Определение № 393 от 13.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 989/2020 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на П. М. Б. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, против определение № 5117 от 09.03.2020 г. по ч.гр.д.№ 16896/2019 г. по описа на Софийския градски съд, ГК, ІV-Д състав, с което е потвърдено разпореждане от 06.10.2019 г. по гр.д.№ 38835/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 175 състав, за връщане на исковата молба на Б. в частта, с която се иска прогласяване нищожността на всички клаузи, предмет на подписаните от ищеца допълнителни споразумения към договор за кредит HL41130 от 26.09.2008 г. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно – необосновано и незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли се за отмяната му на посочените основания, за което се излагат подробни фактически и правни съображения. Искането за допускане на обжалваното въззивно определение до касация се основава на следните въпроси, разрешени в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 - т.3 ГПК: 1. Следва ли, след като констатира нередовност на исковата молба, съдът да даде ясни и точни указания на страната как следва да отстрани допуснатите нередовности; Следва ли да се приеме, че указанията на съда са правилно и точно изпълнени, ако страната при наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор не посочи точното цифрово изражение на съответната договорна разпоредба, нито нейния текст, а посочи смисъла, който конкретните неравноправни според нея клаузи носят; 2. Съдът следи ли за нищожност поради неравноправност на клаузи в договор, чието изпълнение се претендира, или следва да се произнесе по този въпрос по искане на ищеца, направено в исковата молба. По първия въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, съответно посочена, както и че разрешаването му ще има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а по втория се сочи противоречие както с практика на ВКС, така и с практика на СЕС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение прецени следното: Частната касационна жалба е допустима – изхожда от легитимирано лице, насочена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е депозирана в законоустановения срок по чл.275 ал.1 ГПК. За да се произнесе в посочения по-горе смисъл, съставът на въззивния съд е съобразил, че в исковата молба на частния жалбоподател са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове за прогласяване нищожност на конкретни договорни клаузи, както и осъдителни искове за връщане на платени от ищеца по договор за покупка на недвижим имот № HL41130 от 26.09.2008 г. суми, при начална липса на основание. С петитума на исковата молба е поискано да бъдат прогласени за неравноправни и клаузите от анексите, които „по неправомерен начин водят до едностранни увеличения на договорната лихва, капитализиране на лихвата и неоснователно обогатяване на ответника“. Именно в последната част исковата молба е била оставена двукратно без движение от първоинстанционния съд за посочване на клаузите от анексите, чиято нищожност се иска да бъде установена, в отговор на което ищецът е отговарял, че същите са цитирани в исковата молба, както и че самите анекси представляват конструкция от неравноправни клаузи, поради което се иска прогласяването на нищожността на всички клаузи от анексите. Въз основа на посочените факти въззивният съд е приел, че обжалваното разпореждане е постановено в съответствие с процесуалните правила, като изискванията за редовност на исковата молба по чл.127 ал.1 т.5 ГПК не се влияят от качеството на ищеца на потребител, атакуващ неравноправни клаузи, и той трябва да посочи конкретно срещу кои клаузи е насочена исковата претенция. В случая нито в обстоятелствената част на исковата молба, нито в петитума й се съдържа индивидуализация на оспорваните клаузи, чрез посочване на техните номера или на съдържанието им, като тази нередовност е останала неотстранена. Въззивната инстанция също така е приела, че дадените указания са били конкретни и ясни, поради което неизпълнението им не е по вина на съда. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение не следва да се допуска до касационен контрол. Първият процесуалноправен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която при наличие на нередовности на исковата молба съдът следва да даде ясни и изчерпателни указания на ищеца по начин, по който те могат да бъдат възприети от страната, т.к. неясните и неточни указания са равнозначни на липсата на такива, респективно неизпълнението им не влече неблагоприятните последици на чл.129 ал.3 ГПК. Подвъпросът, свързан с конкретните обстоятелства по делото /дали като е посочила смисъла на атакуваните клаузи страната е изпълнила разпореждането на съда по чл.129 ал.2 ГПК/, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, съгласно задължителните указания на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По втория процесуалноправен въпрос липсва произнасяне от страна на въззивния съд, поради което той не е обусловил извода му за неоснователност на частната жалба и няма значение за изхода на спора. На това основание следва да се приеме, че въпросът не удовлетворява общото селективно изискване на чл.280 ал.1 ГПК, което е достатъчно, за да се откаже исканият достъп до касация, отново съобразно указанията на цитираното тълкувателно решение. Освен това същият не е относим към спора относно редовността на предявената искова молба. Предвид гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение