Определение № 2320 от 26.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 55/2024 г.

6

ОПРЕДЕЛЕНИЕ №

[населено място], …………….2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ :ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 55 по описа за 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. И. Т. срещу въззивно решение № 364/23.03.2023 г. по в. т. д. № 2601/2022 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 900788 от 18.06.2022 г., по т.д. № 145/18 за уважаване на предявените от „ОТП Факторинг България“ ЕАД искове за осъждане Н. И. Т. и Б. Г. Т. солидарно да заплатят на ищеца като правоприемник на цедента „Банка ДСК“ ЕАД, по силата на договор за продажба на вземане от 25.01.2012 г., следните суми произтичащи от споразумение за обединяване на кредити от 12.08.2009 г.: 21 897,47 лв. просрочена главница по 60 вноски, падежирали в периода 12.09.2013 г. - 12.08.2018 г., 415 098,86 лв. предсрочно изискуема главница, включена във вноските по погасителен план с падежи от 12.09.2018 г. до 12.09.2039 г. 130 548,13 лв. общия размер на възнаградителната лихва по 36 бр. вноски, падежирали от 12.09.2015 г. до 12.08.2018 г., 38 085, 29 лв. наказателна лихва по т. 20, б. „а“ от споразумение от 12.08.2009 г. за периода от 12.09.2015 г. до 12.08.2018 г. ведно със законната лихва върху общия размер на главницата от 436 996, 33 лв. от датата на исковата молба до окончателното изплащане.

В жалбата се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК във всичките й хипотези. Твърди се, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и неправилно, тъй като съдът не е взел предвид заявеното от касатора правопогасяващо възражение за давност срещу предявения иск. Отделно от това е посочено, че решението е очевидно неправилно.

Извън срока по чл. 283 ГПК е подадена допълнителна касационна жалба вх. № 24867/06.11.2023 г., която няма капацитета да допълни заявените вече касационни основания и не следва да бъде обсъждана от настоящия състав.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като поставя следните въпроси:

1. „Допустимо ли е на ответниците да бъде отказано гарантираните им от закона всички форми на защита срещу заявения иск, след като в рамките на целия съдебен процес още с отговора на исковата молба е формулирано възражение за липса на техни подписи под процесното споразумение, при което този правопогасяващ факт, в същото време и опорочаващ претенцията на ищеца не е допуснат за установяване?“

2. „Допустимо ли е да се нарушава правилото на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД след като ответниците не са уведомени надлежно за извършената цесия, относно доказването на което уведомление са допустими всякакви доказателствени средства?“

3. „Допустимо ли е да се приема, че такова уведомление се осъществява със самата искова молба и материалноправните разпоредби на ЗЗД не намират приложение?“

4. „Допустимо ли е да се приема, че са преклудирани всички възражения на ответниците и е невъзможно оспорването на правопораждащите претенцията на ищеца факти и това действие на въззивния съд повтаряйки същото такова първоинстанционния съд в новия самостоятелен исков процес и същото не е ли в противоречие с ГПК, който …“не ограничава правото на ефективна и пълна защита на ответника по новото дело, гарантирайки му пълна защита по предявения иск?“

5. „Докъде се простира силата на пресъдено нещо по заявен иск за непредявената част от вземане по предявен преди това частичен иск?“

6. „Как следва да бъде приложено правилото на чл. 115, б.“Ж“ ЗЗД и чл. 116 ЗЗД относно спирането и прекъсването на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземане и не следва ли за непредявената част от вземане и не следва ли за непредявената част, когато тя е погасена по давност, тази давност да се приложи. Съгласно изричния текст на материалния закон давността относно непредявената част продължава да тече, а в конкретния случай тази част от това вземане е отдавна погасена по давност?“

7. „Когато частичният иск е уважен в последващия исков процес до разликата за пълния размер на вземането, не следва ли въпросът да бъде решаван отново по установения за това процесуален ред вкл. решаван отново по установения за това процесуален пред вкл. и решаване на определящия в случая крайните правни изводи на въззивния съд въпрос дали правоотношението изобщо е възникнало, след като непрекъснато се е твърдяло, че подписите под споразумението не са на ответниците, а тяхното доказателствено искане за назначаване на съдебно-графическа експертиза непрекъснато е било отхвърляно?“

8. „Нарушен ли е чл. 298, ал. 1 ГПК след като процесът е различен и пълната защита на ответниците е недопустимо да бъде отричана?“

Според касатора постановеният акт противоречи на определение № 205/2015 г. на г.о. по ч. гр. д. № 1091/2015 г., на решение № 2148/2014 г. на САС, ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, т. 9 на ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

От ответника по касационната жалба „Банка ДСК“ АД /правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е депозиран отговор, с който се оспорва твърдението за наличие на основание въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като поставените въпроси нямат отношение към предмета на спора, нито е обосновано наличието на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Претендира присъждане на разноски – юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство са предявени от „ОТП Факторинг България“ ЕАД срещу Н. И. Т. и Б. Т. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът „ОТП Факторинг България” ЕАД обосновава активната си правна легитимация с твърдения, че по силата на договор за цесия от 25.01.2012 г. с „Банка ДСК“ ЕАД е закупил вземане, което банката е имала срещу ответниците по обединени със споразумение договори за кредит на обща стойност 448 000 лв., която следвало да бъде заплащана солидарно от двамата длъжници в срок до 12.08.2039 г. при възнаградителна лихва в размер на 10, 29 %. Между страните е била постигната договорка, че при забава в плащанията с повече от 30 дни кредиторът има право да обяви предсрочна изискуемост на вземанията по кредита.

При позитивно за кредитора решение на първоинстанционния съд и при подадена от ответниците въззивна жалба състав на Апелативен съд София е потвърдил осъдителното решение на Окръжен съд Благоевград. Въззивният съд е отчел формираната въз основа на решение № 2148 от 24.11.2014 г. по т. д. № 2821/2014 г. на Апелативен съд София сила на пресъдено нещо по иск с правно основание чл. 415 ГПК, вр. с чл. 422 ГПК по отношение на споразумението от 12.08.2009 г. и падежиралите вноски. При тези факти е приел, че спорните въпроси следва да бъдат разрешени съобразно възприетото в т. 2 на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, според което решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Извел е заключение, че относно съществуването на споразумение за обединяване на кредити от 12.08.2009 г. (в това число подписването му от жалбоподателите), уведомяването на длъжниците Т. за цесията, както и неплащане на вноски със закъснение повече от 30 дни спорът между страните е вече разрешен по обвързващ ги начин. Предсрочната изискуемост на вземането на цесионера е настъпила с връчване на уведомление до Н. Т. и Б. Т. за пратка № 4085611 от 16.08.2018 г. Макар клиентът да е отказал пратката това не е повлияло на редовността на уведомяването. Съдът е приел, че достоверността на удостоверяването не може да бъде опровергана със свидетелски показания, доколкото пощенските книжа са официални документи. В евентуалност е изложил съображения, че исковата молба, в която също е обективирано изявление за обявяване на предсрочна изискуемост, е надлежно връчена, с което са настъпили последиците на отнемане от длъжника на предимството, което му дава уговорения срок за плащане на предоставената в заем сума на отделни падежи Противопоставеното възражение за давност съдът е намерил за преклудирано, доколкото същото не е било релевирано с исковата молба.

Що се касае до възражението в жалбата, че относно исковата претенция е изтекла погасителна давност, същото се явява преклудирано, тъй като не е било въведено в рамките на първоинстанционното производство. В мотивите на решението въззивният състав е отбелязал, че исковата молба е редовна, като фактическата обстановка, изложена в нея, съответства на петитума. Според установеното от заключението на приетата счетоводна експертиза дължими се явяват и претенциите за заплащане на възнаградителна и наказателна лихви.

Не са налице посочените от касатора основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на директен и факултативен касационен контрол за законосъобразност.

Постановеното от Апелативен съд София решение не страда от порока нищожност, за който касационната инстанция и служебно е длъжна да следи /съобразно разрешението по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., прието от ОСГТК на ВКС/.

Съдебната практика приема, че едно съдебно решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато същото не е изразено в писмена форма или е не е подписано, както и когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Обжалваното решение е постановено от съдебния състав, който е дал ход по същество на спора в рамките на правораздавателната му власт. Подписано е от всеки от членовете на състава и съдържа ясно изразена воля за потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение.

Обжалваното пред настоящия състав решение не е и недопустимо, преценено съобразно постановките на т. 9 от ППВС № 1/1985 г. Те указват, че решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др., или когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, разгледал е иск, който не е предявен, и не е разгледал предявеният. Отделно, с т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Не се установява някоя от хипотезите да е налице по отношение на атакуваното решение на Апелативен съд София.

Обжалваният въззивен акт не е и очевидно неправилен. Соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е аргументирано надлежно от жалбоподателя, а настоящата инстанция няма задължение да следи служебно за наличието на този порок.

Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС ТР, за да бъде допуснато едно въззивно решение до факултативен касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора да е формулиран въпрос, който е от значение за формиране волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включени в предмета на делото. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да проверява правилността на изводите, формирани от въззивния съд относно установените по делото факти, истинността на приетите за релевантни доказателства и обосноваността на изводите, базирани на възприетите за осъществени факти, извън очевидните нарушения на логическите правила. В процесната хипотеза поставените въпроси са изцяло хипотетично зададени, доколкото не кореспондират с оплаквания в касационната жалба, тъй като в нея са наведени единствено обсъдените по-горе тежки пороци, които дават основание за директен достъп до касационна проверка за законосъобразност. Въпросите са некоректно и неясно зададени и това се явява допълнително основание да бъде отказан касационен контрол на атакувания съдебен акт. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че въззивният състав не се е отклонил от сочената от касатора съдебна практика и уместно е съобразил дадените в Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС задължителни разяснения по тълкуване на закона относно частично предявените искове и силата на пресъдено нещо, която се формира при уважаването, респективно отхвърлянето им. Отсъствието на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и отсъствието на основания за преценка на въззивното решение като очевидно неправилно, недействително и нищожно препятства достъпа до касация и такъв следва да бъде отказан.

При изхода на делото пред настоящата инстанция на ответника по касация се дължи присъждане на разноски в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 364/23.03.2023 г. по в. т. д. № 2601/2022 г. на Апелативен съд София.

ОСЪЖДА Н. Т. да заплати на „Банка ДСК“ АД сума в размер на 200 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.