Определение № 1096 от 14.04.2026 г. на ВКС по д. № 568/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата Г. К. А., чрез адв.Д. Й., срещу решение № 265/06.11.2025г. по възз.т.д.№ 286/2025г. на Апелативен съд - Варна. С него е потвърдено решение № 177/29.04.2025г. по т.д.№ 323/2024г. на Окръжен съд - Варна в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният против ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД, [населено място], пряк иск за обезщетение за неимуществени вреди от причинена средна телесна повреда в резултат на ПТП, настъпило на 16.06.2019г. за размера над 24 000лв. до 40 000лв.

В подадената в срок касационна жалба се поддържа бланкетно, че решението е неправилно, на осн. чл.281, ал.3 ГПК, а с подадената втора такава, в изпълнение на разпореждане № 1441/25.12.2025г., касационните основания са развити, а именно за неправилно приложение на разпоредбите на чл.52 ЗЗД, чл.51, ал.2 ЗЗД и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неправилна преценка на свидетелските показания и за необсъждане на обясненията на вещото лице. По тези съображения искането е за касиране на решението в обжалваната част и за уважаване на иска. Претендира се за присъждане на разноски.

В подаденото, в изпълнение на разпореждане № 1441/25.12.2025г., изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. При направено възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, поради непоставен обезопасителен колан от пътник, достатъчно ли е за намаляване на обезщетението установяването на самия факт на непоставен колан и абстрактна вероятност за по-лек резултат или е необходимо оспорващият да докаже по категоричен начин/ при условията на пълно и главно доказване/ конкретна причинна връзка – че вредите не биха настъпили или биха настъпили в по-малък обем при поставен колан?

2. Длъжен ли е въззивният съд, при противоречиви доводи относно приноса на пострадалия/ вкл. довод за липса на причинна връзка между непоставения колан и конкретната травма/ да обсъди всички относимо релевирани възражения и доказателства и да мотивира защо приема наличието на принос и неговия процент, като посочи конкретните факти, обуславящи съпричиняване, а не да се задоволи с общи съждения?

3. При определяне на процента на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД следва ли съдът да съпостави конкретния принос на пострадалия с причинно-следствения „комплекс“ на деликта така, че редукцията да е съразмерна и да не води до необосновано прехвърляне на тежестта на виновния причинител към увредения, включително, когато поведението на виновния водач е основната причина за настъпване на ПТП?

4. При определяне на обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност всички критерии – възраст, характер на телесната повреда, оперативно лечение и последващи интервенции, интензитет и продължителност на болките, нуждата от чужда помощ, трайните оплаквания и отражението върху ежедневието - и да мотивира как всеки от тях е повлиял върху размера, като отчете и обществено-икономическата конюнктура към релевантния период? По този въпрос е въведено основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Не е постъпил в срок отговор от ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, [населено място].

Съставът на I т.о., въз основа на доводите и данните по делото, приема следното:

Сезиран с въззивна жалба на ищцата срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният пряк иск, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за обезщетение за неимуществени вреди за размера над 24 000лв. до 40 000лв., въззивният съд е приел за задължително установено с влязлото в сила, като необжалвано в тази част, първоинстанционно решение, настъпването на процесното ПТП на 16.06.2019г. по причина, дължаща се изключително на противоправното поведение на застрахования водач, в пряка причинна връзка с което на ищцата са причинени травматични увреждания.

По спорния във въззивното производство въпрос относно размера на справедливото по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди въззивният състав е съобразил вида на причинената травма-счупване на лява раменна кост, проведеното болнично лечение за периода до 21.06.2019г., вкл., на 19.06.2019г., оперативно лечение, изразяващо се в репозиция и метална фиксация със заключващ пирон и ищцата е изписана от болницата с мека имобилизация за 30 дни. Изтъкнал е, че липсват писмени доказателства за усложнения във възстановителния период, установеното въз основа на заключението на експерта обичайно отзвучаване на подобни травматични увреждания в рамките на 3 месеца, а въз основа на извършения от вещото лице преглед - възстановяването без дефицит на функцията на левия горен крайник, съхраняването на движенията в лявата раменна става и еднаквите сила и захват на двете ръце, при остатъчни оплаквания от болки в лявото рамо. Предвид заключението на експерта, извършено въз основа на преглед на ищцата, съставът на апелативния съд не е дал вяра на свидетелските показания относно невъзможност на ищцата да движи пълноценно ръката си, а по отношение на представените амбулаторни листове е констатирал, че те са издадени непосредствено след ПТП и извършената операция, съответно не установяват актуалното физическо състояние на ищцата. Съобразил е също така приетото за установено въз основа на свидетелските показания, че след ПТП ищцата е изпитвала силни болки, нуждаела се е от чужда помощ и в болницата е подпомагана от леля си, провела е рехабилитация, а поставеният при операцията имплант е последващо отстранен. Като е съобразил възрастта на ищцата към момента на ПТП - 19 години и обществено-икономическите условия в страната към момента на ПТП, ориентир за които е приел, че са официално оповестените статистически данни за средна работна заплата, инфлация и др. и нормативно установените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди при застраховка „Гражданска отговорност“, съставът на въззивния съд е споделил извода на първата инстанция, че справедливото по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 30 000лв.

По втория спорен въпрос относно наличието на принос на ищцата за настъпване на вредите и неговата степен въззивният съд е приел за установено, че ищцата е била пътник в лекия автомобил, като, в нарушение на чл.137а ЗДвП, е била без поставен обезопасителен колан. Въз основа на заключението на комплексната експертиза и обясненията на вещото лице е установил, че вследствие създадените от удара между двете ПТП инерционни сили тялото на ищцата се е насочило напред и наляво и се е ударило в гърба на предните седалки. Въз основа на обясненията на вещото лице е установил, че, ако е била с поставен предпазен колан, ищцата нямаше да получи конкретните увреждания на лява раменна кост. При определяне на степента на принос е съпоставил тежестта на нарушенията на делинквента и на ищцата, приемайки, че отговорността на виновния водач на лекия автомобил е значително по-голяма и именно неговото поведение е причина за настъпване на ПТП. С тези аргументи е споделен изводът за 20% принос на ищцата за настъпване на вредите.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

Извън преценката за вероятна нищожност и/или недопустимост, допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя кумулативно наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснено в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и на въведените основания за допускане на обжалване по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да посочи правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които касационният съд е длъжен да селектира касационните жалби.

Предвид произнасянето от въззивния съд, поставените въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, са значими за крайния изход на спора по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Неоснователността на искането за допускане на обжалване произтича от липсата на въведените допълнителни предпоставки.

По приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, основана на ППВС № 7/63 и ТР № 1/2014 – ОСТК (т. 7), според която съпричиняване е налице при пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, без да е необходима вина на пострадалия. Приносът на последния може да се изразява в действие или бездействие, но поведението му всякога трябва да е противоправно и да води до настъпването на резултата, като го обуславя в някаква степен, т. е. когато с поведението си пострадалият обективно е способствал за настъпване на увреждането или за увеличаване на обема на вредоносните последици. Това поведение може да представлява конкретно нарушение, но може да се изразява и в поемането на риска от настъпване на вредоносните последици или в необоснованото му игнориране. Във всички случаи е необходимо приносът на пострадалия да е конкретен и доказан, а не предполагаем, като при определяне на степента му съдът следва да съобрази както броя и тежестта на всяко от нарушенията на делинквента и пострадалия, така и значението на всяко нарушение за настъпване на увреждането, респ. обема на последиците от него.

В разглеждания случай не се констатира отклонение на даденото разрешение от практиката на ВКС по този въпрос. Видно от мотивите, въззивният съд е приел, въз основа на заключението на комплексната експертиза и обясненията на вещото лице, че, ако е била с поставен предпазен колан, ищцата нямаше да получи конкретните увреждания на лява раменна кост, а при определяне на конкретната степен на принос е съпоставил тежестта на нарушенията на делинквента и на увредения, приемайки, че отговорността на виновния водач на лекия автомобил е значително по-голяма и именно неговото поведение е причина за настъпване на ПТП.

По четвъртия въпрос, касаещ приложението на чл.52 ЗЗД, е формирана практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г. и решения, постановени по чл.290 ГПК, на състави на ВКС, приемаща, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят размера на вредата - характера и тежестта на увреждането, начина и обстоятелствата, при които са настъпили, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие, ориентир за които са непрекъснато нарастващите нормативно определени лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Наличието на съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, изключва наличието на въведеното по този въпрос допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Поради изложеното, не следва да се допуска обжалване.

При този изход на спора на ищцата не се дължат разноски. Разноски не се присъждат и на ответника, тъй като липсват данни такива да са направени.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: