Определение № 2994 от 24.10.2025 г. на ВКС по д. № 1214/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, чрез адв. П. В. от АК - Бургас, срещу решение № 18/23.01.2025г. по възз.гр.д. № 438/2024г. на Апелативен съд - Бургас. С него е потвърдено решение № 417 от 07.05.2024г. по гр.д. № 1439/2023г. на ОС - Бургас в обжалваните от касатора части, с които е осъден да заплати на Г. Ц. Г., на осн.чл.432, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД, обезщетения за вреди в резултат на ПТП, настъпило на 13.01.2023г., в размер на 33 000лв. за неимуществени и в размер на 70лв. за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от уведомяването на 03.05.2023г. до окончателното заплащане.

В касационната жалба се поддържа, че решението е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано. Касаторът намира за прекомерно завишен размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Оспорва изводите за наличие на причинна връзка с едно от уврежданията - на задния рог на медиалния мениск и за претърпяване на артроскопска процедура и за неоснователност на възражението, с което е релевиран принос на ищеца за вредите, поради непровеждане на лечение или рехабилитация във възстановителния период. Според касатора въззивният съд е игнорирал и не е обсъдил поддържаното във въззивната жалба, липсва анализ и преценка на доказателствения материал, поотделно и съвкупност, и не са изложени мотиви по спорните въпроси. Искането е за отмяна на решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за размера над 20 000лв. до 33 000лв. и за отхвърляне на иска за този размер, евентуално - за намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди до справедлив размер. Претендира за присъждане на разноски пред трите съдебни инстанции.

В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност? Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображения за тях? Следва ли при преценка на доказателствата съдът да се произнесе и по тяхната достоверност и обективност? Според касатора по тези въпроси даденото разрешение е в противоречие с решение № 60112/01.12.2021г. по т.д.№ 1221/2020г., Iт.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства и възражения на страните относно правно-релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои недоказани? Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението да обсъди всички възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото? – Поддържа се противоречие с решение № 802/23.02.2011г. по гр.д.№ 1783/2009г., IV г.о.

3. Длъжна ли е въззивната инстанция да изложи собствени мотиви на въззивното решение, предвид факта, че е инстанция по същество, и длъжна ли е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?- Според касатора е налице противоречие с решение № 34/26.02.2015г. по гр.д.№ 6256/2014г., II г.о.

4. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? - Поддържа се противоречие с решение № 4/03.08.2015г. по т.д.№ 40/2014г., II т.о.

5. Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти при предявен пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Грпажданска отговорност“ и приетите по делото експертизи? – Твърди се противоречие с решение № 31/09.04.2020г.п по т.д.№ 355/2019г.

6. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий? – Поддържа се противоречие с решение № 124/11.11.2010г. по т.д.№ 708/2009г., II т.о.

7. Кои са предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.432, ал.1 КЗ обезщетение за вреди?

8. Приносът на пострадалия, релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, следва ли да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване?

Касаторът намира, че даденото по въпроси № 7 и № 8 разрешение е в противоречие с решение № 50136/06.03.2023г. по т.д.№ 1706/2021г., I т.о., и решение № 16/04.02.2014г. по т.д.№ 1858/2011г.

С писмен отговор насрещната страна, ищецът Г. Г., чрез адв. Я. Д. от САК, оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жаалба. Претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

Съставът на I т.о., въз основа на данните по делото и доводите на страната, приема следното:

По спорния във въззивното производство въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният състав е приел за установено, че вследствие на инцидента ищецът е получил навяхване на шията, храктеризиращо се с болки във врата, скованост и затруднени движения на шията, с период на възстановяване 10-15 дни; контузия в проксималната част на дясната подбедрица; екскориация на кожата с размери 6см на 4-5 см и деколман- хематом под коляното от предно-вътрешната страна с размери 5-6см на 3-4см, с период на възстановяване 30-40 дни, а по-късно са установени частично разкъсване на предната кръстна връзка и увреда на задния рог на медиалния мениск. Установил е, че на ищеца е проведено неоперативно, консервативно лечение на деколмана, не е била предписана и ползвана ортеза за шията и няма данни за неврологична симптоматика, претърпените увреждания в крайника са предизвикали болезнени усещания в рамките на 1-2 месеца при натоварване, а в шийната област болковият синдром е отзвучал за 10-15 дни, ищецът е възстановен от травмите, с остатъчни явления от вътреставните увреждания на коляното, при извършения преглед е бил в добро общо състояние, с походка с дискретно накуцване, могъл е да вертикализира на травмирания крак, трудно осъществява клек, има хипотрофия на бедрената мускулатура с 1 см, оплаква се от слаба палпаторна болка в централната част на коляното под капачката, възстановен е нормалният обем на движение на крайника с дискретно ограничаване на движенията в коляното с ок.5-10 градуса, изпитва лек дискомфорт при разгъване на колянато и има активна екстензия. Въз основа на представените амбулаторни листове съставът на апелативния съд е установил, е ищецът е провел на два пъти курсове физиотерапия, а от приетата пред въззивната инстанция епикриза - че на 30.04.2024г. е претърпял артроскопска процедура във връзка с установената руптура на задния рог на медиалния менискус на дясната колянна става и плицектомия, приемайки, че извършената интервенция е по повод последици от деликта, предвид заключението на СМЕ за констатирана с образно изследване увреда на менискус след инцидента. Въззивният състав е установил, че ищецът е ползвал болнични с продължителност от 74 дни, а въз основа на показанията на разпитания по делото свидетел, че е имал оплаквания от болки в крайника с продължителност над месец, имал е нарушения на съня, безпокойство и изнервеност, но не е ползвал помощни средства за придвижването и се е върнал на работа след 3 месеца и сега работи на две места. Съобразена е възрастта на ищеца към момента на ПТП – 38г., липсата на хоспитализация и проведената единствено медикаментозна терапия непосредствено след инцидента, минимално инвазивната процедура и гладкия оздравителен процес, временното ограничение в движението на десния долен крайник, болковия синдром и претърпените негативни въздействия, естествено съпътстващи травми от подобен вид, заедно с напълно възстановения обем на движението на крайника, икономическата конюнктура за релевантния период, произнасянията по аналогични случаи и на стандарта на живот в страната. По тези съображения съставът на апелативния съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди възлиза на 33 000лв. По другия спорен във въззивното производство въпрос относно релевирания от ответника приноса на ищеца за вредите, изразяващ се в непроведено лечение и рехабилитация във възстановителния период, въззивният съд е приел, че възражението е недоказано, предвид заключението на вещото лице, изготвено на база медицинска документация, че са изпълнени предписанията за рехабилитация.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първите три процесуалноправни въпроса, касаещи правомощията на въззивната инстанция. Тези правомощия са принципно и подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.11.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС - непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая, видно от мотивите, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, относими към размера на справедливото обезщетение и е изложил мотиви. Неоснователността на искането за допускане на обжалване произтича от липсата на въведената по тях допълнителна предпоставка. От мотивите на въззивното решение не се констатира отклонение от формираната по въпросите практика на касационния съд. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства не може да се проверява в стадия по селекция на касационните жалби. Тя е свързана с правилността на обжалваното решение, която е предмет на същинския касационен контрол, но е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.

Поставените от касационния жалбоподател материалноправни въпроси № 4 и № 6, касаещи приложението на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на конкретното дело, но не е налице въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Както е изяснено в ППВС № 4/23.12.1968г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които са видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в решение № 749/05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г., II т. о., решение № 95/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г., I т.о., решение № 103/02.11.2020г. по т.д. № 2181/2019г., I т.о., решение № 240/15.01.2019г. по т. д. № 518/2019г., I т.о., решение № 202/16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г., ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г., ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г., ІІ т.о., решение № 182/31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г., II т.о., решение № 158/28.12.2011г. по т. д. № 157/2011г., I т.о., и други. Възприето е, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Изрично е посочено, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно и водещо значение, а служат като ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди / в този смисъл решение № 177/27.10.2009г. по т.д. № 14/2009г., II т.о., решение № 59/29.04.2011г. по т. д. № 635/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 212/11.01.2018г. по т.д. № 738/2017г., II т.о., решение № 182/31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г., II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г., II т. о. и други/.

В случая касаторът не е посочил кои са неоценените или са оценените в недостатъчна степен критерии за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Видно от мотивите, при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е отчел като значими вида и характера на претърпените травматични увреждания и временното ограничение в движението на десния долен крайник, болковия синдром и претърпените негативни въздействия, естествено съпътстващи травми от вида на изложените, заедно с напълно възстановения обем на движението на крайника, липсата на хоспитализация и проведената единствено медикаментозна терапия след инцидента, минимално инвазивната процедура, гладкия възстановителен период, възрастта на ищеца, икономическата конюнктура за релевантния период, произнасяния по аналогични случаи и стандарта на живот в страната. Не се констатира даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 от ЗЗД да е в отклонение от формираната по въпроса практика на ВКС.

Въпрос № 5 е неясно формулиран. Тъй като не става ясно кои точно доказателства за кои точно релевантни за предявения иск факти се отнася, въпросът не може да се определи като значим за крайния изход на спора по см. на чл.280, ал.1 ГПК.

Следва да бъде отречена значимостта и на въпроси № 7 и № 8 за крайния изход на спора. Те са пряк израз на несъгласие с правилността на направения въз основа на доказателствата по делото извод за неоснователност на възражението, с което е релевиран принос на ищеца за настъпване на вредите, поради непроведени лечение и рехабилитация във възстановителния период.

Поради изложеното, не следва да се допуска обжалване.

С оглед на този изход на спора на касатора не се дължат разноски. В полза на предоставилия безплатна правна помощ на ищеца за подаване на отговор на касационната жалба се присъжда адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА, което се определя в размер на 500лв., предвид фактическата правна сложност на спора и вида и количеството извършени от представителя процесуални действия.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: