Определение № 1989 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4451/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Соник Уол“ООД /в несъстоятелност/ срещу решение №.435/7.04.23 по г.д.№.453/22 на АС София, Іс., в частта, с която, след частична отмяна на реш.№.266316/ 31.10.21 по г.д.№.5238/20 на СГС, І-20с., касаторът е осъден да плати на В. Д. Ф. 108000лв. неплатено възнаграждение за периода 1.05.15-31.07.17 по договор за възлагане на управление от 15.12.14, ведно със законната лихва от 2.02.18 до окончателното изплащане, 90,01лв. лихви за времето 30.01.18-1.02.18 и съответни разноски. Ответната страна В. Д. Ф. оспорва жалбата, вкл. с твърдения, че изложението по чл.284 ГПК не съдържа правен въпрос. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че страните са били обвързани от договор за управление от 15.12.14, с който на ищеца е възложено да изпълнява функциите на вицепрезидент на дружеството ответник, т.е. на заместник-управител според нормативната терминология; процесният договор е сходен с договора за възлагане на управление по чл.141 ал.7 ТЗ /защото по същество е възложено извършване на дейност в подпомагане на управителя на дружеството/ - по който според трайната практика на ВКС /реш.№.88/22.06.10 по т.д.№.911/09, І ТО, реш.№.306/25.06.12 по г.д. №.1387/11, IV ГО и др./ възниква правоотношение, което не е трудово, има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право, като няма и съдържание на трудов - с него не се уговаря престиране на труд на определено работно място и при определено работно време, а по-скоро постигане на определен резултат във връзка с бизнесплана на дружеството и извършване на правни действия от негово име; при това положение е намерено, че същият представлява вид договор за поръчка и се урежда от общите правила на чл.280 и сл. ЗЗД /доколкото няма специални в Търговския закон/. От доказателствата е установено, че в периода 2015-2017 ищецът е представлявал ответното дружество пред НАП, ВиК и юридически лица, подавал е декларации и е сключвал договори от негово име, връчвани са му данъчни актове, занимавал се е с изплащане работните заплати на работниците и служителите през 2016г. и 2017г. Тези действия и сделки представляват именно изпълнение на възложените му с договора за управление правни и фактически действия. Възражението, че същите са били извършвани не по процесния договор за управление, а по друг, трудов договор, за който ищецът е получавал възнаграждение, е прието за недоказано, тъй като не е установено да има такъв трудов договор и да му е било изплащано трудово възнаграждение за процесния период. При тези обстоятелства е намерено, че е налице валидно сключване между страните на договор за поръчка с уговорено месечно възнаграждение 4000лв., изпълнение на същия и липса на плащане. С оглед на това претендираното възнаграждение е дължимо. Претенцията е основателна за периода май 2015 -юли 2017 /на 28.07.17 между страните е сключен договор за управление за длъжността „управител“ и през м.08.2017г. ищецът вече е бил управител, а не заместник-управител/, а дължимата сума възлиза на 108 000лв. Дължат се и мораторни лихви за забава от 30.01.18 /когато изтича предоставения с връчена на 22.01.18 покана 7-дневен срок за изпълнение – предвид липсата на уговорен срок за плащане на месечното възнаграждение/ до 1.02.18 в размер на 90,01лв., и законна такава от 2.02.18 до окончателното изплащане. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря дословно съдържащите се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде евентуално допуснат до касационно обжалване - при разглеждане на касационната жалба по същество /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./, а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на пълномощника на ответната страна адв.Х. И. трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба при условията на чл.38 ЗА. При определяне на същото съдът отчита, че правилото на чл.38 ал.2 ЗА /съгласно което съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер-този по Наредба №.1/09.01.04/ не може да бъде приложено с оглед решение на СЕС по дело C-438/22. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения-те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая, при отчитане на горните критерии и релевантните обстоятелства, дължимото на основание чл.38 ал.2 ЗА възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба се определя на 600лв. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,