Определение № 261 от 18.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1701/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. М. решение №92 от 22.06.2020 г. по в.гр.д.№35/2020 г. на ОС Кърджали. С обжалваното решение е потвърдено решение №588 от 13.12.2019 г. по гр.д.№684/2019 г. на РС Кърджали, в частта, с която М. И. М. е осъден да заплати на „ОТП факторинг България“ ЕАД сумите: 7887.53 евро главница по вноски с падежи от 11.06.2014 г. до 12.08.2018 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 30.05.2019 г. до окончателното й изплащане; 436.20 евро възнаградителна лихва по вноски с падеж от 11.06.2016 г. до 12.08.2018 г.; 1852.20 евро, наказателна лихва за периода от 30.05.2016 г. до 30.05.2019 г. по просрочени вноски по главница с падежи от 11.06.2014 г. до 12.08.2018 г., произтичащи от неизпълнение на договор за кредит за текущо потребление от 12.08.2008 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД и договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 30.01.2013 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП факторинг България“ ЕАД, както и сумата 1502.25 лв., разноски по делото, съразмерно с уважената част от исковете. В жалбата се излагат съображения, че решението е постановено при нарушения на материалния закон и процесуалните правила, довели до очевидната неправилност на съдебния акт. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че решението е очевидно неправилно, тъй като ищецът не е доказал дължимост от ответника на сумите по процесния договор за банков кредит – вземанията не са обявени за предсрочно изискуеми, а и същите са погасени по давност. Ответникът по касация „ОТП факторинг България“ ЕАД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд, препращайки към мотивите на първата инстанция, е достигнал до извод за дължимост на присъдените с валидното и допустимо първоинстанционно решение суми. Приел е, че при очертаната рамка на въззивен контрол дължи произнасяне по релевираните в жалбата доводи и при условията на чл.272 от ГПК. В изпълнение на това си задължение е посочил, че твърденията за отсъствие на вземане по процесния договор за кредит за текущо потребление от 12.08.2008 г., предвид необявяване на неговата предсрочна изискуемост на основание чл.60, ал.2 от ЗКИ, са неоснователни, тъй като предявеният по делото иск е осъдителен по своя характер, движи се по общия исков ред, независим е от развилото се по ч.гр.д.№3303/2012 г. заповедно производство и обстоятелствата, на които се основава, не включват предсрочна изискуемост на търсеното вземане - основният довод, поддържан и доказан от ищеца в производството, е настъпилият на 12.08.2018 г. падеж на процесното вземане. Изложил е съображения, че заповед №7572/27.11.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№3303/2012 г., въз основа на която е издаден изпълнителен лист, е обезсилена и образуваното по нея изп.д.№537/2017 г. на ЧСИ е прекратено, но посочените в изпълнителния лист суми не са предмет на настоящото производство /предмет на установяване в казуса са суми – главница, възнаградителни и наказателни лихви, чието основание е падежиралия на 12.08.2018 г., усвоен, но ненапълно възстановен кредит за текущо потребление/, поради което доводът за недължимост на вземанията, предвид обезсилване на заповедта за изпълнение се явява неоснователен. С оглед периодите, за които се претендират исковите суми за главница, възнаградителна и наказателна лихва, момента на падежа на вземането – 12.08.2018 г. и датата на предявяване на исковата молба – 30.05.2019 г., въззивният съд не е възприел и възражението на ответника за изтекла погасителна давност по реда на чл.110 от ЗЗД относно главницата и по реда на чл.111, б.„б” и б.„в” от ЗЗД по отношение на търсените договорна и наказателна лихви. Настоящият състав намира, че решението на въззивния съд не може да бъде допуснато до касационно обжалване. В случая в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд - съдържащите се в изложението твърдения за неправилност на изводите на въззивния съд не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право, а се отнасят изцяло към правилността на решението, която обаче извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 100 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,