Определение № 61 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2110/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивното решение № 146 от 14.02.2020г., постановено по гражданско дело № 3091/2018г., Благоевградският окръжен съд е отменил частично решението на Районния съд Г. Д. № 4167 от 17.12.2018г. по гр.д.№ 469/2014г. и е решил делото по същество като е отхвърлил предявения от Р. М. А. К. иск за установяване на основание чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ по отношение на ответниците М. Х. А., З. Х. Г., Б. Х. Кукударева, А. Х. А., Х. Х. А., Ш. Х. А., Ф. Щ. А., З. Х. Т., К. Х. М., че към момента на образуването на ТКЗС нива с площ от 1.000 дка, в землището на [населено място], [община], област Б. в местността “Ш.“ /“С.”/, при съседи: И. К., Х. Ш., И. /исмен/ Х. и М. К. по настоящем имот ..... по картата на възстановената собственост на землището на [населено място], е била собственост на М. М. К..

Въззивното решение е обжалвано Р. М. А. К., който е ищец по делото.

В касационната жалба се прави довод, че решението е постановено в нарушение на процесуалните правила за преценката на доказателствата от съда. Поддържа се, че доказателствата не са обсъдени в пълнота, преценени са едностранно, не са съпоставени с писмените доказателства. Във връзка с тези доводи са поставените правни въпроси по чл.280 ал.1 ГПК.

От ответниците писмен отговор по реда на чл. 287 ГПК е подал само А. Х. А.. Той изразява становище, че въззивното решение е правилно и законосъобразно и е постановено в пълно съответствие с доказателствения материал.

Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и не е налице изключението по чл. 280 ал.3 ГПК за недопустимост на обжалването предвид предмета на делото – установителен иск за собственост към минал момент, поради което е процесуално допустима.

Производството е по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ.

Твърденията на ищеца в исковата молба са, че неговият наследодател М. М. К. е притежавал преди образуването на ТКЗС нива в м. „Ш.“ в землищато на [населено място], област Б. с площ от 1 дка, която е възстановена в стари възстановими граници с решение на ПК [населено място] с решение № А113 от 18.10.1994г., която той владее от възстановяването й. По картата на възстановената собственост имотът представлява имот ....., ..... и част от имот ...... Съгласно решението за възстановяване на собствеността, съседите на имота са И. К., Х. Ш., И. Х. и М. К.. Същевременно с окончателни решения на ОСЗ правото на собственост върху имот № ..... е възстановен на наследници на И. /И./ Х., а имот № ..... - на наследниците на Х. А. А. като твърденията са, че имотите на наследниците на И. /И./ Х. и Х. А. не са възстановени на мястото, където са се намирали преди образуването на ТКЗС, а върху имота, владян и ползван преди колективизацията от наследодателя на ищеца.

Писмен отговор е подал само един от наследниците на Х. А. А. - А. Х. А.. Той оспорва твърденията в исковата молба и твърди от своя страна, че имотът, притежаван от наследодателя му преди ТКЗС е този, който му е възстановен в м. „С.“. Ответникът възразява, че представената от ищеца опис декларация за внасяне на земеделски имоти в ТКЗС, не съставлява годно доказателство за правото на собственост като за ищецът тежи задължението при пълно и главно доказване да установи правото на собственост на наследодателя.

Искът е уважен от Районния съд Г. Д., а Благоевградският окръжен съд по жалба на А. Х. А. с въззивно решение № 146 от 14.02.2020г., постановено по гражданско дело № 3091/2018г., е отменил решението на Районния съд Г. Д. № 4167 от 17.12.2018г. по гр.д.№ 469/2014г. и е решил делото по същество като е отхвърлил иска, предявен срещу наследниците на Х. А. А..

Въззивният съд е приел, че според свидетелските показания възстановеният на ищеца от поземлената комисия имот е бил част от по-общ имот, който е разделен от бащата на праводателя между децата му. Затова ищецът е следвало да установи дали собствеността е придобита от наследодателя на ищеца на оригинерно основание /придобивна давност/ според твърденията в исковата молба. Мотивите на съда по това придобивно основание са, че по действащата правна уредба в периода до 1957г., когато имотът е внесен в ТКЗС – чл. 34 от Закона за давността /отм./ правото на собственост и другите вещни права върху недвижими имущества може да се придобива чрез давност с непрекъснато владение в продължение на двадесет години, без да има нужда от юридическо основание и добросъвестност. Според чл.34 от Закона за давността и § 4 от ПР на ЗС от 1951г., който го отменя, необходимият срок за владение е двадесет години. Съдът е приел, че не е установено от свидетелските показания при условията на пълно и главно доказване, наследодателят на въззиваемия М. М. К. да е владял имота като свой в установения от закона срок, за да го е придобил успешно въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност.

По отношение на наследниците на И. И. Х., първоинстанционният съд е постановил неприсъствено решение.

По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:

1.Правният въпрос: Когато пред първата инстанция, поради процесуално бездействие на част от ответниците, обикновени другари, първостепенният съд постанови неприсъствено решение по спорното материално право, което е предмет на делото, уважавайки иска спрямо част от ответниците, което решение е породило правни последици, това задължава ли въззивната инстанция, при обжалване на частта на съдебното решение, постановено срещу другите ответници, да зачете силата на пресъдено нещо - правна последица на неприсъственото решение? е от значение за делото, но по него не следва да се допуска касационно обжалване на поддържаните основание по чл. 280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК, защото по въпроса за силата на пресъдено нещо на съдебните решения има съдебна практика на ВКС, която е приложима за разглеждания случай и е съобразена от въззивния съд. За силата на пресъдено нещо на неприсъствените решения по чл. 238 ГПК процесуалният закон не съдържа специални правила, за тях, също както и за останалите решения са приложими разпоредбите на чл. 296-302 ГПК. Те са тълкувани еднозначно и ясно от ВКС в смисъл, че решението влиза в сила между страните и техните правоприемници, както и по отношение на необходимите другари, неучаствали в производството. Когато страните по делото са обикновени другари, делата им могат да бъдат решени противоречиво и затова няма основание да бъде зачетено влязлото в сила по отношение на част от тях решение. В случая неприсъственото решение е постановено по отношение на иск за частта от имота, за който ищецът твърди, че е бил собственост на наследодателя му, попадащ в имот ..... възстановен на наследниците на И. Х., следователно няма правно основание делото по отношение на наследниците на Х. А., за които делото е висящо, да бъдат решено при зачитане на силата на пресъдено нещо на неприсъственото решение, което е между други страни и за друг имот. Решението на ВКС, на което се позовава касаторът № 122 по гр.д.№ 4824/2017г. не е в противоречие с обжалваното решение. В него съдът е приел, че се дължи зачитане на силата на пресъдено нещо не само в хипотезата на чл.299, ал.2 ГПК, когато отново се предявява спор разрешен със сила на пресъдено нещо, но и в случаите, при които между същите страни е налице друг спор, за изхода на който са преюдициални споровете, разрешени със сила на пресъдено нещо. Това разрешение изисква идентичност на страните по двете дела, докато по настоящото дело те са различни, липсва също така идентичност на имотите – на наследниците на Х. А. /ответници по висящото производство/ е възстановен имот по № ....., а на наследниците на И. Х. - имот ...... Твърденията на ищеца в исковата молба са, че бившата нива, отнета от неговия наследодател попада в части от различни имоти, следователно идентичността респ.застъпването на имотите следва да бъде доказано по всяко от отделните дела на другарите на двете групи наследници на Х. А. и И. Х..

2. Правният въпрос длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и всички възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства е обуславящ за делото, но не е разрешен в противоречие със съдебната практика, както поддържа касаторът. В мотивите на решението съдът е обсъдил изключително подробно свидетелските показания, доказателствената стойност на писмените доказателства и доводите на страните и изводите му са в съответствие са изискването на чл. 235 ал.2 и чл.269 ГПК според тълкуването им в практиката на ВКС.

3. Правният въпрос: Следва ли съдът да зачете като доказателства косвените свидетелски показания, подкрепени допълнително с позитивно признавателно решение за право на собственост и документите по чл. 12, ал.2 от ЗСПЗЗ, за да се приеме, че с косвените свидетелски показания може да се установи давностно владение? е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В решение № 40 по гр.д.№ 4109/2015г. на ВКС, І г.о. е прието, че съдът може да зачете доказателствената сила на документ по чл.12 ал.2 ЗСПЗЗ, ако не е оспорен в производството по чл.14 ал.4 ЗСПЗЗ, но в случая ответникът е оспорил документа. Освен това по настоящото дело спорът е за границите на имота на М. М. К., а такива граници не са посочени нито в емлячния регистър, нито в опис-декларацията за влизане в ТКЗС и затова тези доказателства не са годни да установят пространственият обхват на собствеността. На следващо място ВКС в решението по гр.д.№ 4109/2015г., І г.о. е приел, че спорът следва да бъде решен при съобразяване на поддържаното основание за придобиване на правото, а не само въз основа на документите по чл. 12 ал.2 ЗСПЗЗ. Другите посочени от касатора решения на ВКС № 35 от 22.02.2012г. по гр.д.№ 419/2011г., ІІ г.о. и № 288 от 26.05.2010г. по гр.д.№ 1145/2009г. ІІ г.о. също не обуславят различен от направения от въззивния съд извод именно поради липса на граници на имотите в писмените доказателства, само при доказване на които може да се разреши спорът за собствеността.

4.Правните въпроси при наличието на свидетелски показания за осъществено владение върху имот от един наследник и окончателни възстановителни решения на другите наследници върху съседните земеделски имоти, следва ли съда да зачете за доказано, че процесният владян имот е получен от него в резултат на извършената между тях неформална доброволна делба на общия поделен и житейската невъзможност да се ангажират показанията на преки свидетели на възраст, достатъчна, за да се установи 20 годишно владение на имот преди образуване на ТКЗС, ще доведе ли до ограничаване приложното поле на разпоредбата на чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ не могат да служат като основание за допускане на касационното обжалване, защото първият е фактически, а не правен въпрос, а вторият не е изведен от решаващите изводи на съда, който не е приел, че непременно владението трябва да се доказва със свидетели - очевидци, а че косвените свидетелски показания в случая не са достатъчно убедителни и не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства.

С оглед на тези мотиви, формирали вътрешното убеждение на съда, не е налице и поддържаната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение поради реална неизпълнимост на волята на съда, изложена във въззивния акт и изправянето на ищците пред невъзможност поради средната продължителност на човешкия живот да водят искове по чл.14 ал.4 ЗСПЗЗ като издирят свидетели-очевидци на владението от 1937 до 1957г. Както се посочи, от мотивите на въззивното решение не следва извод, че съдът отрича косвените доказателства и изисква от ищеца за уважаване на иска му непременно да бъдат посочени свидетели – очевидци на владението. Въззивният съд е обсъдил подробно показанията на свидетелите и останалите писмени доказателства и се е мотивирал защо не ги кредитира, което е негово право като решаващ съд. Очевидната неправилност не може да се сведе до обикновено нарушение на материални закон или процесуалните правила. Както се приема в практиката на ВКС, като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.2 ГПК, очевидната неправилност не се покрива с отменителните основания по чл. 281 т.3 ГПК, тя е квалифицирана форма на неправилност и изисква въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано, каквито пороци не се установяват от мотивите на обжалваното решение. Решението на въззивния съд в частта за кредитиране на свидетелските показания не може да се приеме за явно необосновано, защото не се констатира от мотивите противоречие с правилата на формалната логика, а всяка друга необоснованост е неизводима само от мотивите, без запознаване с доказателствения материал по делото, което не се извършва във фазата по допускане на касационното обжалване.

С оглед на изложеното, поради отсъствие на основанията на чл. 280 ал.1 и 2 ГПК, касационното обжалване не следва да се допуска.

Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение