Определение № 3147 от 11.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3802/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на 116 ОУ „Паисий Хилендарски“– [населено място], представлявано от адв. П., срещу онази част от Решение № 3904/20.06.2025 г. по в. гр. д. № 2986/2025 г. по описа на СГС, в която след частична отмяна на Решение № 20111742/27.12.2023 г. по гр. д. № 15216/2021 г. по описа на СРС, 28 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 20134676/08.01.2025 г. по гр. д. № 15216/2021 г. по описа на СРС, касаторът е осъден (солидарно с Ф. М. С.) да заплати на С. А. Я. на основание чл. 49 ЗЗД допълнително сумата от 3 000 лева (над присъдените от районния съд 500 лв.) - обезщетение за неимуществени вреди, болки, страдания и психическа травма, от увреждане, причинено на ищцата на 10.10.2019 г. от удар с ученически чин, нанесен от Ф. М. С., която била нейна учителка в 116 ОУ „Паисий Хилендарски“, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 10.10.2019 г., до погасяването на дълга.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.

Допускането на касационно обжалване касаторът, ответник в първоинстанционното произвоство, основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на обжалвания акт.

Насрещната по касационната жалба страна С. А. Я. не е депозирала отговор.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено въз основа на писмените доказателства по делото, показанията на свидетелите Ц. П. В. – баба на ищцата, А. Я. К. – майка на ищцата, и К. Р. И. – учител по история при касатора, заключението към съдебно-медицинската експертиза, изслушано в производството пред районния съд, че през учебната 2019/2020 г. ищцата била ученичка в шести клас в 116 ОУ „Паисий Хилендарски“. На 10.10.2019 г. по време на междучасие тя била в съблекалнята на физкултурния салон заедно със своя съученичка. Ответницата Ф. М. С., учител по физическо възпитание и спорт, била наблизо и влязла в съблекалнята, като ги попитала каква е причината за шумния им разговор. Тя ги отвела до класната им стая, където междувременно започнало провеждането на час по история. Ответницата С. изискала от учителя по история да напише отсъствия на ищцата и нейната съученичката. Една от ученичките в стаята започнала да задава въпроси на ответницата С., която се ядосала, вдигнала чина, на който било мястото на ищцата, и го пуснала отново на земята. Тя сторила това двукратно, като при втория път ударила с чина в коремната област ищцата. Ищцата почувствала силна болка от удара, била освободена от час и се прибрала в дома си, плачейки. След като баба й потърсила помощ на тел. 112 ищцата постъпила за лечение в УМБАЛСМ „Н.И. Пирогов“ с диагноза „контузия на корема“. След тридневен престой в болницата тя била изписана с подобрение, но изпитвала затруднения в храненето и съня. През време на лечението, продължило около месец, тя не посещавала училище, в резултат на което изостанала с учебния материал. Инцидентът с учителя по физическо възпитание и спорт причинил на ищцата допълнителни притеснения, което наложило да се премести в друго училище.

От заключението към съдебно-психологическата експертиза въззивният съд установил, че към момента на изследването психичното състояние на ищцата било в норма. При настъпване на инцидента тя била в стресово състояние, с чувство за невъзможност за справяне със ситуацията и за планиране на бъдещето. Тези притеснения продължили около месец след събитието.

При тези факти въззивният съд, спорен пред който бил единствено въпросът какъв е справедливият размер на обезщетението на неимуществени вреди, приел за осъществен фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, тъй като ищцата доказала противоправното поведение на ответника С., осъществено по време на изпълнение на дейност, възложена й от касатора, от което деяние получила увреждания на здравето.

Посочил е, че съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определяло от съда по справедливост, а критериите за това били характера на увреждането, начина на осъществяването му, обстоятелствата, при които било извършено то, налице ли било допълнителното влошаване състоянието на здравето, осакатявания, загрозявания и пр., какъв бил видът и обемът на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки, страдания и битови неудобства и др. Въззивният съд е приел, че в случая периодът на възстановяване на здравето на ищцата бил кратък, тъй като се касаело за временно разстройство на здравето, неопасно за живота, оздравителният процес бил приключил, а данни ищцата да е търпяла интензивни болки липсвали. Същевременно СГС е отчел, че увреждането било причинено от учител, в училището, в което ищцата учила, и при възникнала конфликтна ситуация, в която ищцата не участвала пряко. Съобразил е факта, че след инцидента ищцата била преместена в друго училище, което неминуемо довело до допълнителен стрес и притеснения; възрастта на ищцата по време на инцидента; постъпването й в болница, което причинило на пострадалата допълнителен психически стрес и неудобства. Отчитайки всички обстоятелства, наред с общото икономическо състояние на обществото, СГС приел, че сумата от 3 500 лв. справедливо би обезщетила ищцата за вредите от деликта.

Касаторът поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Длъжен ли въззивният съд при постановяване на крайния си съдебен акт да обсъди всички доказателства по делото и да обсъди всички наведени възражения от страните по делото и по-конкретно отговаря ли работодателят по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от негов служител, когато увреждането е резултат от лични отношения между причинителя и увредения, макар тези лични отношения да са възникнали по повод на възложената работа?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд при определяне на размера на обезщетението да отчете наличието на съпричиняване от страна на пострадалия при положение, че по делото са доказани и събрани категорични доказателства за действия от страна на ищеца, които да са способствали и/или допринесли за настъпване на вредоносния резултат?“;

3. “Следва ли въззивният съд да осигури приложението на императивна правна норма (в случая на чл. 51, ал. 2 ЗЗД), като служебно се произнесе по наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, ако докладът на първоинстанционният съд е неточен или не е приет по делото?“;

4. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу работодателя по чл. 49 ЗЗД? В тази връзка при определяне на справедлив размер има ли задължението въззивната инстанция при постановяване на решението си да обсъди и анализира събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно за деликвента и за работодателя и на базата на тях да мотивира решението си?“;

5. „При солидарно осъждане на страните следва ли въззивната инстанция да посочи дължимия размер на обезщетението за всеки от ответниците поотделно, съобразно техния принос в увреждането, или е длъжна да посочи само общия размер на солидарното осъждане? Отговаря ли възложителят на работа за нанесена психическа травма от деликвента на пострадалото лице при условията на чл. 49 ЗЗД?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че първият от въпросите е решен в противоречие с Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленума на ВС, вторият – в противоречие с Решение № 39 от 16.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 551/2009 г., II ТО, Решение № 44 от 26.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 1139/2011 г., II ТО, Решение № 1 от 12.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 888/2020 г., II ТО, Решение № 8 от 10.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 825/2024 г., I ТО, третият – в противоречие с т. 2 от ТР № 1 / 9.ХІІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., и Решение № 50 от 9.06.2016 г. по т.д. № 1220/2014 г. на I ТО на ВКС, четвъртият – в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., Решение № 151 от 12.11.2013 г., по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г. на ВКС, II ТО, Решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, II ТО, Решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II ТО.

Касаторът моли обжалваното решение да се допусне до касационно обжалване и като очевидно неправилно на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от повдигнатите въпроси, тъй като, основан на хипотеза, каквато въззивният съд не е приемал за доказана, той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Софийски градски съд, спорен пред който е бил единствено въпросът какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликта, не е счел за установено, че увреждането е резултат на лични отношения между учителя С. и ищцата, а е посочил, че то е извършено по време на изпълнение на дейността по възпитание на учениците, възложена на ответника по иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗДД от касатора. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди събраните по делото доказателства, както и непреклудираните фактически твърдения, възражения и доводи на страните, формулиран в т. 1 и т. 4, изр. 2 от изложението към касационната жалба, не обуславя допускане до касационно обжалване, тъй като е отправен общо, без връзка с мотивите на въззивния съд, а касаторът не конкретизира кое доказатателство или възражение СГС е пропуснал да обсъди. Независимо от това, следва да се посочи, че в съответствие с формираната непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 269 ГПК, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на доказателствата, обсъждайки защитните доводи на страните по спорния между тях на етапа на въззивното производство един-единствен въпрос какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, произнасяйки се именно в в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на въззиваемите по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Втори и трети въпрос не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като те не са от значение за изхода на спора и въззивният съд не се е произнасял по тях. Софийски градски съд не е разглеждал възражение за съпричиняване на вредите, тъй като в процеса такова не е било въведено.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора четвърти въпрос, който касае приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, сред които Решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І ТО, Решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, Решение № 56/04.05.2017 г. по т. д. № 3584/2015 г. на ВКС, II ТО, Решение № 101/18.04.2018 г. по т. д. № 1858/2017 г. на ВКС, II ТО, Решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, Решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I ТО, и други, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел тежестта на увреждането на ищцата, възрастта й към датата на инцидента, продължителността на възстановителния период, липсата на интензивни болки, пълното възстановянане на здравето й, оценявайки обстоятелствата около увреждането, причинено й от учител и при възникнала конфликтна ситуация, в която ищцата не участвала пряко. Съобразен и фактът, че след инцидента ищцата постъпила в болница, а по – късно била преместена в друго училище, което неминуемо довело до допълнителен стрес и притеснения, предвид крехката й възраст. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, което изключва допълнително въведеното основание за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите по пункт пети не са правни в смисъла, разяснен с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно което материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, като в стадия по селекцията на касационните жалби касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение. Тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице очевидна необоснованост на акта.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,