Определение № 41 от 09.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1234/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба на „Артрикс“ ЕООД срещу определение № 262128 от 3.02.2021 г. по ч. гр. д. № 1178/2021 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на дружеството срещу определение № 20275270 от 14.12.2020 г. по гр. д. № 15110/2020 г. на Софийски районен съд за прекратяване на образуваното пред него дело и изпращането му по подсъдност на Софийски градски съд. Въззивният съд е посочил в определението си, че производството по гр. д. № 15110/2020 г. е образувано по предявен от „Артрикс“ ЕООД срещу „ЖМБ-1“ АД установителен иск за собственост на 3/5 ид. ч. от масивна сграда, находяща се в гр. София, ул."Триадица" № 6, със застроена площ от 396.44 кв. м. Данъчната оценка на идеалната част от имота за 2020 г. възлиза на 1 993 149.60 лв., поради което Софийски районен съд е приел, че цената на иска обосновава разглеждането му от окръжен съд и с определение от 14.12.2020 г. е прекратил производството по делото и го е изпратил по подсъдност на СГС. Въззивният съд е намерил жалбата, с която е сезиран, за допустима, но неоснователна. Визирал е, че разпоредбата на чл. 69 ГПК урежда правилата, според които се определя цената на иска. Същата е от значение за определяне родовата подсъдност на спора, за която съдът следи служебно. Приел е, че в случая става дума за съдебно предявена претенция относно право на собственост върху идеални части от имот, поради което размерът на цената на иска е данъчната оценка на обекта на спора. Тъй като тя е на стойност над 50 000 лв., това обосновава родова подсъдност на иска на окръжен съд (чл. 104, т. 3 ГПК). Частният жалбоподател счита атакуваното от него определение за недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че данъчната оценка е изключително завишена и оспорва същата. Намира, че тази оценка ще обуслови и заплащането на непосилна за дружеството държавна такса по иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК): какъв е начинът за защита на ищеца по установителен иск за собственост от неправилна данъчна оценка, дадена за процесния имот, предмет на иска му, респ. възможно ли е проверката на данъчната оценка на недвижим имот, с която ищецът не е съгласен, да се извърши в рамките на производството по обжалването на законосъобразността на определението за определяне на родовата подсъдност на предявения от ищеца иск, което като съдебен акт има за фактическо основание именно данъчната оценка, която ищецът оспорва. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай в изложението не е формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, защото визираните по-горе въпроси не са повдигани пред Софийски градски съд и не са обсъждани в определението му, т. е. не са обусловили извода му за неоснователност на разгледаната от него частна жалба. Същевременно обжалваното определение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, а напротив – изцяло е съобразено с разпоредбите на ГПК относно родовата подсъдност на исковете. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,