Определение № 81 от 03.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1648/2018 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. С. К. от [населено място] срещу Определение № 151 от 17.01.2018 г. по в. ч. гр. д. № 25/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, с което са потвърдени Определение № 10118 от 31.10.2017 г., постановено по гр. д. № 16973/2016 г. на Пловдивския районен съд; Определение № 10425 от 09.10.2017 г., постановено по гр. д. № 16973/2016 г. на Пловдивския районен съд и Определение № 10470 от 10.11.2017 г., постановено по гр. д. № 16973/2016 г. на Пловдивския районен съд. С последните са определени възнаграждения в размер от по 450 лева за всеки един от тримата назначени особени представители на ответниците Н. Н. Ф., Н. П. К. и П. Н. К., като частната жалбоподателка е осъдена да заплати същите в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Пловдивския районен съд. Жалбоподателката поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска същото да бъде отменено. В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката твърди, че „допускането на касационното обжалване на въззивното определение е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, поради това, че ще допринесе за правилното приложение на разпоредбите на Наредба на Висшия адвокатски съвет относно определяне възнагражденията за особени представители по дела с предмет установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗС, които не попадат в приложното поле на чл. 7, ал. 5 от Наредбата“, без да е формулиран определен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е обосновано някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателката поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като счита, че обжалваното определение на въззивната инстанция е очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който са потвърдени първоинстанционни определения, с които се дава разрешение по същество на други производства, свързани с исковото, касаещи съдебните разноски, с оглед задължителните указания на т. 6 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС /чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК/. С обжалваното въззивно определение са потвърдени Определение № 10118 от 31.10.2017 г., постановено по гр. д. № 16973/2016 г. на Пловдивския районен съд; Определение № 10425 от 09.10.2017 г., постановено по гр. д. № 16973/2016 г. на Пловдивския районен съд и Определение № 10470 от 10.11.2017 г., постановено по гр. д. № 16973/2016 г. на Пловдивския районен съд, с които са определени възнаграждения в размер на 450 лева за всеки един от тримата назначени особени представители на ответниците Н. Н. Ф., Н. П. К. и П. Н. К., като частната жалбоподателка е осъдена да заплати същите в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Пловдивския районен съд. За да потвърди първоинстанционните определения, въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, като е констатирал, че в конкретния случай производството по делото е прекратено и исковата молба е върната поради неизпълнение на дадените от съда указания за заплащане на държавна такса. Изложени са решаващи мотиви, че в тази хипотеза право на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК има ответната страна и доколкото по делото са назначени особени представители на трима от ответниците, на същите се дължи възнаграждение. Установено е, че производството по делото е прекратено на етап подаване на писмени отговори, без разглеждане на делото в открито съдебно заседание, поради което е формиран решаващ правен извод, че правилно възнагражденията на особените представители са определени съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно по 450 лв. - ¾ от определените от съда при тяхното назначаване възнаграждения от по 600 лв. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото в приложеното към частната касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторката не е формулирала конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при което касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от оплакванията му в касационната частна жалба, а разполага с възможността единствено въз основа обстоятелствената част на изложението да конкретизира, уточни и квалифицира посочения от касатора въпрос /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. По същество в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частната жалбоподателка не е формулирала въпрос, който да има характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото обективира оплакване за неправилност на обжалваното въззивно определение, предвид твърдението, че въззивният съд е формирал грешни правни изводи поради неправилна преценка на приложимия по делото материален закон, като по предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗС е определил възнаграждение за особен представител по чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвиждащ минимален размер от 600 лева, вместо да приложи чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, предвиждащ минимален размер от 300 лева. Предвид липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се изследва и наличието на допълнителните такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Обжалваното определение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, защото не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност – нарушение на императивна правна норма, нито на основни съдопроизводствени правила – ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт, наличие на явна необоснованост. Това е така и с оглед на това, че произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт е изцяло съобразено със задължителната практика, обективирана в т. 6 от ТР № 6/2012 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно задължителните указания на посочения тълкувателен акт, особеният представител се назначава с акт на съда – определение, от който произтича и неговата представителна власт, като представителството е възмездно и за положения труд на адвоката се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото. Възнаграждението следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК. Следователно възнаграждението за особения представител винаги е дължимо от ищеца, съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като задължено лице. Размерът на дължимото от ищеца възнаграждение се определя от съда с акта за назначаването му, като този размер се съобразява с указаното в чл. 36, ал. 1 ЗА, препращащ към Наредба № 1/2004г., с оглед установяване минималното възнаграждение за вида процесуална дейност, без обаче за съда да следва задължение да определи възнаграждение в минимален размер. Няма пречка, при констатирана фактическа и правна сложност на делото, съдът да определи по-висок размер на възнаграждението, тъй като само той е органът, в чиято дискреция е както преценката за назначаване на особения представител, така и служебно осъществявания контрол за законосъобразно и справедливо съдопроизводство. С оглед изложеното, като е потвърдил първоинстанционните определения, с които е определено възнаграждение за назначени особени представители на ответници по делото, в по-висок от предвидения в наредбата минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 ГПК, въззивният съд се е съобразил изцяло със задължителната практика на Върховния касационен съд, поради което следва да се приеме, че не е налице „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и не е налице какъвто и да е порок, който да обуслови „вероятна нищожност или недопустимост” като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по делото. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,