното: По исковете по чл.64 ЗС: По делото са приети три съдебно-технически експертизи (нататък и СТЕ). С третата СТЕ е определена прилежащата площ за ползване на сградата - отстоянията от всяка една от фасадите на жилищната сграда. Основният въпрос е ограничен ли е от страна на ответниците достъпът на ищците до такава част от терена, която да позволява нормален достъп до входа на сградата и прилежащата към нея площ, необходима за извършването на ремонтни работи с оглед поддържането на сградата в нормално състояние. Достъпът от север откъм [улица]не е ограничен, през него ищците имат достъп до всички фасади за извършване на ремонтни работи. Достъпът от североизток е напълно достатъчен. Това, че ищците имат и обиколен път към плажа от север, не е основание за уважаване на иска. Нормата на чл.64 ЗС дава право във връзка с ползването на сградата, а не гарантира възможности за по-лесно придвижване до съседни обекти, включително и достъп до плажа. Наличието на парапет не ограничава достъпа от северния вход. Така въззивният съд е формирал извод, че правата на ищците за достъп до самостоятелните им обекти и общите части не са нарушени от ответниците, Поради което искът (субективно съединените искове) следва да бъде отхвърлен. По исковете по чл.109 ЗС: Действията на ответниците не са неоснователни, те не пречат на ищците да упражняват правото си на собственост. Площта, до която е ограничен достъпът на ищците, не е прилежаща. Входът от юг е към имот, който е частна собственост на ответниците, а не към сградата. Ответниците по никакъв начин не са нарушили правото на достъп и ползването на сградата, в която са разположени самостоятелните им обекти. По исковете по чл.45 ЗЗД: Поради неоснователността на исковете по чл.64 и чл.109 ЗС, не може да се обоснове противоправно поведение на ответниците. Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК по изведените от жалбоподателите правни въпроси: Какъв е характерът и какви са предпоставките за уважаване на иска по чл.64 ЗС? Когато при правен спор по предявен иск по чл.64 ЗС се установи, че ищците са суперфициарни собственици на самостоятелни обекти на собственост в сграда в етажна собственост, а ответникът е собственик на земята, върху която е построена сградата, дали съдът е задължен да определи каква е прилежащата площ към сградата съгласно правилата и нормативите за устройството на отделните видове територии и устройствени зони (да определи площите, за които правото на ползване на собственика на земята да бъде ограничено), чрез изслушване на вещо лице? При предявени обективно съединени искове по чл.64 ЗС и чл.109 ЗС задължен ли е съдът първо да определи прилежащите площи и после да формира извод относно иска по чл.109 ЗС дали действията на ответника препятстват ползването на дворното място от суперфициарните собственици съобразно правата им? Въпросите са свързани с доводи на жалбоподателите, че искът по чл.64 ЗС има самостоятелен характер и за уважаването му е необходимо и достатъчно да се докаже, че ищецът е суперфициарен собственик на постройка в поземлен имот, който е собственост на ответника, че помежду им има спор за ползването на част от земята и да бъде установено каква е необходимата част от терена, в който се намира сградата, за нейното нормално използване, което съдът следва да направи и служебно, тъй като нормата на чл.64 ЗС е императивна материалноправна норма. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, въпросите са обуславящи. По субективно съединените искове по чл.64 ЗС въззивният съд е приел за установено, че ищците са суперфициарни собственици на самостоятелни обекти в сградата, която се намира в урегулирания поземлен имот, собственост на ответниците и е обсъждал прието по делото заключение на СТЕ за местоположението на прилежащите площи към сградата, приел е, че ищците могат да преминават през тези площи, но не е уважил исковете по чл.64 ЗС (не е определил с решението си прилежащите площи в съответствие със заключението на вещото лице), а е отхвърлил исковете с мотиви, че ответниците не пречат на ищците да преминават през тези площи. С това въззивният съд е допуснал противоречие с приетото в посочените от жалбоподателите съдебни решения на ВКС, постановени в производство по чл.290 ГПК: решение № 304 от 21.11.2011 г. по гр.д. № 1311 /2010 г. на II г.о., с което е прието, че с решението по чл.64 ЗС следва да бъдат определени правата на суперфициарния собственик и на собственика на дворното място, с решение № 48 от 25.04.2014 г. по гр.д. № 2410 /2013 г. на I г.о. е прието, че разпоредбата на чл.64 ЗС е императивна и съгласно приетото с ТР № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да приложи тази разпоредба, дори и когато нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване и с решение № 33 от 26.02.2015 г. по гр.д. № 6221 /2014 г. на II г.о., с което е прието, че ЗУТ създава ред, по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, която наредба се прилага при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост на земята и постройките върху нея. /решение № 538 /09.07.2010 г. по гр.д. № 519 /2009 г., IV г.о./. С това решение е прието също, че в случаите, когато суперфициарният собственик защитава правото си да ползва част от дворното място срещу неоснователни действия или бездействия на собственика на терена чрез иск по чл.109 ЗС, при преценка на основателността на иска съдът следва задължително да установи каква е прилежащата площ, необходима за ползване на сградата, тъй като нормата на чл.64 ЗС е императивна. Воден от изложеното съдът