Определение № 5544 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2987/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Х. М. срещу решение №.260192/23.05.25 по г.д.№.9864/17 на СГС, ІV Вс., с което, след отмяна на реш.№.101763/25.04.17 по г.д.№.39532/15 на СРС, ГО, 36с., предявеният от касатора иск с правно основание чл.140 ал.3 изр.2 СК за заплащане на общо 14 068,81лв. /1/2 от 28137,62лв./ направени от ищцата разходи в периода 14.08.12-7.07.15 за издръжка на майката на страните С. А. Ф. е отхвърлен като неоснователен. Ответната страна Р. Х. Г. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че въззивната инстанция се е произнесла по наведените в исковата молба факти и обстоятелства, които обаче неправилно е подвела под разпоредбата на чл.59 ЗЗД. Правилната правна квалификация на същите, при действието на новия СК, е по чл.140 ал.3 изр.2 СК. Основателността на претенцията зависи от това имало ли е лицето, на което е давана издръжка, право на такава; от един и същи ред ли са задължените лица; само от едно от тях ли е давана издръжката; какви са възможностите за издръжка на задължените лица. В случая е безспорно, че: страните са деца на С.Ф.; в исковия период тя е била пенсионерка на възраст 81г.–84г., с прогресиращо влошаване на здравословното й състояние, довело до поставянето й под пълно запрещение с влязло в сила на 02.06.15 съдебно решение поради страданието й от деменция при болестта на Алцхаймер с късно начало, параноиден синдром, обуславящо невъзможността й да разбира свойството и значението на постъпките си и да защитава интересите си, макар и да е била в състояние да задоволява ежедневните си потребности; с оглед възрастта и здравословното състояние С. Ф. не е била трудоспособна и е имала нужда от лекарства и подпомагане в ежедневието /вкл. готвене, пазаруване, хигиена, медицински грижи и пр./ и извършването на различни фактически и правни действия от нейно име и за нейна сметка. Установено е, че тя не е притежавала собствено жилище, в което да се настани след пристигането й в страната от Израел през м.08.12, поради което е имала и нужда от място за живеене, както и от средства за заплащане на консумативите за ползването му и за изхранване, като средномесечните разходи за издръжката й с оглед нейните нужди за исковия период /14.08.12-07.07.15/ възлизат на около 686,00лв. Съдът е посочил, че по силата на чл.139 СК право на издръжка има лице, което е неработоспособно и не може да се издържа от имуществото си; ако нетрудоспособният има имущество, той е длъжен да осигури издръжката си от доходите или от стойността на имуществото си, без да е задължен да отчуждава необходимото му жилище и покъщнина /т.1 ППВС №.5/16.11.70 за обобщаване на практиката на съдилищата по някои въпроси на задълженията за издръжка, което не е загубило сила към момента/. Безспорно майката на страните е неработоспособна, но не е доказано наличието на горепосочената втора кумулативна предпоставка на чл.139 СК. От представените в производството документи от НОИ, „Банка ДСК“ЕАД, „Уникредит Булбанк“АД и ОСЗ [населено място] се констатира, че С. Ф. в исковия период е разполагала с имущество, от което е могла да се издържа-освен получаваната пенсия за осигурителен стаж и възраст е имала банкови влогове на голяма стойност-съответно между 45 000лв. и 53 000лв., била е и собственик на 11 земеделски имота /ниви/ с обща площ от 31,099дка и едно лозе с площ от 1,001дка в землището на [населено място], [община], от които тя лично, а впоследствие чрез назначения й настойник /ищцата/, е могла да получава доходи от рента или от продажбата им. Това имущество значително надхвърля необходимите й средства за издръжка през процесния период с оглед нейните нужди предвид данните от комплексната съдебна експертиза. По тези съображения е прието, че в патримониума на майката на страните не е възникнало право на издръжка по чл.139 СК за предявения период. Доводите, че поради поставянето й под запрещение С. Ф. не е могла да се ползва от наличното й имущество, са намерени за неоснователни-до назначаването на временен попечител на С. Ф. с определението на СГС от 17.03.14 не е била налице нито фактическа, нито правна пречка тя да се разпорежда с доходите и имотите си, а след този момент това разпореждане би могло да се осъществява по предвидената в закона процедура по чл.130 ал.3 СК, съответно чрез предприемането на действия от настойника й за реализиране на доходи от притежаваното от С.Ф. недвижимо имущество. Бездействието на ищцата като временен попечител и настойник на майката на страните за осигуряване на необходимите средства за нейната издръжка от притежаваното от последната имущество и доходи не е основание дъщерята да претендира възстановяване на дадени от нея средства в полза на възходящата й при липсата на право на издръжка на последната. Съдът е намерил, че неустановяването на разглежданата предпоставка от фактическия състав на иска по чл.140 ал.3 изр.2 СК обуславя неоснователността на тази претенция само на това основание и прави безпредметно излагането на съображения относно останалите елементи от правопораждащия фактически състав. От друга страна е посочил, обаче, че дори и да беше доказано правото на майката на страните на издръжка по чл.139 СК, последната не се дължи поравно от задължените от един и същи ред лица /както неправилно поддържа ищцата/, а в съответствие с нормата на чл.140 ал.3 изр.1 СК-според техните възможности. От представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства е безспорно доказано, че в процесния период А.М. е получила доходи в размер на 456 815,69 лева /без рентата от земеделски земи/, които са в двоен размер на тези на ответника; тя няма задължения за издръжка на лица по чл.140 ал.1 т.1 СК - а той има такива към малолетен, а впоследствие непълнолетен син, както и към неговата съпруга, която през почти целия процесен период-с изключение на четири месеца, е била без доходи. Съгласно регламентирания в чл.141 СК ред на лицата, които имат право на издръжка, ответникът на първо място е задължен да дава издръжка на непълнолетното си дете и на съпругата си, и едва след това на родителите си, ако има възможност за това. От друга страна, не е спорно в процеса /а се констатира и от представената информация от Посолството на РБългария в Лондон/, че семейството на Р. Г. във времето 14.08.12-07.07.15 е живяло в Ирландия, където необходимите средства за неговата издръжка възлизат в общ размер от 271 595,35лв. и в пъти надхвърлят тези, необходими за издръжката на едночленно семейство в Република България съгласно статистическите данни на НСИ за същия период. При тези обстоятелства възможностите на ответника да предоставя издръжка на майка си, в случай че тя е имала право на такава в периода, предмет на спора, са 1/10 от тези, с които е разполагала ищцата. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК във връзка с три изрично формулирани въпроса /т.1-т.3 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК (т.4 не съдържа въпрос)/: 1. „Кога е възникнало правото на моята доверителка да инициира съдебно производство по реда на чл.130 ал.3 СК за допускане на разрешение за теглене на суми от сметките в кредитни учреждения?“ /опр.№.639/16.10.13 по ч.г.д.№.6198/13, ІІІ ГО, ППВС 5/13.02.80/; 2. „Следва ли съдът да обоснове липсата на втората предпоставка на чл.139 СК за възникване правото на издръжка единствено с формалния критерий, че в кредитните учреждения правоимащото лице има авоари – както е настъпил в настоящи казус, без да разкрие/вземе предвид обективната невъзможност да бъдат трансформирани тези авоари, за да си осигури издръжка, поради душевното заболяване и висящността на съдебния процес за поставяне под запрещение?“; 3. „за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност“ /ТР 1/01, ОСГК, т.19; реш.№.411/27.10.11 по г.д.№.1857/10, ІV ГО, реш.№.65/30.07.14 по т.д.№.11656/13, ІІ ТО, реш.№.10/1.02.12 по г.д.№.130/11, І ГО, реш.№.341/ 11.11.11 по г.д.№.992/10, І ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Той не е общ и абстрактен, какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретен и фактически, свързан с обстоятелствата по делото; отговора му може да се даде след анализ на събраните по делото доказателства, с акта по същество-решението, а не в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК. Предвид изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, което може да обуслови допускане до касационно обжалване при условията на разпоредбата. Вторият въпрос съдържа условие, което не е било прието за установено – съдът не е приемал, че е налице обективна невъзможност за трансформиране на авоарите на майката на страните. Напротив – изрично е посочил, че до назначаването на временен попечител на С.Ф. с определението на СГС от 17.03.14 не е била налице нито фактическа, нито правна пречка тя да се разпорежда с доходите и имотите си; след този момент ищцата е могла да се разпорежда със същите като временен попечител съобразно предоставените й права /вкл. изрично упоменати в определението за назначаването й като такъв и при спазване на законовите процедури/, а впоследствие-след поставянето на С.Ф. под пълно запрещение - като неин настойник. Отделно от изложеното следва да се посочи, че въззивната инстанция е изложила и евентуални самостоятелни мотиви във връзка с възможностите на страните за заплащане на издръжка с оглед правилото на чл.140 ал.3 изр.1 СК. Предвид изложеното въпросът не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане до касационно обжалване. Във връзка с третия въпрос безспорно съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и да обсъди събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните от значение за изхода на спора. Въззивната инстанция не е отрекла горните постановки. Определила е правилно предмета на спора и релевантните подлежащи на установяване факти, посочила е кои от тях е намерила за доказани и кои не и защо, обсъждайки подробно събраните доказателства и възраженията на страните. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284 ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3 т.1 на същата правна норма, като съдът не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото е налице позоваване на чл.280 ал.2 ГПК с твърдения за недопустимост и очевидна неправилност на решението, настоящият състав намира, че не е налице нито една от визираните по-горе хипотези. Съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл.14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; когато се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежното му упражняване - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /т.9 ППВС №.1/10.11.85 по г.д.№.1/85, опр.№.636/18.07.22 по г.д.№.4/ 22, ІІІ ГО, и др./. В случая не е налице нито една от визираните по-горе хипотези. Доколкото въззивната инстанция е приела, че фактите и обстоятелствата по исковата молба трябва да бъдат подведени под друга правна норма-тази на чл.140 ал.3 СК, следва да се има предвид, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита; когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му /ТР №.2/11 от 29.02.12, ОСГТК/. В съответствие с тази практика СГС е приел, че СРС се е произнесъл по наведените с исковата молба факти и обстоятелства и неправилната квалификация на иска обуславя само неправилност на първоинстанционното решение, като същевременно самата въззивна инстанция се е произнесла именно по фактите и обстоятелствата, наведени в исковата молба - в рамките на определения от съда предмет на спора и търсената защита, поради което и не е налице твърдяната недопустимост на въззивното решение. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски на ответната страна не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършени такива. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,