Определение № 2748 от 27.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1586/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на И. Г. Ц. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски окръжен съд № 7/ 07.01.2026 г. по гр.д.№ 869/ 2025 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Ботевградски районен съд № 137/ 30.04.2025 г. по гр.д.№ 1678/ 2024 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против С. А. В. искове за заплащане на обезщетение за ползване без основание на 1/2 ид.ч. от апартамент № *, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] който ищцата И. Ц. е притежавала в съсобственост с П. С. В., починал на 25.08.2024 г., изразяващо се в средния месечен пазарен наем за период преди 21.05.2024 г., за разликата над уважения размер от 257,50 лева до пълния предявен размер от 17 400 лева, както и за мораторна лихва за разликата над 7,52 лева до пълния предявен размер от 501,45 лева и е разпределена отговорността за разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката повдига въпросите 1. “Може ли въззивният съд да приеме наличие на договор за заем за послужване, без да е въведен от страните и без доказателства за съществените му елементи, само въз основа на тълкуване на свидетелски показания?“; 2. „От кой момент се дължи обезщетение по чл. 59 ЗЗД при ползване на чужд имот без основание – от момента на фактическото лишаване от ползване или от отправянето на покана?“; 3. „Представляват ли устното противопоставяне и многократните искания за освобождаване на имота или заплащане на неговото ползване, противопоставяне по смисъла на чл. 59 ЗЗД, или е необходимо формално писмено уведомяване?“; 4. „Дължи ли ползвателят на съсобствен имот обезщетение по чл. 59 ЗЗД при продължително ползване, след отпадане на причината за първоначално даденото съгласие – до намиране на квартира в рамките на няколко месеца?“; 5. „Как се определят границите на евентуален договор за заем за послужване при съсобственост и какви са критериите, при които първоначално допустимото ползване се трансформира в неоснователно ползване по чл. 59 ЗЗД.“; 6.“Представляват ли устното противопоставяне и многократните искания за освобождаване на имота или заплащане на неговото ползване противопоставяне по смисъла на чл. 59 ЗЗД, или е необходимо формално писмено уведомяване?“; и 7. “Какъв срок се счита за продължителен, след изтичането на който при евентуален заем за послужване, се дължи обезщетение за неоснователно обогатяване?“. Според жалбоподателката първите четири въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, за останалите поддържа, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото /като въпросите под номера 3 и 6 са идентични/. Освен това поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение поради служебното въвеждане от въззивния съд на института „договор за заем за послужване“, превратно тълкуване на доказателствата и фактическо лишаване на съсобственик от обезщетение за ползване на имота му в противоречие с основни конституционни принципи. Ответната страна С. В. оспорва жалбата като поддържа, че поставените въпроси не кореспондират на фактическите установявания на въззивния съд и на доказателствата по делото. Несъгласието на жалбоподателката с направената от въззивния съд оценка на доказателствата само по себе си не можело да е основание за допускане на касационното обжалване. Нямало и очевидна неправилност на обжалваното решение, твърденията на жалбоподателката в тази насока съставлявали доводи за необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. Поради това моли касационното обжалване да не бъде допуснато, евентуално излага съображения по същество за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да отхвърли исковете за разликата над уважения от първата инстанция размер, въззивният съд приел, че ищцата се легитимирала като съсобственик с П. В. на процесния апартамент с нотариален акт № 150, том 1, рег.№ 13505, дело № 125/ 21.10.2004 г. на нотариус рег.№ *. С нотариален акт № 89, том 1, рег.№ 7353, дело № 74/ 22.06.2005 г. тя се легитимирала като съсобственик със същото лице на гараж № * със застроена площ 18,29 кв.м., находящ се в същия УПИ. И. Ц. и П. В. закупили процесния апартамент в[жк], [населено място] малко преди раждането на детето им, като впоследствие останали да живеят заедно в него в продължение на една година, а след това се разделили. Ищцата с детето се изнесла в друго жилище, а в апартамента известно време останал да живее П. В., но се разболял и се преместил в [населено място] при родителите си. Тогава свекървата на ищцата – майката на П. В., се обадила на ищцата с молба ответницата С. да се настани временно в жилището, докато си намери квартира, тъй като искала да се премести от [населено място] в [населено място]. Ищцата се съгласила, като ответницата се настанила в апартамента около 2018 г. и останала него в продължение на 6-7 години. След като здравословното състояние на П. В. се влошило, а родителите му починали, грижите за него поел неговият брат, чиято дъщеря е ответницата. До жилището имало гараж, който ищцата ползвала да оставя там гуми на автомобила си, но за целта се обаждала на ответницата да й отключи. В гаража имало също стар автомобил, собственост на П. В.. Ищцата не получавала нито наем за жилището, нито имала възможност да ползва имота. С нотариална покана, връчена на ответницата на 21.05.2024 г., ищцата поискала освобождаването на процесното жилище в 30-дневен срок, както и заплащане на обезщетение за ползването на му в продължение на 5 години преди датата на връчване на поканата в размер на 600 лева месечно. В дадения срок ответницата и приятелят й освободили имота. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел неоснователност на предявените искове за разликата над уважения от първата инстанция размер. Посочил, че за периода до получаване на нотариалната покана за освобождаване на имота от страна на ответницата, страните са имали споразумение за безвъзмездно ползване на жилището от страна на последната, т.е. налице е бил неформален договор за заем за послужване, поради което ползвателката не дължи обезщетение в размер на пропуснатия наем за времето от 01.09.2019 г. до 21.05.2024 г. През 2017 г. съсобственикът П. В. дал съгласието си ответницата и съпругът й да заживеят в процесния апартамент безвъзмездно, като ищцата устно също дала съгласието си ответницата да живее временно в него, като заявила, че няма претенции за заплащане на суми. Налице била уговорка за временно безвъзмездно ползване на имота от ответницата по силата на устен договор за заем за послужване, който бил прекратен с отправената нотариална покана, получена от ответницата на 21.05.2024 г. Дотогава ползването не било лишено от основание, което се признавало от самата ищца в исковата молба и в нотариалната покана. Нямало доказателства преди изпращане на нотариалната покана ищцата да се е противопоставила по какъвто и да било начин на безвъзмездното ползване на имота от страна на ответницата и семейството й. Свидетелските показания не установявали твърденията на ищцата, че демонстрирала несъгласие с продължаващото безвъзмездно ползване на имота от страна на ответницата, нито отправено искане за освобождаване на имота преди месец май 2024 г. От 21.05.2024 г., когато получила нотариалната покана, до предаването на имота, което е следвало да стане най-късно на 21.06.2024 г. ответницата ползвала 1/2 идеална част от апартамента без основание, но за периода от 01.09.2019 г. до 21.05.2024 г. ползването е било със съгласие на собствениците това да става безвъзмездно. За този период ответницата държала имота на основание договор за заем за послужване и не дължала обезщетение за ползване без основание. Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателката не излага твърдения, които да сочат на очевидна неправилност, нейните доводи са за неправилност, която не е квалифицирана и които не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Касационният контрол не следва да бъде допуснат и по поставените въпроси. Първите четири от тях, които според жалбоподателката са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, не обуславят обжалваното решение. Те не кореспондират на фактическите установявания на въззивния съд, който не е приел наличие на договор за заем за послужване без твърдения на страните, а обратно – приел е, че е налице такова твърдение както в исковата молба на самата ищца, както и признание от нея в нотариалната покана, което съответства на заявеното от ответницата в отговора срещу исковата молба. Съдът също така не е приел, че обезщетение по чл. 59 ЗЗД за ползване на чужд имот без основание се дължи не от момента на фактическото лишаване от ползване, а от отправянето на покана. Изводите му са различни – той е приел, че до момента на отправянето на поканата е имало основание за ползване – договор за заем за послужване между собствениците на имота и ответницата, т.е. ползването не е било без основание, за да се дължи обезщетение. В обжалваното решение няма фактически констатации за устно противопоставяне от страна на ищцата и отправени от нея многократни искания за освобождаване на имота или заплащане на неговото ползване. Обратно, съдът е установил, че ищцата е разговаряла с ответницата и баща й за заплащане на издръжка на детето й, но нито се е противопоставяла на ползването на имота от ответницата, нито е искала освобождаването му или заплащане на обезщетение. В обжалваното решение няма и правно разрешение, според което след отпадане на причината за първоначално даденото съгласие обезщетение за ползване не се дължи. Напротив, съдът е приел, че след получаване на нотариалната покана от ответницата тя дължи обезщетение именно поради отпадане на основанието за ползване. Съдът обаче не е приел съгласието за ползване, дадено от ищцата, да е било оттеглено преди връчването на тази покана. Поради това първите четири въпроса от изложението на жалбоподателката не обуславят правните разрешения на въззивния съд и по тях касационен контрол не може да бъде допуснат. Същото важи и за идентичния с въпроса под номер 3 шести въпрос. Останалите въпроси не отговарят на изискванията, които чл.280 ал.1 ГПК и задължителната практика по тълкуването му поставят към общото основание за достъп до касационен контрол. Съгласно указанията в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания въпросите под номер 5 и 7 не отговарят. Те са формулирани общо и абстрактно и не касаят конкретни правни разрешения на въззивния съд по настоящия спор. По изложените съображения съдът приема, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и